Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 84 от 11.07.2019г., постановено по в. гр. д.№ 289/2019г. на Варненския апелативен съд в уважителната му част с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 325 от 15.03.2019г. по гр. д.№ 2163/2018г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. А. Я. против В. Г. С. иск с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС и вместо него е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата 45 332, 50 лв., представляваща съразмерна на притежаваната от нея част от ползата, от която тя е била лишена в качеството на съсобственик с 1/2 ид. част, от отдаването под наем от ответника на съсобствения им преместваем обект за търговия – павилион за услуги, с площ от 150 кв. м., разположен в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] за периода от 01.02.2016г. до 31.07.2018г., ведно със законната лихва върху сумата от 20.09.2018г. до окончателното й изплащане. В. Г. С. е починал на 20.07.2019г. и е оставил за свои наследници по закон преките си низходящи С. В. С., В. В. Г. и Г. В. С..

По делото е установено, че първоначалните страни по делото са бивши съпрузи, които са били в брак от 24.02.1996г. до 01.02.2016г. През 2007г. на ответника е било разрешено да изгради в посочения поземлен имот, негова лична собственост отпреди брака, бетонова площадка за изграждане на преместваеми обекти, а на 04.01.2013г. му е издадено разрешение за срок от 5 години за поставяне на преместваем обект за търговия – 10 модула по 15 кв. м на основание чл. 7, ал. 3 НРПО по чл. 56 ЗУТ, вр. с § 5, т. 80 ДРЗУТ, като на 23.01.2018г. е издадено ново разрешение. Бетоновата площадка е с положен теракот и върху нея са поставени 8 модула с метална конструкция, закрепена посредством анкерни болтове. Всеки модул е с вътрешни преградни стени от гипсокартон, монтиран върху вертикални метални носещи колони, а фронтално всеки от тях има витринно панорамно стъкло в РVС рамка, в което е вградена входна врата.Таванът на модулите е окачен с вградено осветление. При демонтиране биха се увредили единствено преградните стени и тавани от гипсокартон. През посочения по-горе период процесните модули са отдавани под наем от ответника на различни лица за осъществяване на търговска дейност, като получените от него наеми възлизат общо на сумата 90 665 лв.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесният павилион, разделен на 8 модула, представлява движима вещ по аргумент от § 182 ПЗРЗУТ, а не недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС, тъй като същият може да бъде демонтиран и отново монтиран при незначителна загуба – само на вътрешните преградни стени и евентуално тавани, които не следва да бъдат основният отличителен белег, който да определи вещите като недвижими или несамостоятелни. Посочено е, че павилионът е придобит по време на брака на бившите съпрузи в резултат на съвместен принос и бил изцяло съпружеска имуществена общност, след прекратяването на която дяловете им са равни съгласно чл. 28 СК. Възражението на ответника за вложени негови лични средства при придобиването на вещта е прието за неоснователно с оглед събраните по делото доказателства. В заключение е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС ответникът дължи на ищцата половината от получените наеми от съсобствената вещ съобразно нейния дял.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли движима вещ, трайно прикрепена към земята и не е самостоятелен обект, да бъде придобита от лица, различни от собственика; 2. Допустимо ли е съдебно решение по заявена претенция по чл. 23 СК при процесуална преклузия и следва ли да се установява съвместен принос само въз основа на свидетелски показания и 3. Движими вещ или подобрение върху земята са вещите, в случая павилионите, изградени върху имот индивидуална собственост, които след като бъдат демонтирани и отделени от земята престават да съществуват във вида, в който са съществували, а само във вида, в който са административно разрешени. Счита, че решението е очевидно неправилно.

Ответницата по жалбата Н. А. Я. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение на изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това/ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като посочените въпроси са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на съображенията на съда за постановяване на обжалвания съдебен акт, посочени по-горе. Освен това не е налице никакво противоречие с посочената във връзка с първия и третия въпрос практика на ВКС /Р № 30 по гр. д.№ 401/11г., Р № 137 по гр. д.№ 3954/08г., Р № 297 по гр. д.№ 4004/2014г., Р № 33 по гр. д.№ 2591/16г., І г. о., Р № 152 по гр. д.№ 831/09г., ІІ г. о и др./ отнасяща се до съвсем различни от настоящата хипотези, нито са налице визираните в т. 4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки относно второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по всички въпроси. По отношение на тях следва да се отбележи, че правото на собственост върху движимите вещи няма отношение към принадлежността на правото на собственост върху терена, в който те се намират. Освен това, според установената практика и нормативна уредба помещенията за търговска дейност /магазини/ принципно представляват самостоятелни обекти на правото на собственост и дори хипотетично да се приеме, че процесният магазин представлява недвижима вещ /сграда/, съгласно дадените с ППВС № 5/1972г., т. 4 задължителни разяснения, когато тя е построена през време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. Неотносим към изхода на спора е и вторият въпрос, който е направен във връзка с направено оплакване, че в случая липсва искане и не е наведено твърдение за вложени лични средства от ищцата при придобиването на вещта, получени по дарение от нейната майка, тъй като съдът не е разглеждал и уважавал такава претенция. Според закона и установената практика съвместният принос се предполага до доказване на противното и страната, която твърди липсата на такъв може да установи твърденията си с всички допустими доказателствени средства, включително свидетелски показания. Не кореспондира на данните по делото и твърдението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и свръхпетитум.

Решението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С оглед изложеното касационно обжалване на обжалваното решение не следва да се допуска.

Разноски за настоящото производство в полза на ответника по касация Н. А. Я. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива действително да са били направени. Представеният с отговора списък на разноски по чл. 80 ГПК в размер на 3200 лв не представлява такова доказателство съгласно ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т. 1.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 11.07.2019г., постановено по в. гр. д.№ 289/2019г. на Варненския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: