Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. И. и Т. Д. Ц. срещу решение № 362 от 18.03.2010 г. по в. гр. д.№ 152 от 2010 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е обезсилено решение № 2044 от 11.12.2009 г. по гр. д.№ 3303 от 2008 г. на Пловдивския окръжен съд и е прекратено делото, образувано по искова молба на Д. Ц. И. и Т. Д. Ц. срещу [община] и Министерство на финансите за установяване правото на ищците на обезщетение с равностоен имот на конфискувания имот с присъда № 51 от 07.04.1988 г. по н. о.х. д.№ 39 от 1988 г. на Пловдивския окръжен съд

В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно и неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Пълномощникът на ответника Министерство на финансите оспорва жалбата като неоснователна.

Ответникът [община] не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като взе предвид становищата на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани страни /ищци по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което е допуснато до касационно обжалване с определение № 403 от 26.04.2011 г. на ВКС.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване /допустим ли е иск с правно основание чл. 8, ал. 2 от ЗАВОИ в хипотезата, когато бившите собственици са подали заявление за връщане на конфискувания им имот или за обезщетяване по административен ред, но искането им не е било удовлетворено поради това, че заявлението им не е било подадено в срок/, настоящият състав на ВКС счита следното: Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗАВОИ, конфискуваните недвижими имоти по чл. 1 и чл. 2 от закона се връщат на лицата, от които са били конфискувани или на техните наследници по закон, ако до влизането на този закон в сила се намират в собственост на държавата или на държавна или общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗАВОИ, когато предпоставките на ал. 1 не са налице, осъдените лица се обезщетяват с друг равностоен на конфискувания имот или с пари по ред и начин, определени от МС. В чл. 8, ал. 1 от закона е определен реда, по който се осъществява връщането на конфискуваните имоти или даването на друг равностоен имот като обезщетение за конфискувания - чрез искане на осъдените лица или техните наследници пред ОбНС по местонахождението на имота, предявено в 2-годишен срок от влизане на закона в сила. Съгласно чл. 8, ал. 2 от закона, ако в 6-месечен срок от предявяване на искането, то не е било удовлетворено, заинтересованите могат да предявят правата си по съдебен ред. Следователно, допустимостта на иска с правно основание чл. 8, ал. 2 от ЗАВОИ е обусловена от спазването на двата горепосочени преклузивни срока: 2-годишният срок за подаване на искане по чл. 5 от ЗАВОИ и 6-месечният срок по чл. 8, ал. 2 от закона. В този смисъл е и приетото в т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС.

С оглед на гореизложеното, правилно въззивният съд е приел принципно, че искът с правно основание чл. 8, ал. 2 от ЗАВОИ е недопустим, ако бившите собственици или техните наследници не са подали заявление по чл. 5 от закона в предвидения срок.

Неправилно е прието обаче, че подаденото от ищците заявление от 18.11.1991 г. за връщане на конфискувания имот не може да се тълкува като искане за обезщетяване с друг равностоен имот, поради което правото на ищците да предявят иск за обезщетяване с друг имот било погасено: Заявлението по чл. 5 от ЗАВОИ е за всички произтичащи от тази законова норма последици - за връщане на конфискувания имот, а ако той не се намира в собственост на държавата или на държавна и общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие - за обезщетяване с друг равностоен имот.

Правилен е обаче крайният извод на въззивния съд, че предявеният по настоящото дело иск е недопустим: Видно от исковата молба, ищците не са предявили иск за връщане на конфискувания имот, а иск за признаване правото им на обезщетение с друг равностоен на него имот. В ЗАВОИ не е предвиден такъв иск пред гражданския съд. ЗАВОИ предвижда правото на иск за възстановяване на собствеността върху конфискувания имот /искът по чл. 8, ал. 2 от ЗАВОИ/, но не и правото на иск за установяване на право на обезщетяване с друг равностоен имот или с пари. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗАВОИ, редът за обезщетяване на осъдените лица с друг равностоен недвижим имот или с пари се определя от МС. В изпълнение на тази разпоредба МС е издал Наредбата за прилагане на чл. 5, ал. 2 от ЗАВОИ, приета с ПМС № 139 от 18..07.1991 г., в която е определил само административен, но не и гражданскоправен ред за защита правото на осъдените лица да бъдат обезщетени с друг равностоен на конфискувания имот или с пари. В случая ищците по настоящото дело са изчерпили този административен ред за защита на правото им да получат обезщетение по чл. 5, ал. 2 от ЗАВОИ /има влязло в сила съдебно решение № 6297 от 05.07.2004 г. по адм. д.№ 2864 от 2004 г. на ВАС, Трето отделение, постановено по жалба на ищците в настоящото производство срещу отказа на административния орган за обезщетяването им с друг равностоен на конфискувания имот/.

С оглед на всичко гореизложеното, решението на Пловдивския апелативен съд, в което е прието, че искът за признаване правото на ищците на обезщетяване с друг равностоен на конфискувания имот е недопустим и съответно недопустимо е постановеното от първоинстанционния съд решение по такъв иск, е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 362 от 18.03.2010 г. по в. гр. д.№ 152 от 2010 г. на Пловдивския апелативен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.