О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2338
гр. София, 14.05.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. частно гр. дело № 1581 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията) срещу определение № 37/25.01.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 476/2023 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на КОНПИ срещу (т. е. потвърдено е) определение № 2857/14.11.2023 г. по гр. дело № 654/2022 г. на Бургаския окръжен съд (БОС), с което е оставена без уважение молбата (наименована „частна жалба“) на комисията-жалбоподател за изменение в частта за разноските на протоколно определение от 13.09.2023 г., постановено в открито съдебно заседание по същото първоинстанционно гражданско дело.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение.
В изложението към частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният въпрос: основателно и законосъобразно ли е в случая липсата на съждения от апелативния съд, насочени към дължимост на претендираните адвокатски възнаграждения в пълен размер, игнорирайки практиката на СЕС. Комисията-жалбоподател сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд не съобразил практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) – решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.
Насрещната страна – ответниците по делото С. Д. З. и Х. А. З., в отговора си на частната касационна жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил, че с определението, постановено в откритото съдебно заседание на 13.09.2023 г., първоинстанционният съдът е прекратил делото поради заявен от ищеца отказ от иска и е осъдил ищеца КОНПИ да заплати на ответниците съдебни разноски в общ размер 14 634.69 лв. за заплатени от тях депозит за експертиза – 800 лв. и адвокатски възнаграждения, след редуцирането им от съда като прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото, както следва – на ответника Х. З. – 8 794.05 лв. и на ответницата С. З. – 5 040.64 лв. С обжалваното пред въззивния съд определение № 2857/14.11.2023 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение на искането на КОНПИ за изменение на определението за разноските, по съображения, че приложима е Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, в последната `и редакция, действаща към момента на сключване на договорите за правна защита и съдействие между ответниците и процесуалните им представители. Първоинстанционният съд е приел още, че претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото.
При така установеното, въззивният съд е споделил изцяло съображенията на първата инстанция за неоснователност на искането на комисията-ищец за изменение на постановеното определение в частта на разноските и за оставяне без уважение искането на ответниците за присъждане на разноски, евентуално – за намаляване на размера на присъдените разноски с протоколното определение от 13.09.2023 г. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, какъвто е настоящият случай. На следващо място, предвид материалния интерес по предявените против двамата ответници искове, за които ищецът е заявил отказ от исковете, както и предвид обема на делото и на извършените процесуални действия, включващи събиране на гласни доказателства и изслушване на експертно заключение, и проведените по делото шест открити съдебни заседания, въззивният съд е прел, че не е налице прекомерност на заплатеното от всеки от ответниците адвокатско възнаграждение, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Апелативният съд е споделил и извода на първата инстанция, че заплатеното и претендирано от всеки от ответниците адвокатско възнаграждение е в по-нисък размер от предвидения в Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, минимален размер на дължимото адвокатско възнаграждение, с оглед материалния интерес по всеки от предявените искове против всеки от двамата ответници, както и, че в случая приложима за определяне на размера на адвокатските възнаграждения е редакцията на наредбата, която е била в сила към момента на сключване на договорите за правна защита и съдействие – 12.07.2023 г., т. е. последната редакция. По отношение на позоваването от страна на комисията-жалбоподател на решението от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, въззивният съд е намерил, че то не променя извода за дължимост на претендираните адвокатски възнаграждения в пълен размер, като в тази връзка се е позовал и на определение № 199/11.05.2022 г. по ч. търг. д. № 659/2022 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, съгласно което, спрямо лицето, срещу което се реализира отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, а не само да е съобразен материалният интерес, установен в Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, за да се гарантира принципа на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост. В заключение въззивният съд е приел, че в случая присъждането на съдебни разноски в полза на ответниците по делото в размер, съответстващ на предвидените в Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, минимални размери на адвокатското възнаграждение, при заявен отказ от иска след проведени шест открити съдебни заседания и проведени множество процесуални действия, не би нарушило принципа на справедливостта като легитимна цел на процеса, поради което е намерил, че обжалваното пред него първоинстанционно определение № 2857/14.11.2023 г. следва да бъде потвърдено.
По наведените от комисията-касатор основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая формулираният от страна на комисията-касатор въпрос не отговаря на тези изисквания и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а изисква обсъждане и произнасяне от настоящата инстанция относно законосъобразността на правните изводи на въззивния съд, предвид сочената във формулировката тяхна необоснованост („липсата на съждения от апелативния съд“) и несъобразяване („игнориране“) на практиката на СЕС. Тези оплаквания на касатора за неправилност на обжалваното въззивно определение не съставляват основание за допускане на касационното обжалване на същото и по тях настоящият съдебен състав не може да се произнесе, преди да допусне касационното обжалване, общо основание за което по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, касаторът всъщност не е навел. Независимо от това следва да се посочи и че изводите на въззивния съд, че предвид фактическата и правна сложност на делото, присъдените на ответниците разноски за заплатени адвокатски възнаграждения не са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, като предвид и обективните критерии по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, не е нарушен и принципът на справедливост като легитимна цел на процеса, не са в противоречие, а напротив – в съответствие са с приетото в сочените от касатора решения на СЕС, както и с практиката на ВКС в същия смисъл, на която апелативният съд и изрично се е позовал.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от страна на комисията-жалбоподател основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 37/25.01.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 476/2023 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: