О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50025
[населено място], 05.06.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№849/22г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Ю. Б. АД срещу решение № 1228/24.11.2021г. по гр. д. № 562/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261592/04.12.20г. по гр. д.№11105/18г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната от банката част, с която по предявени от Б. П. Б. срещу банката установителни искове са признати за нищожни клаузите на чл.6 ал.2 и чл.22 от договор за банков кредит, сключен между тях на 12.06.2008г., и ответникът „Ю. Б. АД е осъден да заплати на Б. П. Б. на основание чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД сумата 39 61679 лв., представляваща недължимо платени валутни разлики за периода 20.08.2013г. - 20.07.2018г., ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба и разноските по делото.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Оспорва като несъответстващ на събраните по делото доказателства изводът на състава на апелативния съд, че кредитът е предоставен в лева, но кредитополучателят е бил задължен и е плащал месечните си вноски в швейцарски франкове, като твърди, че същият е получил по сметката си сумата в швейцарски франкове, а обстоятелството, че тя е била блокирана не води до извод, че те не са усвоени, тъй като липсва законова разпоредба, която да забранява уговарянето на кредитен лимит в чужда валута, а това в каква валута е ползвана сумата няма отношение към валутата на усвояване на кредита. Касаторът поддържа, че клаузата на чл.6 ал.2 от договора за кредит е уговорена на ясен и разбираем език, поради което не е неравноправна, а превалутирането на средствата за погасяване е предвидено само в случай, че кредитополучателят не е осигурил по сметката съответната на погасителната вноска сума в швейцарски франкове. Оспорил е и извода на въззивния съд за нищожност на клаузата на чл.22 от договора за кредит, мотивиран с това, че целият валутен риск е прехвърлен върху кредитополучателя и, че същият е останал неинформиран за начина, по който промяната във валутния курс е възможно да повлияе върху задълженията му за погасяване на кредита. Поддържа в тази връзка, че кредитополучателят би бил облагодетелстван в случай на понижаване на курса на швейцарския франк за сметка на банката; че банката не е разполагала с друга, освен предоставената на кредитополучателя, информация относно промените във валутните курсове; че клаузата има декларативен характер и е израз на добросъвестността на кредитодателя. За необоснован касаторът е счел извода на въззивния съд, че поради промяната в курса на франка задължението на ищеца се е увеличило и той е извършил надплащане, тъй като задължението е в швейцарски франкове и сумата му е останала непроменена до края на срока на договора. По тези съображения касаторът претендира въззивното решение да бъде отменено и вместо това предявените от Б. установителни и осъдителен искове да бъдат отхвърлени, евентуално решението да остане в сила само до размер на 1408,37 лв. , която сума банката е спечелила от валутните разлики при превалутиране на суми от левовата сметка на ищеца, евентуално – да се приспаднат подлежащите на връщане надплатени лихви в размер на 10 545,02 швейцарски франка, съгласно влязлата в сила част от въззивното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК със считаните от него за значими за изхода на спора, разрешени от въззивния съд, въпроси:
1. В хипотезата на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателя и е използвана от него в националната валута лева, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута /швейцарски франкове/, счита ли се, че договорът е сключен в националната валута на страната /лева/ и в коя валута се дължи връщането на кредита? ;
2. При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравноправност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. 2.1.Тази неравноправност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? 2.2.Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след сключване на договора през 2008г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск?;
3. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба?;
4. 4.1.Счита ли се банката по презумпция задължена, бидейки финансова институция, да разполага с информация за промените в курса на дадена валута, който не е фиксиран към националната валута и за какъв период напред? 4.2. Добросъвестна ли е банката при предоставянето на информация относно валутния риск чрез клауза като процесната в чл.22 от договора за кредит и може ли такава клауза, която е с информативен и декларативен характер, да бъде обявена за нищожна?
Първият от въпросите се релевира с допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 предл.2 ГПК, като се твърди, че при разрешаването му въззивният съд се е отклонил от разрешенията, дадени в решенията по т. д.№1467/19г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№2184/19г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№1901/19г. на ІІ т. о. на ВКС и определението на СЕС от 22.02.2018г., постановено по дело С-119/17. Произнасяйки се по въпросите, обособени в т.2, според касатора, съставът на апелативния съд е допуснал противоречие с дадените в решението по дело С-186/16 на СЕС разрешения /основание по чл.280 ал.1 т.2 предл.2 ГПК/. Във връзка с третия, процесуалноправен въпрос, касаторът се позовава на практика на ВКС, обективирана в решения по гр. д.№1991/19г. на І г. о. на ВКС и по гр. д.№3871/16г. на ІІІ г. о. на ВКС, в отклонение от която счита, че е процедирал въззивния съд при постановяването на решението си /основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. Разрешаването от ВКС на четвъртия от въпросите касаторът намира, че би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението са наведени съображения и за наличието на самостоятелното основание за достъп на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Поддържа се очевидна неправилност на въззивното решение, която се обосновава с това, че същото е постановено на базата на предположение за знанията, с които разполага банката за евентуални промени на валутния курс на швейцарския франк; че с него банката е осъдена да възстанови на кредитополучателя суми за валутни разлики от сделки по обмяна на валута, които не са извършени от нея; че в него валутният риск е преценен единствено върху измененията на валутния курс през изтеклата част от периода на договора, без да е ясно какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите години до края на срока му.
В представен в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касация, Б. П. Б. е оспорил наличието на предпоставките за допускане на въззивното решение в обжалваната му от касатора част до касационен контрол. По същество поддържа становище за правилност и законосъобразност на оспорения съдебен акт и моли същият да бъде оставен в сила. Претендира присъждане на направените от него разноски за производството пред ВКС.
Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 12.06.2008г. между страните е бил сключен договор за кредит, по силата на който „Ю. Б. АД предоставя на Б. Б. кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 198 100 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита; кредитът се предоставя по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове, след което се превалутира служебно от банката по търговския курс на банката към лева, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева; съгласно чл.6 ал.2 погасяването на кредита се извършва в швейцарски франкове, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове, погасяването на кредита се извършва със средствата му по левовата сметка след служебно изкупуване на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката; в чл.22 ал.1 кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк към лева може да има за последица в случаите по чл.6 ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове; в чл.22 ал.2 кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6 ал.2 и чл.20 - чл.22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. Съдът е кредитирал като обективно и неоспорено от страните приетото от първата инстанция заключение на съдебно - счетоводната експертиза в частта, с която е установено, че общата сума на валутната разлика при погасяването на кредита, реално усвоен в лева и погасяван в швейцарски франкове за периода 20.08.2013 год. до 20.07.2018 год. е в размер на 39 616,79 лв., а събраната в повече сума, вследствие увеличение на лихвения процент от 6.15 % на 7.40 % за посочения период е общо 10 198,01 швейцарски франка.
След анализ на разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. в отношение към разглеждания предмет на делото, въззивният съд е извел, че неравноправна е всяка клауза в договор с потребител, която не е индивидуално уговорена, води до нарушаване на принципа за добросъвестност и до значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, и е в ущърб на потребителя като предпоставките следва да са налице кумулативно; клаузата следва да осъществява някой от фактическите състави на чл.143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.144 от ЗЗП; неравноправна е и всяка клауза от договора, която не е съставена на ясен и разбираем език, което означава, че същата е неправилна от формална и граматическа страна, не е представена достатъчно информация на потребителя за условията по договора и последиците от поемането на задължението, не е представен ясен механизъм за осъществяване на промени в договора, които да могат да бъдат разбрани от средния потребител и той да може да предвиди икономическите последици за себе си от сключването на договора. Съставът е преценил, че клаузите на чл.6 ал.2 и ч.22 от договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 ал.2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, предварително изготвени типови условия на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, като ответната банка не е ангажирала доказателства, въпреки вменената й доказателствена тежест, за проведено предварително обсъждане с кредитополучателя-потребител по отношение на съдържанието на тези клаузи. По-нататък съдът е развил съображения, че така оспорените от ищеца клаузи са неясни и неразбираеми за средния потребител по смисъла на чл.147 ЗЗП, доколкото същият не е запознат с икономическите фактори, водещи до промяна на курса при обмен на валута на световно и/или локално ниво, и поради това няма как реално да прецени икономическата тежест на поетото задължение да носи целия риск от тези промени.Предпоставил е добросъвестното поведение на банката от необходимостта същата за предостави на потребителя пълна информация за факторите, които влияят върху определянето на курсовете на валутите, като тази информация включително му се разясни от специалист до нивото на средностатистическия потребител и едва след това същият да вземе решение какво да бъде поведението му при сключването на договора, каквито доказателства банката, чиято е била доказателствената тежест, е констатирал, че не е ангажирала по делото. Уговорката на чл.6 ал.2 , предвиждаща, че погасяването на кредита, който /с оглед предоставянето му в швейцарски франкове по блокирана сметка и реалното му усвояване в лева представлява изпълнение на задължение на доставчика на услугата при поставено от него едностранно условие/ се извършва в швейцарски франкове, съдът е намерил за неравноправна по смисъла на чл.143 т.3 ЗЗП, тъй като ищецът фактически е получил лева, но се е задължил да връща чуждестранна валута.
Като неиндивидуално уговорени, неясни и неразбираеми за средния потребител, както и уговорени във вреда на потребителя, съставът на апелативния съд е възприел и клаузите на чл.22 ал.1 и ал.2, с които ищецът е изразил съгласие да поеме всички рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк, ползвайки сумата в лева, но задължавайки се да връща кредита в швейцарски франкове, което при промяната в курса на франк/лев е довело до значително надвнасяне на суми в сравнение с първоначално уговореното. Приел е, че тези клаузи го поставят в изключително неравноправно положение спрямо това на по-силната икономически страна - банката, задължавайки го да носи изцяло риска от промените в курсовете на франка към лева, както се е установило по делото, че тази промяна се е отразила в посока значително завишаване на върнатата парична сума спрямо реално получения размер в лева, определен в договора. Посочил е, че клаузата на чл.22 от договора представлява само формално спазване от страна на банката на принципа на добросъвестност, прогласен от чл. 143 ЗЗП, тъй като, за да бъде реално информиран потребителят, е необходимо обстоятелствата, за които той декларира информираност, да следват от ясни и прозрачни условия на договора, от каквито характеристики съществените параметри на договора са лишени - не са ясни конкретните обстоятелства, върху които определен фактор може да влияе, а знанието за самия фактор не носи информация за механизма на действието му и резултатите от проявлението му; банката е следвало да предостави на потребителя достатъчно информация за опасностите, които крие сключването на договора в една валута, реалното усвояване на сумата в друга, какво отражение ще имат промените във валутните обменни курсове като краен икономически резултат, ако настъпят евентуални такива, макар те да не са очаквани дори от специалистите в областта. Тъй като доказателства за такъв начин на информираност на ищеца като потребител не са представени по делото, а доказателствената тежест е била на ответната страна, съдът е намерил, че, въпреки декларираното в чл. 22 от договора съгласие, ищецът е останал неинформиран за начина, по който промяната във валутния курс е възможно да повлияе върху конкретните му задължения за погасяване на кредита, а непредоставянето на подобна информация от страна на банката е в нарушение на изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП; това го е поставило в неравноправно положение, поради което посочената клауза отговоря на критериите, предвидени в чл.144 ал.1 от ЗЗП, водещи до извод за нейната неравноправност, още повече, че по договора не е предвидена възможност за потребителя да се откаже от него след като евентуално констатира, че новите икономически условия не са му изгодни, доколкото, както е посочено горе, не е предвидена възможност да върне усвоената сума предсрочно и да не бъде санкциониран за това с неустойка. В заключение на изложеното, въззивната инстанция е приела, че на основание чл. 26 от ЗЗД вр. с чл. 144, 145 и чл. 146 от ЗЗП клаузите на чл.6 ал.2 и чл.22 от договора са нищожни, което води до основателност на предявените установителни искове, а доколкото нищожните клаузи не са породили правни последици от момента на сключването си, платеното въз основа на тях, каквото е установената с помощта на вещото лице като абсолютна сума валутна разлика между получените средства в лева и платените погасителни вноски в швейцарски франкове, подлежи на връщане, като получено без основание.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на така постановеното въззивно решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Поставените от касатора в изложението му въпроси, номерирани от състава под т. т.1, 2 и 4, по начина, по който са формулирани, не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, поради което не изпълняват общото изискване за допустимост на обжалването по чл. 280 ал. 1 ГПК. Въззивната инстанция не е основала крайния си извод за нищожност на оспорените от ищеца клаузи от договора на мотива, че, доколкото сумата по кредита реално е била предоставена на разположение на ищеца в лева, следва да се счете, че договорът е сключен в националната валута и кредитът следва да се връща в същата валута. Предмет на предявените установителни искове е нищожността на конкретни договорни клаузи, а на осъдителните – връщане на даденото въз основа на тях, поради което съдът не се е произнасял относно характера на сключения договор за кредит и изпълнението на основното задължение на кредитополучателя, визирани във въпрос 1.
Не може да бъде признат за релевантен и въпрос 2.1, който е изцяло основан на съдържащото се в първото изречение от групата изречения, обединени в т.2, съждение на самия касатор, но не и на заключение на съдебния състав, което да е намерило обективен израз в мотивите на решението му. Неравноправността на клаузите на чл.6 ал.2 и чл.22 от договора съдът е извел от липсата на достъпна и разбираема за потребителя, предоставена му от банката към момента на сключването на договора, информация за конкретните фактори, които биха повлияли върху промяната на курса на чуждестранната валута, за да би било декларираното от него съгласие дадено въз основа на взето информирано решение за сключването на договора при посочените в него условия, както и от липсата на активност от страна на банката да запознае същия с опасностите, които крие сключването на договора в една валута /чуждестранна/,в която се задължава да връща и усвояването на сумата по кредита в друга /национална/, както и какво отражение ще имат промените във валутните курсове като краен икономически резултат, като изрично е посочил, че банката е била длъжна да стори това дори да не е очаквала като специалист в областта тези промени реално да се случат. Въпрос 2.2, както и този под 4.2. са изцяло от фактологичен характер, тъй като отговорът им е предпоставен от преценка на конкретните обстоятелства по делото и касаят правилността на обжалвания съдебен акт, поради което не осъществяват общото основание за допустимост на обжалването.
Дори да би могъл в обобщение от въпросите под т.2 да бъде изведен релеванния за спора въпрос дали неравноправността на определени клаузи от договора за кредит може да бъде преценявана с оглед последващо настъпили след сключването му изменения в обстоятелствата /като се има предвид валутният курс на лева към швейцарския франк/, разрешенията, дадени от въззивния съд в обжалваното решение не са в противовес, както твърди касаторът, а в съответствие с практиката на СЕС по приложението на чл.3 §1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета. В цитираното в обосноваване приложимост на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК решение на Съда по дело С-186/16 изрично се сочи, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи към момента на сключване на договора, но при отчитане на всички обстоятелства, за които доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, при съобразяване на факта, че банката е експертно компетентна относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с тегленето на кредит в чуждестранна валута и поради това е длъжна добросъвестно да разясни на потребителя риска, на който се излага, свързан с обменния курс на валутата, чиято промяна би бил затруднен да понесе, получавайки доходите си в национална валута, така че той да получи цялата относима информация, която би му позволила да прецени по ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на съответната клауза за способността му да посреща финансовите си задължения; т. е. дадената договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, която би могла да се прояви едва в хода на изпълнение на договора и за да би могла да бъде отречена тази неравнопоставеност, потребителят следва да е разполагал с максимално пълна, добросъвестно предоставена му от банката - експерт във финансирането информация за поемания от него финансов риск, включително така че да може да изчисли общата цена на предоставения му кредит, за да се приеме, че е взел информирано решение да сключи договора при тези условия /в т. см. т. т.45, 47, 50, 54, 56 от решението на СЕС/. Мотивите на възвивния съдебен акт, обусловили извода на съда на наличие на неравноправност на клаузите, отнасящи се до валутния риск, поет от ищеца със сключването на процесния договор за кредит, са изложени именно в посочения смисъл.Съдът е приел, че формалната декларация, направена в типовата клауза на чл.22 ал.1 и ал.2 от този договор, не е достатъчна /при липсата на конкретни доказателства банката да е разяснила на кредитополучателя икономическите последици от връщането на реално предоставената му и получената от него сума в лева на вноски в швейцарски франкове/ да се приеме, че тя е действала добросъвестно, а последният - че реално е бил наясно с финансовия риск, който поема.
Доколкото тези заключения на въззивния съд не са в противоречие със смисъла на задължителното тълкуване на клаузата на чл.3 §1 от Директивата, дадено от СЕС, не може да бъде направен извод за наличие на обоснован достъп до касационен контрол с въпросите от т.2 на изложението в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Въпрос 4.1. изобщо не е намерил разрешение в мотивите на съдебното решение по начина, съдържащ се в контекста му – че банката е задължена по презумпция да знае как ще се измени курсът на чуждестранната валута и за какъв период напред. До подобно заключение въззивният състав не е достигнал в разсъжденията си относно задълженията на банката, в качеството й на по-силна икономически и експертно подготвена страна в договора да разясни и даде на потребителя, с когото встъпва в правоотношение, достатъчно изчерпателна и релевантна за преценката му дали да сключи договора при посочените в него условия информация. Поради липса на осъществено с въпроса общо основание за допускане на касационния контрол такъв следва да бъде отказан, без да се разглежда сочената в допълнение предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която не е и обоснована в съответствие с разясненията, дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Формулираният в изложението трети въпрос, предвид процесуално-правния му характер и относимостта му към извършените/неизвършени от въззивния съд с оглед задълженията му на инстанция по същество, процесуални действия, е принципно релевантен за постановения краен резултат. В касационната жалба са наведени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, изразяващи се в :1. игнориране на обстоятелството, че дори и след покупката на левовете от блокираната сметка в швейцарски франкове кредитополучателят не е могъл да разполага със сумата свободно, предвид целта на договора; 2.необсъждане на възражението на банката, поддържано във въззивната жалба, че относно вноските, които ищецът е правил в швейцарски франкове, доколкото такива не са били закупувани от нея, не се е формирала валутна разлика, за да би се обогатила банката за сметка на кредитополучателя; 3.необсъждане съдържанието на клаузата на чл.22 като информативен текст, предоставен на потребителя от банката относно валутния риск.
Въпросът за задълженията на въззивния съд при осъществяването на решаващата му дейност е константно и безпротиворечиво разрешаван в практиката на касационната инстанция. С нея се приема, че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т. см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр. д.№922/21г. на ІV г. о., по гр. д.№3656/16г. на ІV г. о., по гр. д.№1298/21г. на ІV г. о. и др. С оглед това се налага извода, че не всяко необсъждане на доказателства и възражения на страната може да бъде квалифицирано като съществено процесуално нарушение, което, отнесено към приложението на основанията за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК, следва да е довело до постановяването на крайния резултат на спора.
В случая наведените от касатора във връзка с поставения в изложението му процесуален въпрос оплаквания за процесуално бездействие на въззивния състав да обсъди посочените от него възражения и обстоятелства не могат да бъдат квалифицирани като такива за допуснати от него съществени процесуални нарушения. Обстоятелството дали кредитополучателят е могъл да разполага свободно с предоставената му от банката заемна сума е ирелевантно за разрешаването на повдигнатия пред съда спор за нищожност на определени клаузи от договора, поради тяхната неравноправност. Необсъждането на съдържанието на клаузата на чл.22 от договора като информативен текст, какъвто характер по виждане на касатора то има, не може да се отчете като обуславящ процесуален пропуск, доколкото въззивният съд я е възприел като декларация на кредитополучателя, формално изпълняваща задължението на банката за предоставяне на информация за валутния риск, без да са налице данни за реална информираност на потребителя за обстоятелствата, свързани с него, която да следва от ясни и прозрачни условия на договора. Като неотносимо за крайния изход на делото е и необсъденото от въззивния съд възражение, свързано с обстоятелството, че част от погасителните вноски, правени от ищеца през периода на договора, са внасяни на каса в швейцарски франкове, без те да са били закупувани, респ. превалутирани от левовата му сметка в банката, доколкото в предмета на спора не са били въведени твърдения за неоснователно обогатяване на ответника вследствие на реализирана от нея без основание печалба от цената на услуга по покупко-продажба на валута, а от прилагането на нищожни клаузи, свързани с възлагането на валутния риск и всички неблагоприятни последици от промените в курсовата стойност на швейцарския франк спрямо лева.
Поради изложеното не може да бъде направен извод за обосновани с третия въпрос както общ, така и допълнителен критерии за селектиране на касационната жалба на „Ю. Б. АД.
Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно, за да би било приложено самостоятелното основание на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивните решения. Константна е практиката на ВКС по прилагането му, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.
Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в тежест на „Ю. Б. АД следва да бъдат възложени направените от Б. П. Б. разноски по упълномощаване на адвокат за процесуално представителство пред ВКС в размер на 6000 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1228/24.11.2021г. по гр. д. № 562/21г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Ю. Б. АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на Б. П. Б. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] разноски за производството пред ВКС в размер на 6000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: