Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. С. Я. против въззивно определение № 260164 от 15.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 595/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено определение № 260229 от 05.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2228/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, за частично прекратяване на производството по делото.

Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Приложим ли е Регламент 2016/1103 при спорове, касаещи имот, находящ се в държава, различна от държавата на съда, пред който е заведен спорът; Подлежат ли на „самостоятелно и изчерпателно“ доказване от ищеца предпоставките за прилагане на Регламент 2016/1103; 2/Допустимо ли е въззивният съд да потвърди определение за прекратяване на съдебното производство на основания различни от цитираните в самото определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ищеца И. М. М., в който се изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното опреление, респ. че частната касационна жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

С обжалваното определение на Апелативен съд – Пловдив е отменено определение № 260229/05.10.2020 г. по гр. д. № 2228/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е прекратено производството по делото в частта по предявените от И. М. срещу М. Я. искове по чл. 21, ал. 4 СК и чл. 29, ал. 3 СК по отношение на поземлен имот, находящ се в Р. Г, община Пангео, регионална единица Кавала – самостоятелна и делима част от земеделски имот, с площ на тази част от 542.62 кв. м., заедно с намиращата се в него жилищна сграда с приземен етаж с площ от 49.95 кв. м. и всички постройки /подробно описан/, поради липса на международна компетентност на българския съд.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът и ответницата са българи, български граждани и с обичайно местоживеене на територията на РБългария. Бракът им, сключен на 20.06.2014 г. в РБългария, е прекратен с влязло в сила на 18.12.2018 г. решение по бр. д. № 1152/2018 г. на РС – Карлово. За международна компетентност на българския съд страните и в частност ищецът се позовават на Регламент /ЕС/ 2016/1103, уреждащ компетентостта, приложимото право, признаването и изпълнението на решения, свързани с имуществения режим между съпрузите, а не на приложимост на Регламент /ЕС/ 1215/2012/ и на предходния Регламент /ЕС/ 44/2001 в каквато насока е изложил доводи първоинстанционният съд. Въпросите, касаещи имуществените отношения между съпрузите, са изрично изключени от обхвата на Регламент / ЕС / 1215/2012, който замени Регламент № 44/ ЕО 2001 - съгласно разпоредбата на чл. 1, § 2, б. „а „ регламентът не се прилага по отношение на имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения или отношения, които съгласно приложимото към тях право имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак. С оглед неприложимостта по отношение настоящия спор на Регламент / ЕС / 1215/2012 г., неприложимо е правилото на чл. 24 § 1 от същия относно изключителната компетентност по дела с предмет вещни права върху недвижим имот – съдът на държавата членка по местонахождението на имота. Съгласно чл. 11 от преамбюла на приложимия Регламент /ЕС/ 2016/1103, целта е засилено сътрудничество между държавите членки в областта на имуществения режим на международните двойки по отношение компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решенията по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи и имуществените последици на регистрираните партньорства. Действително в случая – както поддържа ответницата, страните не са международна брачна двойка, но регламентът се прилага и досежно имуществения режим между съпрузи с трансгранични последици, какъвто е настоящият случай с оглед на придобит от тях в режим на СИО на територията на Р Гърция имот, предмет на делото.

Съгласно чл. 18 от преамбюла, в обхвата на регламента попадат всички гражданско-правни аспекти на имуществения режим между съпрузите, в това число и тези, породени от прекратяването на режима в резултат на раздялата на брачната двойка или смъртта на единия от съпрузите. Съгласно чл. 19 от преамбюла, от съображения за яснота редица въпроси, които биха могли да се разглеждат като свързани с имуществения режим между съпрузите, следва да бъдат изрично изключени от обхвата на регламента. Тези въпроси са изчерпателно посочени в чл. 1, § 2 от регламента, сред които са и въпросите относно естеството на вещните права върху имуществото – б. „ ж“. Първоинстанционният съд е приел необосновано, че е налице именно това изключение, поради което Регламент /ЕС/ 2016/1103 е неприложим за спора. За основателни са приети доводите на ищеца, че разпоредбата на чл. 1, § 2, б. „ж“ от Регламент /ЕС/ 2016/1103 следва да се тълкува в пряка връзка с чл. 24 и чл. 25 от преамбюла и с чл. 29 от Г. Т / Приложимо право /от регламента. Налагащият се извод е, че по спорове, свързани с „естеството“ на вещните права по смисъла на чл. 1, § 2, б.“ж“ от регламента се имат предвид такива вещни права, които по вид и обхват се явяват „специфични“ само за някоя/някои държави членки доколкото съществуват само и единствено в нейното/тяхното национално право, поради което друга държава членка не следва да бъде задължавана да признае непознато в правната й система вещно право върху имущество, намиращо се на нейна територия. С предявените по делото искове се иска разрешаването на въпроса, на кого от бившите съпрузи принадлежи правото на собственост върху придобитите по време на брака недвижими имоти – по главния иск, евентуално определянето на квотата на собственост за всеки от тях в тези имоти – по евентуалния иск, поради което спорът не е такъв за естеството на вещното право по смисъла на чл. 1 § 2 б.“ж“ от Регламент /ЕС/ 2016/1103. Не са налице и другите, изключващи приложението на този регламент хипотези на чл. 1 от същия, с оглед което въпросът за международно компетентния по спора съд следва да се реши съобразно този регламент. Съгласно чл. 6 от регламента, когато никой съд на държава членка не е компетентен по въпроси относно имуществения режим съгласно чл. 4 и чл. 5 - какъвто е в настоящия случай, компетентността принадлежи на съда на държавата членка както следва: „а“ – на чиято територия съпрузите имат обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда или ако това не е изпълнено; “б“ - на чиято територия съпрузите са имали последното си обичайно местопребиваване ако единият от тях все още живее там или ако това не е изпълнено; „в“ - на чиято територия ответникът има обичайно местопребиваване съм момента на сезиране на съда или ако това не е изпълнено; „г“ - общото гражданство на съпрузите към момента на сезиране на съда. В случая са налице и четирите хипотези, обуславящи международната компетентност на българския съд по спора, предмет на настоящото дело, поради което и на основание чл. 6, б.“а“ от регламента компетентността е на българския съд, доколкото не се установява /не се и твърди/ между бившите съпрузи да е сключено споразумение по чл. 7 от регламента и не са налице хипотезите на чл. 8 и чл. 9 от същия.

Относно поддържаните в частната жалба доводи относно приложимото съгласно Регламент /ЕС/ 1216/1103 за спора право – българското, и относно родовата подсъдност на спора – на Р. С – Карлово, въззивният съд е посочил, че не следва да се разглеждат, тъй като са неотносими към настоящото частно производство, доколкото то разрешава само въпроса за международно компетентния съд. Приложимото право е въпрос по съществото на спора, а въпросът за родовата подсъдност следва да се повдигне по съответния процесуален ред от съда, на който делото се връща за продължаване на съдопроизводствените действия. Той сам следва да реши дали делото му е родово подсъдно.

Според разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат две основни категории определения на въззивния съд: 1/ определения, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото /чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/; и 2/ определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие /чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК/.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт на въззивния съд. Съгласно изричната разпоредба на чл. 28 КМЧП, определенията на съда във връзка с наличието или липсата на международна компетентност подлежат на въззивно и касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт.

Така поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на определението. Първата група от тях – по приложимостта на Регламент /ЕС/ 2016/1103, са въпроси по същество. Следва да се има предвид, че при разрешаване на въпроса за международната компетеност на съда въззивният съд е съобразил характера на така повдигнатия правен спор между страните /бивши съпрузи/ и обхвата на Регламент /ЕС/ 2016/1103, който съгласно чл. 70 ПР, се прилага от 29.01.2019г. Втората група въпроси, касаещи дейността на въззивния съд при разглеждане на въззивни частни жалби, също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на определението. Съобразно приетото с ТР №6/2017г., ОСГТК, ВКС, по силата на чл. 217, ал. 2 ГПК отм. и чл. 218к ГПК отм., а сега - чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.В тази връзка поддържаното от жалбоподателя по тези въпроси, че въззивният съд е ограничен да се произнесе само по посочените в обжалваното пред него от първоинстанционния съд основания за определяне международната компетентност, не може да послужи като въпрос, обосноваващ приложимост на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченото, че въззивният съд не се е произнесъл по поддържаните от жалбоподателя доводи за нередовност на исковата молба във връзка с цената на исковете, не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК от една страна, а от друга - въззивният съд с оглед предмета на частната жалба, е посочил, че неотносими към предмета на частното производство, в което се разрешава само въпросът за международно компетентния съд, са въпросите за родовата подсъдност и за приложимото право.

С оглед изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІг. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 260164 от 15.12.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 595/2020 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: