ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 295

София, 23.05.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1726 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

1. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Е. П. АД (н) срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд.

Ответникът „Корпоративна търговска банка“ АД оспорва жалбата. Ответникът „Н. П. ЕООД, както и неговият синдик, не изразяват становище.

2. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Производството е образувано по предявени от жалбоподателя по реда на чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ искове за установяване на три групи негови вземания срещу ответника „Н. П. ЕООД, предявени в откритото срещу този ответник производство по несъстоятелност:

- 22 442 800 лв. главница и 3 586 464, 27 лв. лихви за забава до предявяване на вземанията – на основание извършено от жалбоподателя погасяване на задължения на длъжника към „О. Е. Т. ЕООД по сключен между последните договор за заем от 19.04.2013 г.;

- 779 055 лихва за забава върху главница от 9 000 000 лв., дължима на основание извършено от жалбоподателя погасяване на задължения на длъжника към „Петрол“ АД по договор за заем от 26.10.2006 г., и

- 28 500 000 лв. главница и 1 023 292, 50 лв. лихва за забава до предявяване на вземанията на основание извършено от жалбоподателя погасяване на задължения на длъжника към „Петрол“ АД по договор за заем от 26.10.2006 г. и дивидент за 2010 г.

3. Въззивният съд, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете като неоснователни.

3.1. По първата група искове е приел за установено от фактическа страна, че на 19.04.2013 г. ответникът „КТБ“ АД, кредитор в производството по несъстоятелност, е предоставил на третото лице „О. Е. Т. ЕООД банков кредит в размер на 16 200 000 евро.

На същата дата между кредитополучателя „О. Е. Т. ЕООД и длъжника “Н. П. ЕООД бил сключен договор за заем на парична сума в същия размер 16 200 000 евро.

С договори от 19.04.2013 г., сключени с банката, жалбоподателят и длъжникът поръчителствали за кредитополучателя, като се задължили солидарно да отговарят пред банката за всички негови задължения по договора за банков кредит. Същите вземания били обезпечени с поръчителство и от страна на други търговски дружества.

С последващи договори за цесия вземанията по договора за банков кредит били прехвърлени както следва: на 30.12.2013 г. - от банката на „Карне-М“ ЕООД, на 17.09.2014 г. - на „П. К. ЕООД и на 06.01.2015 г. - на „К. А. М. ЕООД. За прехвърлянията длъжникът бил съответно уведомен.

С допълнително споразумение от 07.01.2015 г., сключено между кредитополучателя и останалите поръчители, било уговорено, че евентуални плащания от страна на поръчителите, в частност ищеца „Е. П. АД, ще се счита за погашения на задълженията на длъжника „Н. П. към кредитополучателя „О. Е. Т. ЕООД по сключения между последните договор за заем от 19.04.2013 г.

На 10.01.2015 г. ищецът и кредиторът по договора за кредит „К. А. М. ЕООД, като последен приобретател на вземанията съгласно горните цесии, било сключено споразумение (протокол за прихващане), с което страните установили съществуването на вземания на ищеца към цесионера за цена по сключени между тях между тях договори за продажба на недвижими имоти и договори за цесия и се съгласили тези вземания – с общ размер 22 442 800 лв. да бъдат прихванати изцяло срещу задълженията на ищеца като поръчител по договора за банков кредит.

На основание извършеното прихващане, както и уговорката от 07.01.2015 г., че с това прихващане ще се считат погасени и задълженията на длъжника „Н. П. ЕООД към кредитополучателя „О. Е. Т. ЕООД по сключения между тях договор за заем, ищецът, с покана, връчена на 10.01.2015 г., е поискал от ответника „Н. П. ЕООД заплащане на сумата 22 442 800 лв., заедно със съответната лихва.

3.2. По втората група – относно иска за установяване на вземане за лихва за забава – въззивният съд е приел за установено, че на 26.10.2006 г. е бил сключен договор за заем за приходи от облигации, с който „Петрол“ АД се е задължил да предостави на „Н. П. ЕООД заем в размер на 55 000 000 лв.

С договор от 02.03.2015 г. със страните по договора за заем ищецът встъпил изцяло в задълженията на длъжника „Н. П. ЕООД по договора за заем, поемайки солидарна отговорност за тях.

На 31.08.2015 г. ищецът и третото лице „Петрол“ АД, като установили съществуването на вземания на ищеца в размер на 9 838 348, 21 лв. по договор за закупуване на гарантирани еврооблигации от 15.12.2011 г., се споразумели тези вземания – до размер на 9 000 000 лв. - да се прихванат срещу задълженията на ищеца по договора за заем от 26.10.2006 г.

На основание така извършеното погасяване с покана, връчена на 31.08.2015 г., ищецът поискал от длъжника „Н. П. ЕООД да му заплати сумата 9 000 000 лв.

Установил е също, че вземането на ищеца за главница в размер на 9 000 000 лв. е било предмет на предявен от ответника „КТБ“ АД по реда на чл. 694, ал. 3 ТЗ отрицателен установителен иск, уважен с влязло в сила решение по т. д. № 76/2018 г. на ВТАС.

3.3. Във връзка с третата група искове съдът, наред с посочените обстоятелства, свързани с договора за заем от 26.10.2006 г., е установил също, че на 11.05.2011 г. Управителният съвет на „Петрол“ АД, в качеството му на едноличен собственик на капитала на „Н. П. ЕООД, е взел решение за изплащане на дивидент за сметка на печалбата за 2010 г. в размер на 22 916 000 лв.

С допълнително споразумение от 02.03.2015 г. ищецът встъпил като съдлъжник в задължението на “Н. П. за заплащане на дивидент.

На 30.03.2016 г. „Петрол“ АД отправило до ищеца изявление, с което, признавайки свои задължения към ищеца в размер на 28 500 000 лв., произтичащи от договор за продажба на еврооблигации от 15.12.2011 г., прихванало срещу тези задължения вземането си за дивидент – изцяло, както и частично – до размер на 5 585 126, 85 лв. - остатъка от вземанията си по договора за заем от 2006 г.

С покана, връчена на 30.03.2016 г., ищецът поискал от длъжника заплащането на сумата 28 500 000 лв., заедно с лихви.

3.4. По въпроса за предаването на сумата 16 200 000 евро по договора за заем от 19.04.2013 г. между длъжника „Н. П. ЕООД и заемодателя „О. Е. Т. ЕООД въззивният съд е приел за недоказано тази сума да е постъпила по банкова сметка на заемателя. Извода си е основал на заключението на икономическата експертиза, съгласно което процесният договор за заем от 2013 г. е осчетоводен и при двете дружества, но не е налице първичен счетоводен документ за превод на заемната сума.

3.5. По въпроса относно предаването на сумата 55 000 000 лв. по договора за заем от 2006 г. въззивният съд е приел, че като доказателства по делото са събрани 2 бр. партидни листове, съгласно които на 27.10.2006 г. „Петрол“ АД е превело по сметка на „Н. П. ЕООД сумите 75 032 000 лв. и 43 016 000 лв. с посочено основание „съгласно договор“, като заемът е бил съответно отразен в счетоводните книги, вкл. в годишните финансови отчети за 2006 г., на двете дружества.

Като краен извод е приел за недоказано сумата по договора за заем да е постъпила по банковата сметка на заемателя, като е изложил съображенията, че независимо от счетоводното отразяване на самия заем в счетоводствата на двете дружества, представените партидни листове отразяват плащания в размери, различни от уговореното в договора (75 032 000 лв. и 43 016 000 лв.), за които освен това не може да установи (с оглед общо посоченото в листовете основание „съгласно договор“) да се отнасят именно към процесния договор за заем.

3.6. За да намери за неоснователни исковете от първата група, въззивният съд е приел, че в случая липсват доказателства заемната сума да е била предадена на заемателя, поради което и поради реалния характер на договора за заем, процесният договор се явява лишен от предмет, съответно нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

Приел е по-нататък, че доколкото не е доказано реалното предаване на сумата по договора за заем, последващите цесии, както и свързаните допълнителни споразумения и прихващания, също са нищожни поради липса на предмет.

3.7. По иска от втората група – за лихва за забава върху главница от 9 000 000 лв., произтичаща от частично погасяване на задълженията на длъжника към „Петрол“ АД по договора за заем от 26.10.2006 г. - въззивният съд е приел, че след като с влязло в сила решение е установено несъществуването на главното вземане, не съществува и акцесорното вземане за лихва за забава.

3.8. Третата група искове въззивният съд е намерил за неоснователни с правни съображения, аналогични на тези относно първата група искове, а именно за нищожност поради липса на предмет на първоначалния договор за заем от 2006 г. (поради недоказаност заемната сума да е била действително предадена на заемателя), както и на следващите сделки.

4. В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение.

4.1. Недопустимост на решението се обосновава в частта относно първата група искове с твърдение за произнасяне по непредявен иск. Поддържа се, че като е обосновал извод за нищожност на договора за заем между длъжника и „О. Е. Т. ЕООД и на процесните договори за цесия, съдът се е произнесъл по иск, основан на прехвърлянето на вземане, произтичащо от този договор, докато в действителност претендираните вземания, предмет на предявените искове, са основани на прехвърляне на вземания, произтичащи от договора за банков кредит между „КТБ“ АД и „О. Е. Т. ЕООД.

Със същите твърдения се обосновава евентуално неправилност на решението в същата част, като се поддържа, че допуснатото от въззивния съд смесване на двата договора (за банков кредит и за заем) представлява съществено процесуално нарушение по чл. 12, чл. 153 и чл. 269, изр. 2 ГПК.

Поддържа се и довод за допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост на въззивното решение по отношение на извода за недоказаност на предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя с аргументите, че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ТЗ, не са обсъдени събраните доказателства в тяхната съвкупност и необосновано (доколкото на вещото лице не е била поставена задача да установи наличието на първични счетоводни документи относно факта на постъпване на заемната сума по банковата сметка на заемателя) е прието, че относно крайния извод за осчетоводяване на заема като задължение на заемателя експертното заключение не следва да се възприема поради отсъствието на първични документи. Поддържа се също, че не е взето предвид и признанието на задължението, направено от заемателя в допълнителното споразумение от 07.01.2015 г.

Неправилност на въззивното решение в тази част се обосновава и с неправилно приложение на материалния закон, като се оспорва изводът на съда, че прехвърлянето на несъществуващо вземане води до нищожност на договора за цесия поради липса на предмет.

4.2. Относно останалите искове се твърди неправилност на решението поради допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК – участие в съдебния състав на съдии, участвали и при постановяването на решението по т. д. № 76/2018 г., с което е бил уважен предявеният отрицателен иск по чл. 694 ТЗ относно главното вземане, на което се основава претендираното в настоящото производство вземане за лихва.

Довод за съществено процесуално нарушение се обосновава и с оплакването, че въззивният съд не е изложил каквито и да било мотиви относно съществуването на погасеното от ищеца задължение на длъжника за заплащане на дивидент, и то при положение, че по-голямата част от спорното вземане се основава на погасяването именно на това вземане за дивидент.

Изложени са и оплаквания за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон по отношение на фактическите и правните изводи на въззивния съд във връзка с предаването на заемната сума по договора за заем от 2006 г., по същество аналогични на оплакванията, подробно изложени във връзка със сходния въпрос по договора за заем от 19.04.2013 г.

5. Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с изложените в жалбата доводи за частична недопустимост на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК), както и с очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК)

Поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпросите:

- при преценка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд ограничен ли е от посочените в жалбата оплаквания (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК);

- може ли въззивният съд да не кредитира заключението на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза по съображения, че същото не е основано на изследване на първични счетоводни документи, когато на вещото лице не е била специална задача да издирва подобни първични документи и да даде заключение именно въз основа на тях и в определението за назначаване на вещото лице по чл. 197, ал. 1 ГПК не е изрично указано, че заключението следва да бъде основано именно на изследване на първични счетоводни документи (чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 ГПК);

- длъжен ли е въззивният съд да изложи към своето решение ясно, точни и непротиворечиви мотиви, в които да обсъди всички доводи на страните, релевантните за делото факти и събраните доказателства (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК);

- нищожни ли са договори, по които страните са се съгласили, че едно лице е придобило вземания по други договори, нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а не по непозволени такива, т. е. нищожни по чл. 26, ал. 1 ЗЗД (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

6. Касационно обжалване следва да бъде допуснато частично.

6. 1. Във връзка с иска от втората група не са изложени нито конкретни оплаквания в жалбата, нито в изложението са формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са от значение за решаващото съображение на въззивния съд, обусловило крайния му извод за неоснователност на иска, а именно че спорното вземане за лихва за забава не съществува поради несъществуването на главното вземане, установено с влязло в сила съдебно решение. Поради това и доколкото не се установяват данни за вероятна нищожност и недопустимост на решението в тази част, касационно обжалване не следва да се допуска.

6.2. По исковете от втората група не се установява вероятна недопустимост на решението. Обстоятелството, че като е приел за нищожен договора за заем, сключен между длъжника и „О. Е. Т. ЕООД, съдът е намерил за нищожни (поради несъществуване на прехвърляните вземания) договорите за цесия, които имат за предмет вземания, възникнали от друг договор, този за банков кредит, не представлява произнасяне по непредявен иск, доколкото съдът се е произнесъл, като е отрекъл съществуването именно на вземанията, предмет на предявените искове, основани на погасяване на вземанията по договора за банков кредит едновременно с погасяване на вземанията по договора за заем. Поради това горните изводи на въззивния съд са от значение за правилността на решението, но не могат да обосноват извод за произнасяне извън заявения с исковата молба предмет на делото.

В тази част касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория от поставените въпроси, уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, а именно: относно задълженията на въззивния съд при оценка на експертното заключение. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото крайният извод на въззивния съд за несъществуване на претендирани от ищеца регресни вземания е пряко обусловен от приетата за установена недоказаност на факта на предаване на заетата сума, обоснована с невъзприемане на експертното заключение по отношение на това обстоятелство.

По този въпрос е установена последователна съдебна практика (вж. напр. решение № 14/02.03.2022 г. по гр. д. № 997/2021 г. на ВКС, III г. о., и цитираната там практика), съгласно която заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото, като съдът не е длъжен да го възприеме, но е длъжен да прецени доказателствената му стойност съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства факти. Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на изводите на въззивния съд с посочената практика.

6.3. Налице е основание за допускане на касационно обжалване и по третата група искове на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия от формулираните въпроси. Въпросът се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд съгласно общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото съдът като краен резултат е отрекъл съществуването на спорните вземания, основани най-общо на извършени за сметка на длъжника погасявания от страна на ищеца на задължения, произтичащи от различни основания (договора за заем от 2006 г. и решението за разпределение на дивидент от 2011 г.), без да е обсъден въпросът за погасяването на задължението за дивидент.

Налице е и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед установената последователна практика, съгласно която при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да обсъди всички допустими и относими, съобразно предмета на въззивното производство съгласно чл. 269 ГПК, доводи на страните и събрани доказателства. Поради това касационно обжалване следва да бъде допуснато и в тази част.

Държавна такса не се дължи предварително – чл. 694, ал. 7 ТЗ.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 271/20.11.2019 г. по т. д. № 259/2019 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Е. П. АД иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ иск за установяване на предявено в производството по несъстоятелност на „Н. П. ЕООД вземане в размер на 779 055 лв., представляващо лихва за забава върху главница от 9 000 000 лв. за периода 31.08.2015 г. - 06.07.2016 г.

Допуска касационно обжалване на решение № 271/20.11.2019 г. по т. д. № 259/2019 г. по описа на Апелативен съд – В. Т. в останалите части.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: