Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Б. Б. против решение №70 от 20.02.2020г. по т. д. 641/2019г. на Пловдивски апелативен съд.

Ответникът по касация –„Монро“ЕООД, [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадено след проведено производство по чл. 285 ГПК, чрез пълномощника му–адв.И. М., касаторът е интерпретирал обжалвания съдебен акт в контекста на оплакването си, че съдът не бил разгледал възраженията му, за това че цесионерът не е носител на правото на иск по чл. 534 ТЗ. Подробно е развито оплакването, че в друго производство противната страна се е легитимирала с договор за цесия като носител на спорното вземане по записа на заповед. Страната счита, че макар и заявено в друго съдебно производство това обстоятелство има правно значение и в настоящето, доколкото правата на „ Монро“ ЕООД „били прескрибирани, именно с решение по търг. дело №138/16“. В тази връзка е развито и оплакване за това, че съдът бил направил избирателно анализ на доказателствата, и е поставен въпросът- „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност.“ Изброени са решения на ВКС, в които, според касатора е указано, че съдът бил задължен да обсъди всички доказателства по делото. Все по същите съображения страната е поддържала основание и по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като е пояснила в подкрепа на това разбиране, че го извежда от това, че след като ищецът се бил позовал на договор за цесия, съдът бил „приел обратното“. Сочено е още, че съдът в противоречие с практиката на ВКС бил приел, че ищецът като джиратар има право на иск по чл. 534 ТЗ и е поставен въпросът – „Принадлежи ли правото на иск по чл. 534 ТЗ на всеки приносител на ценната книга или за това е овластен само поемателят по записа на заповед“. Цитирано е решение №12 /18г. на ВКС І т. о. за което е поддържано, че с него този въпрос е разрешен по начин, различен от въззивният съд. Отново е направено оплакване, че съдът не отчел, че ищецът се легитимира по записа на заповед с договор за цесия и е признал на цесионер правната възможност отречена от практиката – изброени са съдебни актове, с които е прието, че иска по чл. 534 ТЗ принадлежи само на приносителя на цената книга. Така е поставен и въпросът – „ Може ли цесионерът, който е придобил правата по менителницата на основание договор за цесия да предяви иск по реда на чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване срещу издателя на ценната книга или този иск е признат само на нейния приносител“. Поставени са въпросите – „ Може ли записът на заповед да се прехвърли едновременно и с джиро и по реда на чл. 466, ал. 1 ТЗ и чрез договор по реда на чл. 99 ЗЗД.“ И „ Може ли в производство по чл. 422 ГПК, ищецът да се легитимира като носител на правата по запис на заповед с договор за цесия, а впоследствие при образувано от същия ищец производство по реда на чл. 534 ТЗ да се позове на различен правопроизводящ юридически факт, а именно извършено в негова полза джиро.“ Тези въпроси са поставени в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като страната накратко е развила своето разбиране по тях и е посочила, че липсва съдебна практика. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Първият поставен въпрос е общ и може да бъде относим към всяко съдебно производство. За да бъде релевантен, обаче, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК страната следва конкретно за обоснове разбирането си, за това кои възражения, валидно процесуално въведени от нея, съдът не е разгледал и как тяхното разглеждане би рефлектирало върху постановения правен резултат. В случая, е поддържано, че съдът не бил разгледал възраженията на настоящия касатор, че цесионерът не е носител на правото на иск по чл. 534 ТЗ, след като в друго съдебно производство противната страна се е легитимирала с договор за цесия, като носител на вземането по записа на заповед. Така въведен доводът е относим към допустимостта на съдебния акт, тъй като засяга активната процесуалноправна легитимация на ищеца. Същият обаче е неоснователен, като изведен от невярно интерпретирани фактически обстоятелства. В случая/ както е отчел и въззивният съд/, ищецът се е легитимирал като кредитор на вземането по процесния запис на заповед като приносител на ценната книга, с оглед валидно осъществено джиро, нанесено на гърба на ефекта и като джиратар е предявил иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Това е обоснованата от ищеца активна процесуалноправна легитимация, с която е заявил правото си пред съдилищата и които са се произнесли, съобразно нея, след като са я приели за установена. Легитимация му в друго производство е без правно значение, тъй като съдът не се произнася по заявеното в различен процес, който е приключил. И тук следва да се отбележи, че противно на разбирането на страната не съдебното решение „ прескрибира ефекта“, а с него само се установява този възникнал с оглед други предпоставки юридически факт. Или, решението е валидно постановен съдебен акт. Оплакването, въведено и като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК чрез общо поставения въпрос, отново е основано на фактически невярно твърдение, а именно, че съдът не го е разгледал. Тъкмо обратното, съдът е разгледал подробно оплакването, като изрично се е спрял на активната процесуалноправна легитимация по спора. Или, с така поставения въпрос, който обоснован по този начин е и неотносим към соченото основание страната не установява предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Въпросите под № 3 и 4 имат еднакъв смисъл и също така са насочени към развиване на защитната теза на касатора, свързана с твърдението, че ищецът се легитимира като цесионер. Както вече бе разгледано, същият е предявил иска си на основание валидно осъществено джиро. Т.е. така поставени въпросите не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като неотносими не само към развитите мотиви на състава, но и към разглеждания случай. Освен това, следва да се отбележи и това, че обосноваването на тези въпроси е противоречиво От една страна, касаторът с въпрос № 3 съдържателно въвежда твърдение за невъзможността и джиратаря да предяви иска по чл. 534 ТЗ, подкрепено с негов прочит на решение №12/16г. на ВКС, І т. о., по отношение, на което неправилно е интерпретирал част от мотивите, извадени от общия им контекст, тъй като с това решение не е отричано правото на джиратара на този менителничен иск. От друга страна с въпрос № 4 и в противоречие с горното, същият е обосновал че това право / включително и с изброяване на практика на ВКС/ принадлежи на приносителя на ценната книга. Впрочем, съдът е приел в съответствие с така изброените решения на ВКС, именно това, за да обоснове наличие на процесуалноправна и материалноправна легитимация у ищеца.

Поставените въпроси под № 5 и 6 дори и да бъдат приети за релевантни, въпреки че страната отново развива разгледаната вече своя теза за съотношението на договора за цесия и джирото, не са обосновани с допълнителен критерий съобразно изяснената дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със задължителна тълкувателна практика – т. 4 ТРОСГТК №1 / 09г.

Касаторът е поддържал и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, обосновано от него чрез възпроизвеждане на оплакванията за неправилност на акта отново съобразно твърдението си за недопустимост на иска, поради липса на процесуална легитимация за цесионера. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала с неотносими към спора доводи, без да изложи каквито и да било съображения по него. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК.

Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски пред касационната инстанция в размер на 3000лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №70 от 20.02.2020г. по т. д. 641/2019г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА И. Б. Б. да заплати на „Монро“ЕООД, [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 3000лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: