Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община] против решение № 398 от 11.12.2003г. по гр. д.№ 733/2013г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 283 от 23.05.2013г. по гр. д.№ 778/2011г. на РС-Перник. С последното е отхвърлен предявеният от общината иск по чл. 124 ГПК да се признае за установено по отношение на [фирма], че сграда-енергийно съоръжение с предназначение трафопост „Х. Б.”, находящ се в [населено място], [улица]етаж 1 обект 2 със застроена площ 39 кв. м. с идентификатор 55871.508.24.7.2 е общинска собственост на основание пар. 7, ал. 1 т. 7 ЗМСМА.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон – пар. 7, ал. 1 т. 7 и ал. 2 ЗМСМА, за допуснати съществени процесуални нарушения при приложението на чл. чл. 271, ал. 1 изр. 1, във вр. с чл. 273, във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 135, ал. 2, 182 ГПК чл. 154 ГПК и за необоснованост на извода, че трафопоста е включен в капитала на ответното дружество.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК са формулирани следните въпроси: 1. при наличие на положителните, респективно при липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормата на пар. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМСМА обектът на спора – сграда-трафопост преминал ли е в собственост на общината към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991г. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК и противоречие с Р № 1337/06.01.2009г. по гр. д.№ 4282/2007г. ІV гр. о. и Р № 921/2009г. по гр. д.№ 2704/2008г. І гр. о. Към този въпрос е формулиран и въпроса „ако енергиен обект обслужва територията само на една община представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 т. 7 дори той да е част и от националната електроразпределителна мрежа”. 2.Допустимо ли е съдът при липса на каквито и да било първични счетоводни документи за заприходяване в баланса на елетроразпределителното дружество на енергиен обект-трафопост към релевантния за спора момент – 17.09.1991г. да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление на това предприятие по презумпция на основание Закона за електростопанството отм. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с р № 64/2010 по гр. д.№ 2612/2008г. на ІІІ гр. о. ВКС, поради което се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и с решение №987 по гр. д. 3373/2007г., поради което се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК. Като свързани с този въпрос, касаторът формулира и въпросите: „след преминаване на дейността от държавните предприятия към [фирма] преминават ли и трафопостовете ако не са записани в баланса на държавното предприятие към 17.09.1991г., респективно ако липсва документация за това и доказателства за предаване на оперативното управление, като се има предвид и липсата на разделителни протоколи и списъци. По тези въпроси касаторът се позовава на и на Р № 33/06.04.2011г. по гр. д.№ 992/2010г. и Р № 96/06.07.2010г. по гр. д.№ 886/2009г. на ВКС І т. о. и Р № 258/08.06.2011г. по гр. д.№ 1679/2009г. І гр. о. Р № 1079/01.12.2005г. по гр. д.№ 511/2003г.ІV гр. о.

Поставени са и въпросите каква е доказателствената стойност на счетоводните книги и длъжна ли е страната, която се позовава на тях при условията на пълно и главно доказване да установи, че те са редовно водени и длъжен ли е съдът да укаже това на страната, която се позовава на тези счетоводни книги. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 155/13.03.2006г. по т. д.№ 917/2006г. и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК.

Последният въпрос, по който се твърди основанието по чл. 280, ал. 1т. 3 ГПК е допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално правна норма – пар. 7, ал. 2 ЗСМСА, създавайки задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, след като законодателят по силата на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал обратно действие. Тук касаторът съпоставя Р № 244/25.02.2010г. по гр. д.№ 99/2009г. І гр. о. по чл. 290 и решение № 1253/30.12.2008г. по гр. д.№ 3541/2007г.ІІІ гр. о. по ГПК отм.

Твърди се и противоречие с ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д.№ 1/2000г. защото съдът е нарушил чл. 271, ал. 1 изр. 1, във вр. с чл. 273, във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 135, ал. 2, 182 ГПК чл. 154 ГПК при разпределение на доказателствената тежест.

Ответникът по касация оспорва допускането до касация, тъй като по настоящото дело е установено записване на трафопоста в инвентарната книга след построяването му и предоставянето му за стопанисване и управление със съставения през 1973г. акт за държавна собственост, поради което поставените въпроси са неотносими към правния спор.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По предявеният установителен иск за собственост от Общината, основан на нормата на пар. 7, ал. 1 т. 7 ЗМСМА е установено следното: Процесният трафопост е построен в недвижим имот, отреден за жилищно строителство през 1969г., вписан е в инвентарната книга на предприятие „Електроснабдяване-П.” като съоръжение от - 01.01.06.1965г. с инвентарен № 35122 и като сграда – на 01.03.1969г. с инвентарен № 1084. /Земята – терена на който е изграден трафопоста е вписана в инвентарната книга с инвентарен номер 10 264 от 05.04.1996г. и за него е прието, че не е придобит от дружеството с влязлата в сила част от решението./ На основание писмо № 805/1973г. от Електроснабдяване район П.” е съставен акт за държавна собственост № 6209/29.V.1973г. за трафопоста. В него също е отразено, че трафопоста е построен 1969г. и че се предоставя за стопанисване и управление на „Елетроснабдителен район П.”. Общината е съставила Акт за частна общинска собственост № 2598/ 03.05.2008г. на основание чл. 2, ал. 1 т. 9 ЗОС във вр. с пар. 10 ПЗР на ЗОС. В този акт в графа 11 също е записано, че имота е включен в капитала на търговско дружество. Установено е, че с разпореждане № 46/07.11.1991г. на МС е образувана Н. от предприятия, които са към Комитета по енергетика. Едно от тях е Стопански електроснабдителен комбинат – София област, към който е включено предприятие „Електроснабдяване - П.”. Със заповед № ДВ-143-А от 24.02.2000г. на Държавна агенция енергетика и енергийни ресурси, [фирма] се преобразува, като се отделя от нея [фирма], което става правоприемник на енергийните мрежи и съоръжения електрически уредби и електропроводи с високо и ниско напрежение в района на югозападна България. С решение № 20 от 02.11.2007г. по ф. д.№ 6358/2000г. на СГС е вписано преобразуването на това дружество чрез вливането му в [фирма], което е преименувано в [фирма], вписано с решение № 21/29.01.2008г.

Въззивната инстанция е приела, че предпоставките на пар. 7, ал. 1 т. 7 ЗМСМА са: имота - държавна собственост да е от типа на изброените в текста, да обслужва територията на общината и да не е включен в уставния фонд на търговско дружество. Прието е, че трафопоста е част от енергийната система още към момента на изграждането му съгласно чл. 2 от Закона за електростопанството от / ДВ бр. 71/27.03.1948г./ и е останал такъв и при действие на следващия Закон за елетростопанството ДВ бр. 95 от 12.12.1995г. в сила от 01.07.1976г., отменен с пар. 2 от ПЗР на ЗЕЕЕ /ДВ бр. 64/06.07.1999г., отменен със Закона за енергетиката/. Тъй като е установено, че трафопоста е вписан в инвентарната книга на държавното предприятие, а в акта за държавна собственост е вписано предоставянето му за стопанисване и управление, е прието от съда, че е включен в капитала на търговското дружество от преди преобразуването на държавното предприятие в [фирма] и не е изключено изрично с акта на преобразуване. Затова е направен извод, че не е налице отрицателната предпоставка на пар. 7 ал. 2 ЗМСМА, поради което общината не е станала собственик на процесния трафопост. Това, че се е стопанисвал реално от електроснабдителното предприятие е прието за установено и от свидетелските показания.

Първият поставен въпрос - при наличие на положителните, респективно при липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормата на пар. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМСМА обектът на спора – сграда-трафопост преминал ли е в собственост на общината към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991г. е относим към предмета на спора. Тези предпоставки са посочени в закона – пар. 7, ал. 1 и 2 ЗМСМА и съдът е приел, че те не са доказани. По този въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие с Р № 1337/06.01.2009г. по гр. д.№ 4282/2007г. ІV гр. о. и Р № 921/2009г. по гр. д.№ 2704/2008г. І гр. о. Първото решение се отнася за котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда. Тези обекти са такива за отопление и водоснабдяване. Те не са енергийни обекти по смисъла на Закона за електростопанството, какъвто е трафопоста. Второто решение има за предмет терен, върху който е построен трафопост. И в него, както и по настоящото дело с влязлата в сила част от решението е прието, че терена е общинска собственост. Това решение не е в противоречие на въззивното и защото с него е даден отговор на друг процесуален правен въпрос. Поради това, че с посочените две решения не се обосновава допълнителното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване.

Въпросът „енергиен обект обслужва територията само на една община представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 т. 7 ЗСМСА дори той да е част и от националната електроразпределителна мрежа” не е правен, а по-скоро технически, касаещ конкретни факти и специални знания, поради което съдът не го обсъжда.

Вторият въпрос - допустимо ли е съдът при липса на каквито и да било първични счетоводни документи за заприходяване в баланса на елетроразпределителното дружество на енергиен обект-трафопост към релевантния за спора момент – 17.09.1991г. да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление на това предприятие по презумпция на основание Закона за електростопанството отм. е некоректно зададен при установените факти по делото, тъй като е доказано заприходяване на процесния трафопост след построяването му и въвеждането му експлоатация през 1969г. в инвентарната книга на електроснабдителното държавно предприятие и не е установено изключването му до влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991г. и след това при преобразуването на същото. заедно с други държавни предприятия в [фирма], а последващото преобразуване на това дружество е на териториален принцип. Записванията в инвентарната книга се подкрепят и от съставеният акт за държавна собственост, в който не са внесени последващи отбелязвания, а напротив и в съставеният акт за общинска собственост през 2002г. е отбелязано включването на актувания обект в капитала на търговското дружество. Инвентарната книга е част от счетоводната документация, а воденето на балансите само по стойност не опровергава констатациите от инвентарната книга, водена в периода 1948-2000г. Затова отговорът на поставеният въпрос не кореспондира на установените факти по делото и е без значение за изхода от спора, поради което и не обуславя общото основание за допускане до касация, поради което по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Приетото в р № 64/2010 по гр. д.№ 2612/2008г. на ІІІ гр. о., пстановено по отменения ГПК за тълкувателният пояснителен характер на пар. 7, ал. 2 ЗМСМА не е различно от приетото от въззивния съд. В този смисъл е и Р № 244/25.02.2010г. по гр. д.№ 99/2008г. І гр. о. по чл. 290 ГПК. Макар с р № 64/2010 по гр. д.№ 2612/2008г. на ІІІ гр. о. да е прието, че трафопоста, предмет на спора по него е общинска собственост, от съдържанието му не се установяват фактите, пр които е постановено, но е ясно, че те са аналогични на установените факти по настоящото дело, защото трафопоста, предмет на онзи спор не е бил включен в капитала на дружеството. С Решение №987 по гр. д. 3373/2007г. ВКС І гр. о., на което също се позовава касаторът, е разгледан въпроса за доказателствената сила на счетоводните книги и необходимостта при разделяне на държавно предприятие да е съставен разделителен протокол, който определя кое имущество остава на дружеството за стопанисване и управление. На територията на [община] не се установява да са действали две електроснабдителни, респективно две елетроразпределителни дружества, а същевремено се установява, че разделянето е извършвано на териториален принцип, поради което този въпрос е неотносим към спора. По изложените съображения по този въпрос на релевираните основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване.

По въпроса „следва ли съдът да възложи доказателствената тежест върху страната, която твърди отрицателни факти, че в нейна тежест е тяхното доказване се твърди противоречие с Р № 325/2010г. по гр. д.№ 673/2009г. І гр. о., защото съдът е приел, че [община] следва да докаже отрицателната предпоставка по ал. 2 на пар. 7 ЗСМСА, а с представеното решение е прието, че доказателствената тежест не се определя от процесуалната роля на страната, а от правните последици, които претендира. Този въпрос не кореспондира на мотивите на съда. С обжалваното решение е прието, че съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството трафопоста, като електрическа уредба и мрежа е държавна собственост. Само по изключение чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството отм. е допускал кооперации и други обществени организации за задоволяване на собствени нужди да притежават с разрешение на А. Е. такива обекти. Въззивният съд е приел, че Общината не е доказала наличието на предпоставките на чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството, а не на чл. 7, ал. 2 ЗМСМА. Те не са „отрицателни факти” – общината не е обществена организация и не би могла да получи разрешение от Асоциация електроника”. Наличието на енергийни обекти, собственост на такива субекти, както и изграждането на трафопостове за нуждите на отделни потребители в периода след отмяна на Закона за електростопанството обяснява приемането на пар. 4, ал. 1 от Закона за енергетиката, а ал. 7 от този текст се прилага в случаите, когато енергийния обект е изграден със средства от държавния, или общинския бюджет. Последното не се установява по настоящото дело.

Въпросите, свързани с доказателствената стойност на счетоводните книги и длъжна ли е страната, която се позовава на тях при условията на пълно и главно доказване да установи, че те са редовно водени и длъжен ли е съдът да укаже това на страната, която се позовава на тези счетоводни книги са неотносими, защото съдът не е решил спора само въз основа на записването на трафопоста в инвентарната книга, а и въз основа на отбелязването в акта за държавна собственост, а в този смисъл е и отбелязването в акта за общинска собственост, съставен от ищеца през 2002г. Това записване е достатъчно доказателство за установяване предоставяне за недвижим имот за стопанисване и управление. С решения № 66/18.04.2012г. по гр. д.№ 493/2011г. на ВКС І гр. о. и Р № 643/04.01.2011г. по гр. д.№ 1196/2009г. на І гр. о., постановени на основание чл. 290 ГПК е даден отговор на въпроса дали невписването на един имот в баланса на фирмата е основание да се приеме, че тя не е собственик. Прието е, че предоставяне на определено държавно имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие и последващо му преобразуване са предпоставките за да придобие то правото на собственост на основание чл. 17а ЗППДОП. От заприходяването на това имущество в баланса на държавното предприяние наред с всички останали доказателства, какъвто е акта за държавна собственост, може да се съди за предоставяне на същото имущество при липса на други доказателства за това. Тъй като с акта за държавна собственост е отразено предоставянето за стопанисване и управление, счетоводните книги не са единствено доказателство за установяване на това обстоятелство. Затова този въпрос е неотносим, както и Р № 155/13.03.2006г. по т. д.№ 917/2006г., на което се позовава касатора, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на наведеното основанието по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК.

Последния въпрос, по който се твърди основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК е допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално правна норма – пар. 7, ал. 2 ЗСМСА, създавайки задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, след като законодателят по силата на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал обратно действие. Така зададен въпросът не рефлектира върху изхода от спора. Явно се твърди неправилност на практиката по пар. 7, ал. 2 ЗМСМА, но настоящия състав не я счита за такава. Дори да е налице неправилна задължителна съдебна практика, това не е основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, а е основание за образуване на тълкувателно решение по чл. 124 ЗСВ, но инициативата за това не е в компетенциите на състав на ВКС.

По въпросите на въззивното обжалване при действието на новия ГПК се прие ТР № 1/2013г. на ОСГТК. Съгласно т. 1 от същото, въззивната инстанция не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, а разглежда само обоснованите във възивната жалба оплаквания и за правилното приложение на императивни правни норми. Въззивното решение е съобразено с това тълкувателно решение – обсъдени са относимите към спора доказателства и приложимите правни норми, поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване поради нарушение на ТР № 1/04.01.201г. на ОСГК.

По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно този резултат, на ответника следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски, съобразно представеното доказателство за банков превод в размер на 240 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на въззивно решение № 398 от 11.12.2003г. по гр. д.№ 733/2013г. на Пернишки окръжен съд по касационна жалба, подадена от [община].

Осъжда [община] да плати на [фирма] деловодни разноски за касационно обжалване в размер на 240 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ

ЧЛЕНОВЕ:1

2.