О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 15

гр. София, 10.01.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : К. Е.

ЧЛЕНОВЕ : Б. Й.

Е. С.

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 594/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н. С. ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 189 от 02.11.2020 г., постановено по в. т. д. № 236/2020 г. на Апелативен съд - В. Т. С посоченото решение е потвърдено решение № 18 от 05.02.2020 г. по т. д. № 124/2019 г. на Окръжен съд - Плевен в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която „Н. С. ЕООД е осъдено да заплати на Селена 52“ ООД сумата 74 301.25 лв., представляваща неустойка по чл. 3, ал. 3 от договор за охрана от 01.04.2014 г. и анекс № 1/15.11.2017 г., ведно с разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон и за отхвърляне на иска за неустойка с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Навеждат се оплаквания срещу изводите на въззивния съд относно уговореното в договора основание за заплащане на неустойка и началния момент, с който страните са обвързали начисляването на неустойката. Поддържат се и доводи за нищожност на клаузата за неустойка, които не са обсъдени от въззивния съд с мотив, че възражението за нищожност на неустоечната клауза е преклудирано като последица от приключил предходен съдебен процес между страните, в който не е оспорвана валидността на клаузата.

С касационната жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация „Селена 52“ ООД - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол по съображения, изложени в писмен отговор от 11.03.2021 г.. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да потвърди решението на Окръжен съд - Плевен в обжалваната част, Апелативен съд - В. Т. е приел, че в качеството на възложител по сключен на 01.04.2014 г. договор за охрана и анекс № 1/15.11.2017 г. ответникът „Н. С. ЕООД дължи на ищеца - изпълнител „Селена 52“ ООД неустойка в размер на 74 301.25 лв. , уговорена в чл. 3, ал. 3 на договора, за забава в плащането на цената на извършени в периода м. 09.2018 г. - м. 06.2019 г. охранителни услуги

Въззивният съд е възприел изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и конкретно сключването на договора за охрана, действието му през исковия период, постигнатото с анекс № 1/15.11.2017 г. съгласие между страните за изменение на договора, считано от 01.01.2018 г., по отношение цената на престираната от ищеца - изпълнител услуга, дължима в размер на 18 750 лв. без ДДС на месец в срок до 5-то число на текущия месец, и на клаузата на чл. 3, ал. 3 за заплащане на неустойка, дължима след изменението в размер на 0.5 % на ден върху всяко просрочено плащане до окончателното му издължаване. Твърдението на ищеца за дължима след 01.01.2019 г. цена в размер на 24 000 лв. с ДДС, уговорена с анекс № 2/05.12.2018 г., е счетено за недоказано от въззивния съд по съображения, че анексът е изготвен едностранно от ищеца и не е подписан от ответника, който не е осчетоводял изпращаните от ищеца фактури за дължимо възнаграждение на база увеличената цена. В хода на въззивното производство не е имало спор между страните, че по повод на непогасени договорни задължения на ответника за предходен период е образувано т. д. № 211/2018 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, което е приключило с одобрена от съда спогодба, съдържаща признание на „Н. С. ЕООД на задълженията за цена на охранителни услуги и за неустойка, уговорена в чл. 3, ал. 3 на договора от 01.04.2014 г.; Ответникът е погасил изцяло задължението си за цена и частично задължението за неустойка, като останалата част от неустоечния дълг е опростена съгласно уговореното в спогодбата. При изясняване на релевантните за спора факти въззивният съд е взел предвид и заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза като е кредитирал вариант 2 от заключението, според който дължимата за исковия период неустойка, изчислена върху непосените задължения за цена на охранителни услуги в размер, определен съобразно договора и анекс № 1/15.11.2017 г., е на стойност 74 301.25 лв.

Съобразявайки фактите по делото и поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл. 92 ЗЗД до размер на сумата 74 301.25 лв. Въззивният съд е достигнал до извод, че клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за охрана, изменена с анекса от 15.11.2017 г., съдържа ясна и недвусмислена уговорка между страните за заплащане на неустойка за забава само върху неизпълнената в срока по чл. 3, ал. 1 част от задължението на възложителя за цена на предоставените охранителните услуги. Като неоснователен е преценен доводът на ответника, че клаузата на чл. 3, ал. 3 поставя не само начален срок за начисляване на неустойката, но и условие за това - издаване на данъчен документ за задължението, който да отговаря на принципа за честност и вярност при осчетоводяването на стопанската операция, т. е. издаване на вярна фактура като елемент от фактическия състав на правото на кредитора да получи неустойката. Въззивният съд е изложил съображения, че при тълкуване на клаузата на чл. 3, ал. 3 в съответствие с критериите на чл. 20 ЗЗД по несъмнен начин се разкрива действителната обща воля на страните неустойката за забава да се начислява от падежа на всяко непогасено месечно задължение за цената на ползваните услуги, и то само върху непогасената част от задължението, без начисляването на неустойката да е поставено в зависимост от издаването на счетоводен документ. С мотив, че неустойката се дължи за неизпълнение на конкретно договорно задължение с факта на проявление на неизпълнението, в случая - с неплащане на падежа на задължението за цена на услугите, въззивният съд се е произнесъл, че издаването или неиздаването на фактура от изпълнителя по договора не е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на кредитора да получи уговорената в чл. 3, ал. 3 неустойка, и не е необходимо присъща предпоставка за изпълнение на основното договорно задължение на ответника - възложител, което е обвързано с изрично уговорен срок за плащане.

