№ 1089

[населено място], 26.04.2024 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М. А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 1441 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Т., синдик на „В. Р. 2000“ ООД (в несъстоятелност), против решение № 425 от 27.06.2023г. по в. т.д. № 330/2022г. на Апелативен съд – София, с което, като е отменено решение № 260045 от 20.01.2023г. по т. д. № 154/2018г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, е признато за установено, по иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ на Национална агенция за приходите срещу несъстоятелното дружество, съществуването на вземане в размер на 735 852. 88 лева, законна лихва за забава за времето от 14.02.2017г. до 05.08.2020г. върху главниците, установени с Ревизионен акт № Р-22221715001202-091-001/01.12.2016г., изменен с Решение № 123/25.01.2017г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“ – София на НАП.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Не е имало основание за уважаване на предявения иск, тъй като вземането на НАП за лихва за забава върху главниците, установени с ревизионния акт, считано от 14.02.2017г., не е било включено в списъка на неприетите вземания и в производството по чл. 692 от ТЗ синдикът не е изразил становище дали счита вземането за прието или неприето, нито съдът по несъстоятелността е обсъдил вземането в това производство.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значим по делото въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираният въпрос е: „В случай, че синдикът не се е произнесъл изцяло по молба на кредитор за предявяване на вземане в производство по несъстоятелност и в производство по чл. 692 от ТЗ същият не е изразил изрично становище дали счита вземането за прието или неприето, респективно съдът по несъстоятелността в производството по чл. 692 от ТЗ не е обсъдил вземането, по което липсва изрично произнасяне като прието или неприето, основателен ли е заведен от кредитора иск по чл. 694 от ТЗ във връзка с предявеното му, но неразгледано вземане?“

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с приетото в определение № 465 от 11.08.2017г. по т. д. № 1224/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

От насрещната страна по жалбата Национална агенция за приходите е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъжда се заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Подробно се обосновава допустимост и правилност на въззивното решение.

Дружеството „В. Р. 2000“ ООД (в несъстоятелност) не е дало становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение № 1010 от 30.06.2014г. по т. д.н. № 5019/2013г. на Софийски градски съд е било открито производство по несъстоятелност срещу „В. Р. 2000“ ООД, а с последващо решение от 05.11.2014г. дружеството е било обявено в несъстоятелност. С молба вх. № 20654 от 16.02.2017г., по реда на чл. 688, ал. 3 от ТЗ, от кредитора Национална агенция за приходите са били предявени публични вземания в общ размер от 4 312 133. 64 лева, от които 3 533 845. 94 лева главници по Ревизионен акт № Р-22221715001202-091-001/01.12.2016г., изменен с Решение № 123/25.01.2017г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно осигурителна практика“ – София на НАП, и 778 287. 70 лева лихви към 13.02.2017г. Изрично с молбата е било направено искане за приемане в производството по несъстоятелност и на начислените лихви по реда на Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания, считано от 14.02.2014г. до окончателното погасяване на главниците, с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 9 от ТЗ.

В списъка на неприетите вземания, обявен от тогавашния синдик Х. С. в търговския регистър по партидата на длъжника с вх. № 20170509112643, са били включени само вземанията за главници и лихви до 13.02.2017г. (4 312 133. 64 лева).

В срок от кредитора НАП е било подадено възражение, като е било поискано включване на вземанията в списъка на приетите вземания, включително начислените по реда на Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания лихви до окончателно погасяване на главниците.

В образуваното производство по чл. 692 от ТЗ от синдика Х. С. е било подадено становище по възражението, отразено от съда по несъстоятелността в определение № 86 от 05.01.2018г. по т. д.н. № 5019/2013г. Със същото определение (диспозитив) възражението на кредитора по отношение на главниците е било уважено, а в останалата част възражението на Национална агенция за приходите е било оставено без уважение.

От Национална агенция за приходите е била подадена искова молба по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ за установяване дължимостта на сумата от 778 287. 70 лева, лихви за забава към 13.02.2017г., но и след това до окончателното плащане на главниците.

Искът за сумата от 778 287. 70 лева е бил приет за основателен от състава на Софийски градски съд и в тази част решението не е било обжалвано, констатирано и от въззивния съд. Искът за установяване на вземане и за лихви за забава до окончателното плащане на главниците е бил приет от въззивния съд за допустим и основателен. С обжалваното решение по чл. 250 от ГПК, при отмяна на решението на Софийски градски съд, този иск е бил уважен – за сумата от 735 852. 88 лева, лихви за забава от 14.02.2017г. до 05.08.2020г., когато задълженията за установените в ревизионния акт главници са били погасени, в какъвто смисъл е било заключението на изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза.

Относно допустимостта на иска по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ, предмет на въззивното производство, съдът е приел, че в производството по чл. 692 от ТЗ синдикът е изразил становище срещу включването на вземането за лихви след 14.02.2017г. в списъка на приетите вземания и това е видно от определението на съда по несъстоятелността, както и от изразеното от синдика в исковото производство отрицателно становище за дължимост на вземания за лихви за забава както преди, така и след 14.02.2017г. Същевременно възражението на НАП по чл. 690 от ТЗ, в което изрично е било поддържано включването на всички лихви в списъка на приетите вземания, е било отхвърлено от съда по несъстоятелността изцяло, видно от диспозитива на определението по чл. 692 от ТЗ. Въззивният съд се е позовал на възприетото в определение № 465 от 11.08.2017г. по т. д. № 1224/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. относно допустимостта на производството в този случай.

При тези установени обстоятелства поставеният от касатора въпрос може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с въпроса обаче не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно определение № 465 от 11.08.2017г. по т. д. № 1224/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., на което се позовава самият касатор, обстоятелствата по невключването на предявено вземане в списъка на приетите или неприетите вземания, даването или не на становище от синдика относно включване на вземането в списъка на неприетите вземания, съответно разглеждане на възражението на кредитора в производство по чл. 692 от ТЗ от съда по несъстоятелността обосновават допустимост на производството по чл. 694 от ТЗ, а не основателност на установителния иск, както счита касаторът.

Същевременно липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради произнасянето по недопустим иск по чл. 694 от ТЗ. Установяват се предпоставките за допустимост на производството, така както тези предпоставки са установени в казуалната практика на ВКС, обективирана в определението по т. д. № 1224/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., но и определение № 267 от 25.06.3019г. по ч. т.д. № 600/2019г. на ВКС, ТК, І т. о. и др. Съгласно тази практика, когато синдикът не се е произнесъл по част или по някое от предявените в сроковете по чл. 685 и чл. 688 от ТЗ вземания и кредиторът, който ги е предявил, подаде възражение по чл. 690 от ТЗ, съдът следва да разгледа възражението в хипотеза, при която синдикът навежда доводи, че вземането не следва да се приеме, което становище се приравнява на включване на вземането в списъка на неприетите вземания. Правен интерес от подаване на възражение срещу този списък има само предявилият неприетото вземане кредитор, поради което в тази хипотеза прекратяването на производството по чл. 692 от ТЗ, указването на синдика да включи вземането в списъка на приетите вземания и да го обяви в търговския регистър не е необходимо, а предявеният иск по чл. 694 от ТЗ при отхвърляне на възражението по чл. 690 от ТЗ се явява допустим. По настоящото дело се установява изразено в производството по чл. 692 от ТЗ становище на тогавашния синдик на „В. Р. 2000“ ООД за включване на вземането за лихви от 14.02.2017г. до окончателното плащане в списъка на неприетите вземания и отхвърляне от съда по несъстоятелността на възражението на кредитора НАП относно това предявено вземане съгласно диспозитива на определението по чл. 692 от ТЗ.

По тези изложени съображения няма основание да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

На основание чл. 649, ал. 7 от ТЗ от несъстоятелното дружество е дължима държавна такса по подадената касационна жалба от 30 лева, съгласно размера по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), която сума се събере от масата на несъстоятелността.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 425 от 27.06.2023г. по в. т.д. № 330/2022г. на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА „В. Р. 2000“ ООД (в несъстоятелност), с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“,[жк], ул.“197“ № 13, вх.“Д“, ет. 5, ап. 15Б, да заплати по сметка на Върховен касационен съд, на основание чл. 649, ал. 7 от ТЗ, сумата от 30 лева (тридесет лева) държавна такса по подадената касационна жалба, като сумата се събере от масата на несъстоятелността.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.