ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1146

София, 08.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 106 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Т. Ж., чрез адв. Й. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 137/05.10.2023 г., постановено по в. т. д. № 74/2023 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, ГО, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 113/01.12.2022 г., постановено по т. д. № 146/2021 г. по описа на ОС-Плевен, изцяло е отхвърлен предявеният от А. Т. Ж. срещу ЗД „Б. И. АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 150000 лв. (до обжалваемия размер от ищеца с предявената от него насрещна въззивна жалба), представляваща заместващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило на 27.08.2020 г. ПТП, причинено от водач на МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ЗД „Б. И. АД чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва от 31.03.2021 г. до окончателното заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила то е необосновано – поради недопускане на повторна САТЕ е останал не напълно изяснен механизмът (динамиката) на процесното ПТП. В този смисъл, поддържа заявеното до момента фактическото твърдение, че принос за причиняване на вредоносния резултат имат и двамата участници в релевантното застрахователно събитие – водача на лекия автомобил и пострадалото дете-велосипедист, поради което въззивният съд неправилно е достигнал до фактическия извод, че процесното ПТП е настъпило единствено поради противоправното поведение на ищеца.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”; 2. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на осъществилия го участник в ПТП?”; 3. „Как се разпределя съотношението, в което всеки един от двамата участници в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?”; 4. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”; 5. „С оглед засилената защита на уязвимите участници в движението как и по какъв начин следва да бъде определян приносът им за настъпването на процесното ПТП?” и 6. „При наличие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК длъжен ли е въззивният съд да уважи доказателственото искане на поискалата го страна (да назначи поисканата от страната експертиза)?” (по тези въпроси твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г., постановено по т. д. № 1982/2013 г.; решение № 169/28.02.2012 г., постановено по т. д. № 762/2010 г. и решение № 117/08.07.2014 г., постановено по т. д. № 3540/2013 г.). Касаторът счита, че правният отговор на тези материалноправни и процесуалноправни въпроса ще допринесе както за правилното прилагане на закона, така и за развитие на правото.

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е съобразил, че първоинстанционният съд е уважил иска до размер на 25000 лв., приемайки, че дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди възлиза на 100000 лв., но то следва да бъде намалено до сумата от 25000 лв. - поради съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в размер на 75%. Счел е, че тъй като първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за разликата над сумата от 150000 лв. до пълния му предявен размер от 250000 лв., в тази част то е влязло в сила. Разглеждайки предявената от ответното застрахователно дружество въззивна жалба, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че тя е изцяло основателна, поради което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. За да обоснове този правен извод, въззивният съд е заключил, че процесното ПТП, при което ищецът е получил установените телесни увреждания, не е причинено от виновни противоправни действия на застрахования водач на МПС, поради което не следва да бъде ангажирана неговата деликтната отговорност. Апелативният съд е счел за обективен възприетия при извършване на изследването, предмет на приетата САТЕ, подход за установяване на действителния механизъм на процесното ПТП, вкл. и скоростта на движението на лекия автомобил – тези факти са разглеждани комплексно, съобразно мястото на удара, деформациите върху автомобила, мястото, където е намерено тялото на велосипедиста. Именно при прилагане на този метод установената скорост на движение на автомобила възлиза на 53,10 км/ч, която е малко над разрешената скорост за движение в конкретния пътен участък от 50 км/ч. Въззивният съд е счел, че в случая това превишение на скоростта е ирелевантно, тъй като то не е в пряка причинна връзка с произшествието: според САТЕ сблъсъкът между лекия автомобил и пострадалия велосипедист (ищеца) би настъпил и при движение на автомобила със скорост 50 км/ч. Приел е, че в случая скоростта на движение на автомобила е била съобразена с конкретните условия и в този смисъл, при избиране на скоростта водачът на автомобила не се е отклонил от задълженията си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Произшествието е настъпило в светлата част на денонощието, при ясно време, суха пътна настилка без неравности, без пречки за видимостта. Действително, вляво от пътното платно се намирал стадионът, но по време на произшествието в района не е имало движение на хора. При така приетата за установена пътна обстановка апелативният съд е заключил, че не са били налице конкретни обстоятелства, които е следвало да бъдат съобразени от водача на автомобила и които са налагали избиране на скорост на движение, по-ниска от разрешената. Счел е от съществено значение обстоятелството, че автомобилът се е движел по път с предимство, а този, по който ищецът е управлявал велосипеда, е без предимство – при знак Б2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!”. С приближаване на кръстовището за водача на автомобила не е имало основание да намалява скоростта на движение под разрешената - движещите се по пътя без предимство превозни средства е следвало да се съобразят със знака, като спрат и го пропуснат да премине. Следователно, той не бил длъжен да намалява скоростта на движение под разрешената - пътната регулация не е предполагала възникване на опасност. От друга страна, ищецът не е спрял на кръстовището, навлязъл е в пътя с предимство и тогава е настъпил ударът между управлявания от него велосипед и движещия се по пътя с предимство автомобил.

Апелативният съд е съобразил фактическите изводи на приетата САТЕ съгласно които към момента, в който водачът е имал техническа възможност да възприеме движението на велосипеда, автомобилът се е намирал на разстояние 30,60 м. до мястото на удара, което било по-малко от „опасната зона” за спиране на автомобила – 34,5 м. при скорост на движение 53,10 км/ч и 31,70 м. при скорост на движение 50 км/ч. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е обосновал фактическия извод, че от момента, в който е могъл да възприеме движението на велосипедиста, водачът на лекия автомобил не е имал техническа възможност да спре до мястото на сблъсъка и удар би настъпил както при управление на МПС с установената скорост от 53,10 км/ч, така и с разрешената скорост от 50 км/ч. Дори и да се приеме, че считано от момента, в който е имал техническа възможност да види велосипедиста, водачът на автомобила е закъснял с части от секундата (0,68 сек.) при намаляване на скоростта с максимална ефективност, то и в този случай удар между превозните средства би настъпил (според заключението на автотехническата експертиза). Въз основа на тези факти апелативният съд е приел, че застрахованият водачът на процесното МПС не е извършил противоправни действия, а непосредствена причина за настъпване на релевантното ПТП представлява навлизането на велосипедиста (ищеца) в пътя с предимство, по който се е движел автомобилът, без да се съобрази със знака - да спре пред кръстовището, като пропусне МПС да премине.

При така приетите за установявани правнозначими факти и изложените правни доводи апелативният съд е счел, че не може да бъде ангажирана деликтната отговорност на водача на лекия автомобил, а, следователно, и обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, поради което предявеният иск е изцяло неоснователен и трябва да бъде отхвърлен.

Първите пет поставени материалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор (правният въпрос да е обусловил решаващата воля на въззивния съд - съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). При постановяване на обжалваното решение апелативният съд е достигнал до правния извод, че предявеният осъдителен иск за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение за причинените на пострадалия велосипедист неимуществени вреди (болки и страдания) е неоснователен, тъй като не е установена една от материалните предпоставки, обуславящи възникването на притезателното право за заплащане на заместващо обезщетение, поради което не е имал повод да обсъжда обстоятелството дали ищецът - чрез своето противоправно поведение, е допринесъл в единния съпричинителен процес на фактите и явленията в обективната действителност за настъпване на процесното ПТП, респ. степента и обема на наведеното под евентуалност от ответника материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат.

По последния (процесуалноправния) въпрос, уточнен и конкретизиран при приложение на тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, при следната формулировка: „Длъжен ли е въззивният съд, вкл. и служебно да допусне повторна съдебна експертиза, когато във въззивната жалба или в нейния писмен отговор е наведен довод за необоснованост на първоинстанционното решение поради погрешно установяване на конкретен правнорелевантен факт, въз основа на който първоинстанционният съд е основал своята решаваща воля?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се извърши проверка дали той е разрешен в противоречие със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. От една страна, изрично във въззивната жалба ищецът е релевирал правен довод за необоснованост на първоинстанционното решение, в която е прието, че преди да настъпи процесното ПТП водачът на лекия автомобил се е движел със скорост от 53 км/ч, както окръжният съд е счел за установено, а не с 90 км/ч., както твърди ищецът, а от друга, неизяснено е останало обстоятелството точно при каква скорост на МПС неговият водач е могъл да предотврати настъпването на процесното ПТП – при преценка дали той се е движел със съобразена с всички обстоятелства скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП (да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие).

Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда както специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), така и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно.

Ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса – с определение (наречено разпореждане) № 55/01.02.2022 г. по т. д. № 146/2021 г. по описа на ОС-Плевен.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 137/05.10.2023 г., постановено по в. т. д. № 74/2023 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, ГО.

ДЕЛОТО да се докладва на председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.