6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1189

[населено място], 09.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

ЧЛЕНОВЕ: И. П.

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 640 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу въззивно решение № 1630/19.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2332/2022 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 2237/17.06.2022 г. по гр. д. № 9963/2021 г. на Районен съд Пловдив в отхвърлителната му част по предявения от касатора срещу П. С. иск по чл. 422 ГПК.

„Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение с твърдения за неговата неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Оспорва правилността на изводите, че част от клаузите на сключения между страните договор са неравноправни, което от своя страна води до редуциране на размера, за който предявеният иск е уважен. Счита, че неправилно съдът е подвел уговорките за капитализиране на лихва под нормативната уредба за неравноправност на клаузите по ЗЗП и ЗПК при положение, че такава уговорка би била в противоречие с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Отделно, съдът неправилно е приравнил възражението по чл. 414а ГПК на това по чл. 414 ГПК. От приложеното в заповедното производство възражение се установява, че то касае само разноските, не и дължимостта на заявеното вземане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не формулира конкретни въпроси, а преповтаря касационните оплаквания като допълнително заявява, че въззивното решение противоречи на практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК /решение № 118/20 г. по т. д. № 739/2019 г. и решение № 30/2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ТК/. Претендира отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на предявения иск в пълния му размер с присъждане на разноски, евентуално връщане на делото на въззивната инстанция за разглеждане от друг състав.

От ответника по касация П. З. С. не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „Банка ДСК“ АД срещу П. З. С. иск по чл. 422 ГПК с предмет установяване наличието на задължение в тежест на ответника за заплащане на сума в размер 11 170, 77 лв. - главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва, считано от 05.11.2020 г., възнаградителна лихва за периода 28.06.2020 г. – 03.11.2020 г., лихва за забава и такси. Първоинстанционният съд е уважил претенцията до размер на 10 297, 47 лв. /неплатена главница/ и отхвърлил в останалата част.

При подадена от ищеца въззивна жалба съставът на Окръжен съд Пловдив е възприел установените от първостепенния съд факти, а именно:

- Банката е отпуснала на С. кредит за текущо потребление в размер от 10 713 лева, усвоен от длъжника и използван от него за погасяване на други вземания на същия кредитор.

- Към договора е бил подписан и погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

- Към договора са били приложени общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление.

- Поради неизпълнение от страна на длъжника ищецът се е снабдил със заповед по реда на чл. 417 ГПК.

- От длъжника е било подадено възражение срещу заповедта при липса на яснота какъв точно формуляр му е бил изпратен, респективно попълнен от него.

Въззивният съд е преценил като правилно дадени от заповедния съд указанията до банката за завеждане на искова молба. В мотивите на решението си е съобразил, че договорът за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, ред., обн. ДВ, изм., бр. 17 от 26.02.2019 г. Договорът е писмен, съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; има посочване на методиката (чл.7) за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл.33а, както и посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Съставът на Окръжен съд Пловдив в отлика от първоинстанционния съд не е установил неравноправни клаузи в сключения между страните договор за потребителски кредит като е счел, че начинът, по който се определя лихвеният процент, е ясен. В същото време в мотивите е констатирал, че сумите, които се претендират от ищеца, се основават на допълнително споразумение от 04.06.2020 г. към договора за кредит, в което е уговорено, че начислената и непогасена лихва се капитализира към остатъка от главницата по кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от предоставен от банката гратисен период, която уговорка има неравноправен характер. По силата на тази клауза кредиторът е получил допълнително възнаграждение при липса на предоставена от негова страна допълнителна услуга, съответно размерът на лихвата се е увеличил. Извел е заключение, че са били договорени явно неизгодни за кредитополучателя условия. Определил е клаузата за неравноправна, тъй като за банката възникват само права, а тя не предоставя допълнителен ресурс. Констатираната неравноправност е мотивирала въззивния съд да направи извод, че ответникът дължи само чистата главница от 10 297, 47 лв.

Касационната жалба не обосновава необходимост от селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност, тъй като не са налице сочените от касатора основания за достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Касационният съд няма задължение да извежда релевантни въпроси от текста на изложението, а може само да доуточни формулираните такива от страна на касатора. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационния съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора въпрос е обусловил правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни.

В настоящата хипотеза „Банка ДСК“ АД не е формулирала конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, обуславящи произнасянето на въззивния съд, поради което само на това основание следва да бъде отказан достъп до касационен контрол. В производството по чл. 288 ГПК няма как да бъде извършена проверка дали въззивният съд правилно е субсумирал установените от него факти под относимата правна норма /в случая според твърденията на касатора чл. 10, ал. 3 ЗЗД/, а това може да бъде извършено едва след селектиране на въззивното решение за извършване на касационен контрол. Наред с това, необходимо е да бъде посочено, че решенията на ВКС, на които се позовава касаторът, са постановени по договори за кредит, сключени преди приемане на Закона за потребителския кредит/2010 г., който в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. т. е. размерът на договорната лихва е нормативно ограничен и е недопустимо уговарянето на анатоцизъм, при който лихвите да бъдат олихвявани. Отделно от това, касаторът не отчита разрешението, дадено по задължителен начин с ТР № 1/27.04.2022 год. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Следователно, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като е преценявал действителността на договора, респективно на отделни негови клаузи, прилагайки санкцията на чл. 22 ЗПК и чл. 23 ЗПК. Същите изводи се отнасят и до твърдяното в касационната жалба допуснато процесуално нарушение поради неправилна преценка на депозираното от длъжника възражение – дали е подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК или по реда на чл. 414а ГПК. Дори да бъде отменено въззивното решение, вторият състав на Окръжен съд Пловдив, на който делото ще бъде върнато, отново ще бъде задължен да преценява валидността на отделните уговорки в договора с оглед потребителската защита. Обезсилване на решението на възззивния съд и прекратяване на производството пък няма да скрепи заповедта за изпълнение със сила на пресъдено нещо, която да препятства длъжника потребител от осъществяване на защита срещу неравноправни клаузи в договора /решения по дела С-869/19, С-600/19, С-693/19, С-831/19, С-725/19, C-582/21/, като и в този случай банката не ще получи повече от присъденото й с обжалваното в настоящото производство въззивно решение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1630/19.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2332/2022 г. на Окръжен съд Пловдив.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.