Във въззивната жалба ответникът „Н. С. ЕООД е поддържал заявеното пред първата инстанция възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, но въззивният съд е преценил, че не следва да го обсъжда. Преценката е мотивирана със зачитане на преклудиращото действие на одобрената в производството по т. д. № 211/2018 г. на Окръжен съд - Плевен съдебна спогодба, при подписването на която ответникът е признал дължимостта на уговорената в договора неустойка, без да противопоставя възражения за нейната нищожност, и е погасил чрез плащане част от задължението си за неустойка, а съдът е одобрил спогодбата, приемайки, че тя не противоречи на закона и на добрите нрави. Предвид правилото на чл. 234, ал. 3 ГПК, че съдебната спогодба има значение на влязло в сила съдебно решение, въззивният съд е приел, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се разпростира по отношение на фактите, представляващи основания за нищожност на договора и на съдържащата се в него клауза за неустойка, респ. че зачитането на това действие има за последица преклудиране на възражението за нищожност на уговорената неустойка и недопустимост на служебната проверка за съответствие на неустоечната клауза с добрите нрави.

Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - В. Т. въззивно решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Н. С. ЕООД е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси : „Може ли страните по договора да уговарят допълнителни условия или начален момент за възникване на правото на мораторна неустойка или фактическият състав на нейното пораждане се изчерпва единствено от настъпването на падежа на главното задължение и неговото пълно или частично неизпълнение; Ако с одобрена от съда спогодба по реда на чл. 234 ГПК длъжникът се е съгласил да заплати частично следваща се неустойка, уговорена в договора между страните, може ли в друго последващо производство, в което кредиторът претендира заплащането на неустойка на същото основание, но за друг период за неизпълнение по същия договор, длъжникът да релевира възражение за нищожност на клаузата за неустойка; Не следва ли при тълкуване на съдържанието на договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните, негов предмет да бъдат неясните уговорки, но не и тези, които са разбираеми от външна страна и не са предмет на спор между страните“. По отношение на първите два въпроса касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като твърди, че в практиката на ВКС не е даден отговор на същите, поради което те са от значение за точното прилагане на закона. Допускането на касационно обжалване по третия въпрос се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с аргументи, че разрешаването на въпроса от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС в решение № 128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на II г. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на I т. о., и решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на II т. о.

Касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса от изложението не може да се допусне поради липсата на надлежно заявено основание за достъп до касационен контрол. Касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, но не твърди и не излага аргументи за тяхната значимост и за развитието на правото. В т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е указано, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Отсъствието на надлежно заявено и обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК лишава касационната инстанция от възможността за преценка дали поставените въпроси покриват уредения в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителен селективен критерий и съставлява пречка за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Третият въпрос, за който се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - да е от значение за изхода на делото и за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на спора. В хода на процеса ответникът - сега касатор, е поддържал теза, че клаузата за неустойка съдържа не само уговорка за начален момент, от който следва да се начислява неустойката, но и условие за начисляването й - издаване на данъчен документ /фактура/ за съответната счетоводна операция. Ищецът е изразил несъгласие с тази теза и разногласието между страните относно съдържанието на постигнатата договореност е мотивирало въззивния съд да подложи спорната договорна клауза на тълкуване съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД. В резултат на тълкуването въззивният съд е достигнал до извод, че действителната обща воля на договарящите страни, обективирана в клаузата на чл. 3, ал. 3, е възложителят по договора да заплаща неустойка в случай на забава в плащането на цената на предоставените от изпълнителя охранителни услуги с възникване на факта на неизпълнението, а именно - с неплащане на дължимата цена на изрично уговорения падеж, независимо дали е издадена данъчна фактура за задължението. Решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл. 92 ЗЗД са формирани въз основа на изяснената действителна обща воля на страните, а не на предполагаемата тяхна воля, което означава, че поставеният въпрос не е обуславящ за постановения с обжалваното решение правен резултат. Мотивите към въззивното решение сочат, че въззивният съд е тълкувал клаузата на чл. 3, ал. 3 в съответствие с критериите по чл. 20 ЗЗД, поради което разрешението на въпроса не противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. По изложените съображения няма причина въззивното решение да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Разноски за производството по чл. 288 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства адвокатското възнаграждение, уговореното в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие, да е заплатено в брой или по предвидения в договора начин - чрез превод по банкова сметка на упълномощения адвокат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189 от 02.11.2020 г., постановено по в. т. д. № 236/2020 г. на Апелативен съд - В. Т.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :