О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1438

гр. София, 31.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на осми май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

М. Б.

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 214 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. О. К. и А. В. К., действащ със съгласието на своя баща В. К., срещу решение № 10 023/04.07.2023 г. по в. гр. д. № 587/2019 г. на Апелативен съд София.

В. О. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 759/06.02.2017 г. по гр. д. № 14035/2013 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу В. О. К. и Ю. Х. Г. искове по чл. 422 ГПК за установяване, че В. О. К. дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата над 65 885, 17 евро до горницата от 111 975, 60 евро - задължение по договор за ипотечен кредит от 21.08.2008 г., сумата 12 656,89 евро — договорна лихва за периода 25.07.2011 г. — 20.12.2012 г., сумата 447, 48 евро - дължими заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 11.04.2014 г. до окончателното й изплащане, а Ю. Х. Г. дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата 2 862, 12 евро — неплатени погасителни вноски по договор за ипотечен кредит от 21.08.2008г. за периода 25.08.11 г. - 25.10.2011г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 61888/2013 г. по описа на СРС, 32-ри състав.

А. В. К., действащ със съгласието на своя баща В. К., обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 759/06.02.2017 г. по гр. д. № 14035/2013 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от „Банка ДСК“ ЕАД срещу Ю. Х. Г. иск по чл. 422 ГПК.

В подадената съвместна касационна жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Заявява се оплакване, че въззивният съд неправилно е преценил настъпване на предсрочна изискуемост в рамките на висящия исков процес, не е отчел неравноправна клауза, с която е уговорена договорна лихва, както и не е преценил, че малолетният А. К. не е приел по опис оставеното от своята майка наследство, от което следва, че не е било възможно да се определи обема отговорност, която той носи за задълженията по кредита. Съдът е нарушил нормите на чл. 61, ал. 2 ЗН и чл. 60, ал. 2 ЗН. Липсата на опис се явява пречка от категорията на абсолютните за осъждане на детето А. К..

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол с цел проверка на неговата валидност, допустимост и законосъобразност. Претендира се присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като твърдят наличие на очевидна неправилност, както и разрешаване на въпроси в отклонение от казуална и задължителна практика на ВКС, евентуално от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросите се следните:

1. „Допустимо ли е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен за горницата над размера на вноските с настъпил падеж до пълния размер на претендираната като предсрочно изискуема главница, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, а е била обявена на длъжника в рамките на исковото производство - преди постановяване на съдебното решение от въззивния съд?“

2. „Надлежно ли е обявена предсрочна изискуемост при извършено в производството по реда на чл. 422 ГПК връчване на исковата молба на особения представител на длъжника, назначен от съда в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК, а не на самия длъжник?“

3. Относно задължението на въззивния съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи.

4. Относно приложението на чл. 61, ал. 2, вр. с чл. 60, ал. 2 ЗН и значението на обстоятелството, че непълнолетният наследник не е приел по опис наследството.

От ответника по касация „Банка ДСК“ АД е подаден отговор на касационната жалба, в който се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Споделя се твърдението на касаторите, че договорът за кредит е отпуснат за закупуване на недвижим имот и касаторите се ползват от потребителска защита, но се изтъква, че лихвеният процент по договора е в размер на 7, 29%, формиран от базов лихвен процент, който към датата на сключване на договора е в размер на 4, 19%, и стандартна надбавка, която е в размер на 3, 10%, намалена с отстъпка от 0, 5%, или общо размерът на лихвения процент е 7, 29%. По делото е било установено с помощта на специалните знания на вещо лице счетоводител, че първоначално уговореният размер на договорната лихва не е бил увеличаван от банката. Приемайки заключението на вещото лице, съдът е изградил верния мотив, че лихвата не е била променяна от сключване на договора до обявяване на предсрочната му изискуемост и не е налице нарушение правата на кредитополучателите. Предсрочната изискуемост е била надлежно обявена в рамките на исковия процес и съобщена на назначения от съда процесуален представител. Банката е изпълнила указанията на въззивния съд и е инициирала производство по назначаване на управител на незаетото наследство, оставено от починалата Ю. Г.. От представеното по делото удостоверение, издадено от Софийски районен съд е видно, че в специалната книга при този съд липсват данни за вписан отказ от наследство, евентуално за вписано приемане на наследството по опис, както и че на управителя са дадени указания за извършване на опис на оставеното от Ю. Г. наследство. В заключение от ответника се заявява, че банката е направила всичко, за да спази дадените й от съда указания. При изложеното се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да не бъде допускано до касация, евентуално да бъде потвърдено. Претендира се заплащане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Въззивният съд е приел за установени твърденията на банката за възникнало правоотношение с В. К. и Ю. Г. по повод договор за кредит, както и, че след усвояване на сумата по кредита той не е бил обслужван. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /21.12.2012 г./ безспорно е осъществена забава в плащанията с повече от 90 дни. Идентифицирал е като основен спорен въпрос надлежното обявяване на предсрочна изискуемост по кредита. Разяснил е смисъла на чл. 60, ал. 2 (ред. след изм. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008г.) ЗКИ и е съобразил разрешението, дадено с ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Позовал се е и на решение № 10/25.02.2020 г. по т. дело № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., с което е прието, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е било надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се е осъществило в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. По отношение задължението на Ю. Г. решаващият съд е възприел правните изводи на първоинстанционния съд за липса на надлежно уведомяване от страна на банката за настъпила предсрочна изискуемост, съответно е съобразил липсата на жалба от ищеца срещу тази част от решението на Софийски градски съд.

В приложение на горните постановки въззивният съд е преценил, че установените по делото факти обосновават извод за обявяване на предсрочна изискуемост от страна на банката едва с връчването на препис от исковата молба на ответника В. К. чрез назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител и дължимост на законната лихва от датата 11.04.2014 г., а не от датата на която е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. От тук е съдът е извел и следващия извод, че не се дължи т. нар. санкционираща лихва (по чл.20.2 ОУ) с характер на неустойка в размер на 12 879, 59 евро за периода до настъпване на предсрочна изискуемост. Приел е дължимост на договорната лихва по действалия погасителен план за исковия период до 20.12.2012 г. в размер на 12 656, 89 евро, позовавайки се на т. 2 ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, както и дължимост на заемните такси в определения от първоинстанционния съд размер. В заключение е стигнал до извод, че жалбата на В. К. е частично основателна, а жалбата на Ю. Г., чието процесуално положение е преминало върху А. В. К. и В. О. К., е изцяло неоснователна.

При извършена от настоящия състав служебна проверка не се установява въззивното решение да страда от пороци , които водят до неговата невалидност или недопустимост.

Не се констатира и наличието на порока очевидна неправилност, който осигурява директен достъп до касационен контрол. Изложените от касаторите твърдения обосновават обикновена неправилност, чието установяване изисква анализ на приетите за осъществени от въззивния съд факти и подвеждането им под хипотезиса на адекватната правна норма. В практиката на ВКС е изяснено, че очевидната неправилност следва да е изводима директно от мотивите на въззивното решение без да се налага извършване на проверка на събраните по делото доказателства, установените факти и приложение на материалния или процесуалния закон. Хипотезите на очевидна неправилност включват приложение на правило, което не е част от обективното ни право, на правна норма в нейния обратен смисъл или подвеждане на фактите по делото в явно противоречие с действаща правна норма, нарушение на основни правни принципи. Настоящият състав не констатира подобни порок на въззивното решение, поради което счита за неоснователно наведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Първите три въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са обуславящи изводите на въззивния съд, но по отношение на тях не са налице сочените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Това е така, поради обстоятелството, че въззивният съд стриктно е приложил задължителните постановки на TP № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и дадените в практика по чл. 290 ГПК разрешения относно обявяване на предсрочна изискуемост с исковата молба, връчена включително на особен представител, назначен от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК - решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на I т. о. на ВКС, решение № 114 от 07.09.2016г. по т. д. № 362/2015г. на II т. о. на ВКС и решение № 198 от 18.01.2019г. по т. д. № 193/2018г. на I т. о., решение № 10/25.02.2020 г. по т. дело № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 198/2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о., решение № 86/2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т. о. и др. Въззивният съд е преценил и липсата на увреждане правата на потребителите като е възприел заключението на приетата в хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, която е дала заключение, че първоначално уговорената лихва не е била увеличавана едностранно от банката. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на касационната инстанция, чиято илюстрация е решение № 92/2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т. о. и др.

Наличието на задължителна и казуална практика на ВКС по поставените три въпроса изключва приложението на критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при положение, че не се твърди тази практика да е неправилна или несъответна на обществените отношения.

Четвъртият въпрос е също обуславящ изводите на апелативния съд, като по отношение на него е налице сочената предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е разрешен в отклонение от служебно известната на състава задължителна практика, обективирана в ТР № 1/23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС, както и тази, обективирана в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателния акт от 2024 г. е прието, че щом към наследяване е призовано ненавършило пълнолетие дете, то по силата на закона отговаря за наследственото задължение, вкл. лихвите и разноските по установяването му в исков процес или по реализирането му в изпълнителен процес само с включени в наследството активи и никога с личното си имущество. В хипотезата на незаето наследство кредиторите на наследството установяват вземането си спрямо представляващия незаетото наследство управител на наследството, който е длъжен да извърши опис. Касация следва да бъде допусната за изясняване на въпроса какви са задълженията на въззивния съд, когато в производството пред него участва непълнолетно лице, призовано към наследяване, което не е заявило дали приема или се отказва от наследството, съответно на незаетото наследство е назначен управител по реда на чл. 59 ЗН.

Доколкото касаторът А. В. К. е непълнолетен и липсват доказателства да е приел и да управлява оставеното от неговата покойна майка наследство, то съгласно чл. 59, ал. 1 ЗН, разяснен с ТР № 1/23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС, назначеният по искане на ищеца „Банка ДСК“ АД управител на незаетото наследство следва да участва в производството по делото на собствено основание въпреки, че касаторите са упълномощили към настоящия момент свой представител в лицето на адвокат Г..

При извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК безпредметно се явява обсъждане на наведеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите К. следва да представят доказателства за платена държавна такса в размер на 112 лв. с оглед обжалваемия интерес и допуснатата до касация част на въззивното решение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 023/04.07.2023 г. по в. гр. д. № 587/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за уважаване на иска с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от „Банка ДСК“ АД срещу В. О. К. в качеството му на длъжник по договора за банков кредит.

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 023/04.07.2023 г. по в. гр. д. № 587/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за уважаване на иска с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от „Банка ДСК“ АД срещу Ю. Х. Г. в качеството й на длъжник по договора за банков кредит, наследена от В. О. К. и А. В. К..

УКАЗВА на В. О. К. и А. В. К. да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС сума в размер на 112 лв. в едноседмичен срок от получаване на съобщението. При неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение до касаторите с препис от определението.

След представяне на вносен документ делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

Да се призоват за откритото съдебно заседание касаторите, представлявани от адвокат Г., ответникът по касация, адвокат А. Т. като представител на незаетото наследство на Ю. Х. Г., както и Агенция за социално подпомагане „К. село“.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.