Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ес Ер Сюприйм резидънс 10“ЕООД,гр. София и касационна жалба на „ОЕТ – Обединени енергийни търговци“ЕООД, [населено място] против решение № 781 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 5867/2019г. на Софийски апелативен съд

Ответникът по двете касационни жалби- „Руднап груп“АД, [населено място], Р. С, чрез пълномощника си – адв. Д. С. е на становище, че касаторите не обосновават основателни доводи за допускане на решението до касационно обжалване. По същество жалбите са преценени като неоснователни.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и са процесуално допустими.

По жалбата на „Ес Ер Сюприйм резидънс 10“ ЕООД, [населено място]:

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. Г. Д. е поддържал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е твърдял противоречие с ТР ОСГТК № 2 /17г. Поставил е въпросите - „При твърдяно увреждане на кредитора с поредица действия или сделки - две разпоредителни сделки, какъв следва да е фактическия състав по чл. 135 ЗЗД, към кой момент следва да е налице и как се установява той?“ 2 /“ Следва ли да се установяват и част ли са от фактическия състав по чл. 135 от ЗЗД взаимовръзките между отделните действия и сделки?“ Под № 3 са поставени множество въпроси все в същия смисъл, свързан със съотносимостта на последователни отчуждителни сделки в хипотеза на чл. 135 ЗЗД. Касаторът е развил оплакване за неправилност на изводите на състава и е поддържал отново противоречие с ТР ОСГТК №2/17г. – т. 3.В хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната е поставила два въпроса – 1/ „ Представлява ли апортната вноска едностранен акт и нужно ли е знание за увреда от страна на юридическото лице, в чиято полза е уредена апортната вноска“.2/ „ Необходимо ли е да се изследва знанието на третото лице, купило дружествените дялове на новоучреденото дружество…“ Страната е развила разбирането си относно това, че е налице и последваща разпоредителна сделка в контекста на оплакването си за неправилност на изводите на въззивния съд. В същият контекст е поставен и въпроса – „ Следва ли да се даде възможност при уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът да злоупотреби с право и да му се даде възможност два пъти да се удовлетвори от едно и също имущество…“Страната общо е заявила, че са налице и трите хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК Посочила е, че във връзка с чл. 281, т. 3 ГПК сочи и основание по чл. 280, ал. 2 като е поставила въпроса – „ Допустимо ли е въззивното решение, с което се отхвърля в цялост първоинстанционното решение, да се съдържат изводи в мотивите, въз основа на възпроизвеждане на съдържание на факта, извън реалното им съдържание и характеристика, очертано от доказателствата, и без да се изследват всички възражения и доказателства.“ Посочено е, че в противоречие с практиката на ВКС, съдът „ без да изследва в цялост“ бил приел за ирелевантно обстоятелство, което според страната било решаващо - дали „кредиторът вече не се е удовлетворил от дружествените дялове“.Разгледани са определения на ВКС съдържащи определение на основанието „ очевидна неправилност“. Развито е разбирането на страната по това основание като е направен извод, че в случая съдът се е произнесъл „ че е ирелевантен факта на плащане и удовлетворяване на кредитора“, като така е свързан поставеният въпрос с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.

Заявеното относно недопустимостта и нищожността на обжалвания съдебен акт съставлява общо въведено основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 –во и 2-ро ГПК. По него страната лаконично е заявила, че „вероятната нищожност или алтернативно недопустимост на въззивното решение“ се твърди с оглед това, че „въззивният съд се е произнесъл по процесуални въпроси “ в противоречие с практиката на ВКС. Дори и формално въведените оплаквания за нищожност или недопустимост на съдебния акт, следва да бъдат разгледани служебно от съда и без да са налице условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, обаче, и при служебна преценка на редовността на произнасянето на въззивната инстанция се налага извод за това, че решението е валиден и допустим съдебен акт - постановен от надлежен състав, в рамките на неговата компетентност, който се е произнесъл по заявеното от ищеца с редовна искова молба – квалифицирайки надлежно иска и произнасяйки се по заявеното спорно право. Доколкото, страната не е развила конкретни съображения, а само е маркирала основанията, то с оглед изложеното, следователно не се установява съдебният акт да е нищожен или недопустим. Следва още да се отбележи и това, че противоречието с практиката на ВКС е относимо към друго основание, а не към основанията посочени в чл. 280, ал. 2 ГПК.

Страната не обосновава довод за допускане на касационно обжалване и съобразно поддържаното от нея основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси в тази връзка не са релевантни тъй като са изведени от фактически твърдения неотносими към разглеждания правен спор. В случая липсва поредица от сделки в смисъла, в който тази правна фигура е разглеждана в ТР ОСГТК № 2 / 17г. Ищецът ясно и недвусмислено е поискал прогласяване на относителна недействителност по реда на чл. 135 ЗЗД на увреждащото действие, осъществено от първия ответник - длъжник на ищеца, представляващо апорт на недвижим имот в капитала на втория ответник и настоящ касатор. Последващото отчуждаване на дружествените дялове, собственост на длъжника има различен предмет, а освен това е транслация извършена отново от длъжника, а не от третото лице, в чийто патримониум е осъществен апорта. Ето защо, неотносимо към случая е и ТР ОСГТК № 2/17г., което третира последващи сделки, осъществени от лицето, в чиято полза се е разпоредил длъжника. Както вече бе посочено и двете осъществени от длъжника действия имат различен предмет, което също не е съобразено от касатора, нито при поставяне на въпросите, нито при твърдението за противоречие с цитираната тълкувателна практика. С оглед горното, нито поставените въпроси са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито сочената тълкувателна практика е относима към случая. Така и другите поставени въпроси също са извън предмета на спор, доколкото разглеждат и третират считаната за последваща сделка по отчуждаване от длъжника на дяловете на дружеството – касатор. Страната, освен това не е и изложила доводи по поддържаното в тази връзка основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разяснената му дефинитивност със задължителна тълкувателна практика – т. 4 ТРОСГТК № 1 / 09г.

Касаторът е поддържал и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.Дитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК. Това основание, в случая, само е маркирано, в контекста на фактически невярното твърдение, че кредиторът е бил удовлетворен от „ продажбата на дружествени дялове“. Установен факт по спора е / а и обратното не е поддържано от касатора/, че длъжникът не е изпълнил задължението си да плати дълга. Изпълнителното дело е висящо и в тази връзка цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на дълга. Следва да се отбележи още, че и неясния въпрос, поставен с оглед това основание е без правно значение, поради липсата на необходимост от общо основание, а също така и общо заявеното противоречие с практика на ВКС, с което то е обосновавано, също е без правно значение, с оглед изясненото му вече съдържание. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК.

Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд по разгледаната касационна жалба.

По касационната жалба на „ОЕТ – Обединени енергийни търговци“ ЕООД, [населено място]:

С изложението си касаторът, чрез пълномощника си – адв.Й. П. е поддържал основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Поставила е въпрос – „Във всеки случай, когато длъжникът се разпорежда със свое имущество, ли е налице увреждане на кредитора, по смисъла на чл. 135 ЗЗД? Страната е поддържала, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с определение на ВКС постановено по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване.В заключение е посочила, че ако не било налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК то да се разгледа на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК., че в касационната жалба били посочени спецификите на конкретния казус и с оглед тази специфика не следвало механично да се прилага съдебна практика, постановена при друга фактическа обстановка.Поставен е въпросът – „Налице ли е увреждане на кредитора при наличие на друго имущество, от което кредитора може да се удовлетвори“. Отново е сочено противоречие с цитираното / възпроизведен е същият пасаж от мотивите му/ определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Също така и по този въпрос лаконично е заявено, че се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, ако не бъде прието че е налице противоречие със соченото определение.Изрично в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът – „Допустимо ли е двукратно удовлетворяване на кредитора- 1/ веднъж използвайки обезпечителния / а впоследствие и изпълнителен/ запор върху банковата сметка на длъжника, по която е преведена продажната цена на дяловете от капитала на дружество, учредено с апорт и 2/ втори път от цената на имота, при бъдещо принудително изпълнение върху него при уважаване на Павловия иск срещу длъжника и дружеството, учредено с апортната вноска“. Касаторът е възпроизвел разрешенията дадени с т. 4 на ТР ОСГТК № 1 / 09г. Заявила е, че към настоящия момент липсвала практика на ВКС по въпроса и е разяснила разбирането си относно същността на иска по чл. 135 ЗЗД. Поддържано е и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, като е конкретизирано, че решението било вероятно недопустимо. Подробно е развито разбиране, че апорта и впоследствие прехвърляне на дяловете на дружеството, в чиято полза е учреден, било опосредствана форма на разпореждане с недвижимия имот, собственост на длъжника. Това, според страната било особена „двуетапна форма на разпореждане“ и за разлика от продажбата, чрез тази форма, постъпвала сума по сметката на длъжника след продажбата на дяловете, която можела да служи за удовлетворяване на дълга. Така е заявен, като извод - липсата на правен интерес у кредитора от предприетата защита, подкрепен още и с твърдение за произнасянето на състава в противоречие с разрешенията на ТР ОСГТК № 2/17г., от чиито мотиви е цитирана част. С това, страната счита че е обосновала наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2 пр. 2-ро ГПК.Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Страната, както и другия касатор, също е въвела довод за недопустимост на съдебният акт, но в случая конкретизиран с относимото към основанието твърдение за липса на правен интерес у ищеца от търсената форма на защита – чрез предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД. Доводът, обаче, е неоснователен. За да твърди липса на правен интерес у ищеца, касаторът е поддържал, че съдът не е оценил правилно установените по спора факти - а именно - това, че е осъществен учредителен апорт на недвижим имот, срещу който дружеството - длъжник е получило дялове от учреденото от него дружество, впоследствие отчуждени пак от длъжника, техен собственик и едноличен собственик на капитала на втория ответник към момента на продажбата им в полза на трето лице. Тези фактически действия на длъжника, осъществил апорт и продажба на дялове, страната е свързала в едно единно цяло, което е разглеждала като последващо разпореждане с недвижимия имот - предмет на апорта. Така е поддържано и противоречие с ТР ОСГТК №2/17г. Тези доводи не обосновават соченото основание, поради тяхната неотносимост към иначе относимото към основанието твърдение за липса на правен интерес. Такъв извод не може да бъде изведен, както неправилно счита касаторът, от факта, че ищецът е искал уважаване на иска само по отношение на извършения апорт – който е разгледан като сделка, която го уврежда, тъй като обективно това разпореждане намалява имуществения патримониум на длъжника т. е. налице е правен интерес от иска по чл. 135 ЗЗД. Другата отчуждителна сделка също може да бъде предмет на такъв иск, но ако би бил предявен, то той би имал самостоятелно значение на увреждаща сделка – като извършен именно от длъжника и с различен предмет – продажба на дялове - собственост на длъжника. В тази връзка следва да се отбележи, че без никаква връзка с така описаните и от касатора факти е ТР ОСГТК № 2 /17г., тъй като то третира, включително и с извадената от контекста му част, цитирана от касатора, различна хипотеза - а именно такава по отчуждаване на придобитото от длъжника, имущество от приобретателя му в полза на трето лице. Или соченото основание не се установява с така въведеното оплакване.

Касаторът не обосновава и довод за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси са еднозначни и третират един въпрос относим към това - дали ако е налице друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, иска му по чл. 135 ЗЗД, би бил основателен. Дори и да бъде изведен релевантен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК от така поставените, то същият не е обоснован с допълнителен критерий.Страната е сочила противоречие при разрешаването на този въпрос с дадено според нея разрешение на същия с определение по чл. 288 ГПК. Това определение не съставлява практика по смисъла на разглежданото основание, тъй като същото не формира правни разрешения на поставени въпроси, а негов предмет е допускане на решението до касационен контрол. Т.е. същото не може да обуслови валидно въведен допълнителен критерий. Освен това изцяло в съответствие и при изричното й съобразяване, въззивният съд е направил изводите си, съобразно с формираната константна практика на ВКС, която е еднозначна и безпротиворечива и е в смисъл, че цялото длъжниково имущество служи за удовлетворяване на кредиторите му и съответно избора, от което точно имущество да се удовлетвори е изцяло на тези кредитори, а не на длъжника. Единственият начин, длъжникът да избира имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредиторите му, е да заплати доброволно и в съответните срокове целия дълг, след като твърди, че разполага с достатъчно имущество за това. Наличието на такава практика изключва и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че същото е обосновано само с липсата й, което не е достатъчно за да се приеме, че е налице валидно въведен допълнителен критерий. Следва да се отбележи, още, че страната макар и цитирала задължителните постановки на ТР ОСГТК №1/09г. – т. 4, не ги е съобразила при обосноваване на допълнителния критерий.

С оглед така депозираното изложение, следователно не следва да се допусне касационно обжалване на решението.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 781 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 5867/2019г. на Софийски апелативен съд

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: