Страница 6 от 6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 151/16.01.2026 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 2288/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

„АКСИОН ГРУП“ ЕАД обжалва Решение № 410/10.07.2025 г. по в. т.д. № 316/2025 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 288/24.02.2025 г. по т. д. № 411/2024 г. на СГС за отхвърляне на предявения от него срещу „СОФТУЕР“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 57 804 лв. – неустойка за вредите от разваляне на договор за изработка.

Касаторът моли за отмяна на обжалвания акт на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по валидността на неустоечната клауза служебно, но без да са налице предпоставките за това съгласно постановеното по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС тълкувателно решение, а именно – порокът да произтича пряко от съдържанието и формата на сделката или от общоизвестни/служебно известни факти. Заявява още, че изводът на съда за противоречие на неустойката с добрите нрави нарушава материалния закон, както и че необосновано е прието нарушение на принципа за равнопоставеност. В тази връзка касаторът сочи, че за да е налице нищожност на неустойката по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не е достатъчна установената от въззивния съд прекомерност, а трябва да има очевиден дисбаланс между неустоечния дълг и изпълнението, какъвто в случая няма, тъй като при разваляне на договора няма никакво изпълнение. Допълва, че уговорената неустойка е предназначена да го обезщети за инфлационното обезценяване на платеното от него възнаграждение и за вредите от невъзможността да автоматизира производството си чрез внедряване на поръчания софтуер, спестявайки по този начин разходи за трудови възнаграждения. Касаторът счита още, че неустойката не е договорена извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната си функция. Сочи се и нарушение на процесуалните правила на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК, довело до грешно тълкуване на договора и до незачитане на действителната воля на страните да третират процесната клауза не само като източник на неустойка, но и като основание за връщане на даденото от възложителя по разваления договор. Според касатора неправилно не е обсъдена възможността за обявяване на неустойката за частично нищожна (над размера, който според съда нарушава добрите нрави) и в нарушение на процесуалния закон искът не е уважен поне до стойността на платеното по договора възнаграждение, дължима с отпадане на договора, макар същата да е в рамките на първоначално заявената сума и да произтича от въведения с исковата молба факт на разваляне на договора. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на очевидната неправилност на решението, както и поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба „СОФТУЕР“ ЕАД заявява, че въззивното решение не е очевидно неправилно, а напротив - съобразено е с практиката на ВКС, включително със задължителната такава (относно критериите за валидност на неустоечната клауза), която ясно указва на съдилищата случаите на допустимо служебно установяване на нищожността. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, като изразява и съображения за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Делото е образувано по предявен от касатора срещу „СОФТУЕР“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 57 804 лв. - неустойка, дължима при разваляне на договор за изработка на софтуерен продукт от 21.05.2019 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил, че между страните е сключен договор, по силата на който по възлагане на ищеца ответникът е следвало да изработи в определен срок софтуерен продукт, а насрещно е имал право да получи възнаграждение в размер от 54 960 лв. с ДДС, платимо на вноски – авансова (30 %), две междинни (съответно 20 % и 30 %) и окончателна (20 %); за обезщетяване на претърпените от възложителя вреди от разваляне на договора поради забава е предвидено да се дължи неустойка, равна на двойния размер на платените до развалянето суми; възложителят е извършил авансово и междинно плащане, но в уговорения срок възложената работа е изпълнена само частично по вина на изпълнителя, поради което възложителят надлежно е развалил договора. Въпреки така установените факти съдът, съобразявайки служебно валидността на неустоечната клауза, е заключил, че вземане за неустойка за вредите от развалянето не е възникнало, тъй като съглашението за дължимостта й е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради нарушение на принципите на справедливостта, добросъвестността и забраната за несправедливо облагодетелстване. В тази връзка е прието, че уговореният начин на изчисляване на неустойката води до по-голямо санкциониране при по-голямо изпълнение, а размерът й надхвърля санкционната й функция. С тези съображения искът е отхвърлен.

Решението е обжалвано от ищеца с оплаквания за нарушаване на диспозитивното начало при обявяване на нищожността на неутоечната клауза, за грешна преценка на функциите на уговореното обезщетение, както и за неправилно неприсъждане на част от претендираната неустойка (до съответния на добрите нрави размер или поне до размера на реституционното вземане на възложителя). Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния за доказано надлежно разваляне на договора по вина на изпълнителя. В отговор на оплакването за недопустимо служебно ревизиране на валидността на неустоечното съглашение съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК: на ВКС, а преценката си за нищожност е основал на критериите, изведени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 т. на ОСТК на ВКС. Отчел е, че точното изпълнение и интересът на възложителя са обезпечени и с неустойка за забава, както и че идентична на процесната неустойка не е уговорена в полза на изпълнителя. Възприет е и изводът, че размерът на неустойката е обвързан не с неизпълнената, а с изпълнената част от договора, тъй като колкото по-голям размер на възнаграждението за изпълнена работа е платено, толкова по-голям ще бъде и неусточеният дълг. Така съдът е заключил, че уговорената неустойка противоречи на принципа на равнопоставеност, отклонява се от обезпечителната функция (да стимулира изпълнението), а също и от санкционната си цел (вместо което създава предпоставки за неоснователно обогатяване). С тези съображения въззивният съд също е намерил неустоечното съглашение за нищожно поради противоречие с добрите нрави и е потвърдил първоинстанционния акт.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства. В случая касаторът се позовава на два извода на въззивния съд, противоречащи според него на правната и житейската логика – че размерът на неустойката е по-голям при по-голяма степен на изпълнение и че уговорката стимулира изпълнителя към неизпълнение вместо да обезпечи престацията. От мотивите на въззивното решение е видно, че тези съображения са основани на договорения от страните механизъм за определяне на размера на неустойката, обвързан от стойността на платеното от изпълнителя възнаграждение. Тъй като последното е дължимо на вноски (авансова и след приемане на всеки етап от изпълнението), е формиран и гореизложеният извод, че при изпълнение на по-голяма част от възложеното би била заплатена и по-голяма част от възнаграждението, поради което при разваляне на договора на по-късен етап от изпълнението му изпълнителят би дължал и по-голяма неустойка от дължимата при изпълнение в по-малък обем, заплатено в по-малка степен. На това се основава и изводът, че гореописаният начин на уговаряне на неустойката може да стимулира неизпълнението. Така аргументирани, и двата довода не противоречат на правилата на логиката, а ги следват. Няма очевидно противоречие и със сочената от касатора разпоредба на чл. 78, ал. 4 ЗЗД, тъй като правопропорционалната обвързаност между размера на неустойката и размера на изпълнената част е налице при всяко неизпълнение, а не само при такова, което не би било съществено от гледна точка на интереса на кредитора.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. При формиране на правните си изводи по спора длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, както и да даде отговор на оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба? Допустимо ли е да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като негодни?

Тези два въпроса имат отношение към начина на взимане на решение по всяко дело, поради което са обуславящи, а доколкото могат да получат абстрактен отговор и са свързани с наведен касационен довод, имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо тях обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не са решени в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съдът е изложил мотиви относно възможността за служебно съобразяване на нищожността на договора за неустойка, както и относно извода си за нищожност на процесната клауза, базиран на нарушение на присъщите на неустойката функции. По този начин той е отговорил на две от наведените от въззивника оплаквания. Действително, мотивите му преповтарят съображенията на първоинстанционния съд, но това само по себе си не води до липса на мотивираност, щом са разгледани релевантните доводи на страните през призмата на събраните доказателства, както в случая е сторено по възраженията за нарушение на диспозитивното начало и грешна оценка на критериите за валидност.

Липсва изричен отговор на оплакването, че искът би следвало да се уважи частично при частична нищожност на клаузата, а при пълна нищожност – до размера на реституционното вземане. Тази липса обаче не влияе върху мотивираността на въззивния акт до степен да обоснове противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съдът не е стигнал нито до извод за частична нищожност (дори такава да би била правно възможна в случая), нито до извод, че част от претендираната сума се търси (евентуално) на отпаднало основание като стойност на подлежащото на връщане възнаграждение, платено по разваления договор. Впрочем, касаторът и не твърди да е предявил в евентуалност такъв иск, а поддържа, че подобна претенция е следвало служебно да бъде изведена, каквото правомощие на съда не се обосновава с практика на ВКС.

2. Допустимо ли е съдът да се произнася служебно по въпроса за нищожност на правна сделка, основавайки се на факти и обстоятелства, които нито са въведени в предмета, нито са доказани по делото?

В първата си част въпросът има характер на обуславящ за правния спор, тъй като въззивният съд (както и първоинстанционният) са процедирали служебно при преценка на валидността на неустоечната клауза. Втората предпоставка на въпроса не кореспондира с данните по делото, защото съдът е основал изводите си за нищожност само на приети от него за доказани факти и в частност – на съдържанието на самата неустоечна клауза.

Ограничен до допустимостта за служебна проверка, въпросът е получил своя абстрактен отговор в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което въззивното решение не е в противоречие – нищожността е съобразена служебно, но след дадени на страните указания за ангажиране на доказателства, а изводът за недействителност поради нарушение на добрите нрави е основан пряко на съдържанието на сделката (от което съдът е извел и нарушение на принципа на равнопоставеност, без да се позовава на стоящи извън сделката, недоказани или непосочени от страните факти).

Поради изложеното, макар и правен, въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване поради непокриване на допълнителния селективен критерий на заявеното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Допустимо ли е степента на изпълнение на изцяло развален договор да бъде критерий за установяване противоречие на клауза за неустойка с добрите нрави?

Според аргументацията на въпроса, същият е поставен във връзка с поддържаната от касатора теза, че в конкретния случай изпълнената част е била негодна за ползване и съответно е налице пълно неизпълнение. В този контекст питането няма обуславящ характер за валидността на неустойката, тъй като въпросът за пълното и частичното изпълнение е разгледан от въззивния съд не като фактическо положение (за конкретния случай), а хипотетично – за да се прецени какъв би бил размерът на неустойката при пълно и при частично неизпълнение. В такава насока е и практиката на ВКС, според която за преценката за нищожност са релевантни само фактите, съществували при сключване на сделката, но не и последващо осъществили се, какъвто факт е конкретната степен и форма на неизпълнение.

Ако се приеме, че питането касае принципното значение на степента на изпълнение за преценка на валидността на неустоечната клауза, въпросът би могъл да се третира като правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (тъй като засяга критериите за действителност), но не и като удовлетворяващ допълнителния селективен критерий на заявените за него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не сочи задължителна или казуална практика на ВКС, на която извършеното от съда съобразяване на възможната степен на договорно неизпълнение да противоречи, а напротив – сам се позовава на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 т. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което изрично като съобразим критерий е посочен видът на обезпеченото с неустойка неизпълнение (дали то е съществено или касае незначителна част). Не е обоснована нуждата от промяна на така даденото тълкуване на разпоредбите на чл. 26, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 92 ЗЗД, тъй като не се твърди, нито се установява изменение в обществените отношения, при които е постановено тълкувателното решение. Нуждата от разясняване на мотивите на тълкувателното решение пък (каквато се изтъква в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК) не е част от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поради това не може да бъде обсъждана.

4. Допустимо ли е да се приеме противоречие на клауза за неустойка с добрите нрави a priori поради нейната прекомерност, без да е установено, че единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?

Въпросът не покрива общия селективен критерий, тъй като не произтича от данните по делото – в мотивите на въззивното решение изрично е обосновано противоречие на уговорената неустойка с присъщите за този институт функции, но не с оглед абсолютния размер на конкретното търсено неустоечно вземане, нито с неговата прекомерност, а с механизма на определяне на неустойката, заложен в договора, и с липсата на идентично неустоечно право, което да е договорено в полза на изпълнителя. Ето защо въпрос относно значението на евентуално установената от съда прекомерност за валидността на неустоечната клауза не би имал значение за решаване на спора и поради това не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 410/10.07.2025 г. по в. т.д. № 316/2025 г. на АС-София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.