О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1053
гр. София, 24.04.2024г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 868/2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. В., чрез процесуален представител, против Решение № 29 от 30.01.2023 г. по в. т. д. № 732/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която е потвърдено Решение № 260327 от 12.07.2021 г. по т. д. № 59/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е признато за установено между „Ю. Б. АД /като правоприемник на заличената „Б. П. Б. АД/ и Н. Д. В., че Н. Д. В. на основание сключен между тях на 22.04.2008г. Договор за жилищен кредит № 880/К/2008 г., ведно с Анекс № 1 от 27.03.2012г., Анекс № 2 от 06.06. 2012г., Анекс № 3 от 06.06.2012г., Анекс № 4 от 31.10.2012г., Анекс № 5 от 28.02. 2013 г., Анекс № 6 от 10.06.2013 г., Анекс № 7 от 10.06.2013г., Анекс № 8 от 27.09.2013 г. дължи на банката сумата от 379 791,60 евро, представляваща разликата между остатък от предсрочно дължима главница в общ размер от 455 834,03 евро, от който се приспада присъдената с постановеното Решение № 682 от 10.12.2019 г. по същото дело, влязло в сила в тази част, главница от 26 523,30 евро и присъдената с решението по предходния диспозитив главница от 49 519,13 евро, като главницата от 379 791,60 евро се дължи от Н. Д. В. солидарно с „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П. ЕООД, последните дружества вече осъдени с Решение № 682 от 10.12.2019 г. по настоящото дело, влязло в сила в тази част, ведно със законната лихва, както следва: върху главници по вноски от № 113 до № 122, включително, а именно - върху 641,08 евро, считано от 30.09.2017 г.; върху 644,37 евро, считано от 30. 10.2017г.; върху 647,67евро, считано от 30.11.2017г.; върху 650,98 евро, считано от 30.12.2017г.; върху 654,33 евро, считано от 30.01.2018г.; върху 657,67евро, считано от 28.02.2018г.; върху 661,04 евро, считано от 30.03.2018 г.; върху 664,44 евро, считано от 30.04.2018г.; върху 667,83 евро, считано от 30.05.2018г.; върху 671,27 евро, считано от 30.06.2018г.; върху 365 981,14 евро, представляваща предсрочно дължим остатък от главница, считано от 02.07.2018г. - датата на настъпване на предсрочната изискуемост, като законната лихва върху всички посочени суми се дължи до окончателното им изплащане, както и в частта, с която Н. Д. В. (заедно с „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П. ЕООД при условията на солидарност) е осъден да заплати на „Ю. Б. АД сумата 10 185,67 лв., представляваща разлика между вече присъдените разноски в общ размер 69 032,01 лв. с постановеното Решение № 682/10.12.2019г. по делото, влязло в сила в тази му част, и дължимите разноски в размер на 79 217,68 лв. за приключилите заповедно, исково и въззивно производство, по съразмерност.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваният акт е очевидно неправилен, немотивиран и незаконосъобразен, постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон. Възразява се срещу извода на въззивния съд, че кредитополучателят няма качеството на потребител, по който въпрос не е съществувал спор между страните по делото. Изложени са подробни принципни съображения, основани на практика на СЕС и ВКС досежно понятията потребител и неравноправни клаузи, както и за задълженията на съда служебно да извършва преценка за наличието на такива в потребителските договори. В тази връзка възразява срещу дължимия размер на главницата, определен на база годишен лихвен процент от 6.9%, увеличен едностранно и еднократно от ищеца съобразно договорките на страните от първоначалния договорен такъв в размер на 6.15%, преценено от съда като непрекомерно и противоречащо на добрите нрави. Сочи се, че договорената към момента на сключване на договора лихва е била в размер на 6.15%, като последвалото с Анекс № 3 и Анекс №7 измененение на 6.9% е на основание неравноправна клауза от договора. Касаторът се позавава и на безспорно установения по делото факт за нередовно водено от банката счетоводство, без в тази връзка да сочи неправилност на атакуваното решение.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:
1.Обвързан ли е съдът със становищата на страните относно качеството потребител на ответника и следва ли при безспорност на това обстоятелство да го прави спорно ?;
2.Обвързващи ли са съдебните мотиви на постановен акт от ВКС между същите страни и по същия правен спор относно процесния договор за кредит, досежно направените изводи за наличие на качеството потребител, неравноправност на клаузите в договора и едностранното увеличение на лихвите от страна на Банката – ищец ?;
3.Получаването на банков кредит от физическо лице, наречен жилищен кредит, който е на значителен размер и е предназначен за рефинансиране на друг банков кредит и закупуване на жилище извън рамките на обичайните нужди за жилище, прави ли автоматично кредитополучателя - търговец, респективно лице, действащо в рамките на своята търговска или професионална дейност ?;
4. Какви би следвало да са характеристиките на имот, закупен от физическо лице и какъв е размерът на обичайните за жилище на физическо лице нужди, за да се ползва физическото лице кредитополучател от закрилата на ЗЗП ?“;
5. Как следва да се доказва обстоятелството, респективно качеството потребител на физическо лице кредиполучател по договор за банков кредит?;
6. Закупуването на имот от физическо лице на търговска улица с банков жилищен кредит, превръща ли лицето-кредитополучател в търговец?;
7. Закупуването на по-голям имот от физическо лице, надхвърлящ обичайните жилищни нужди на едно лице и рефинансирането на предходен кредит, отнема ли му качеството потребител ?;
8. Решение на ВКС относно същия спор между страните, касаещ недопустимост на анатоцизъм между физическото лице - потребител и Банката, представлява ли произнасяне, че кредитополучателят е потребител и следвало ли е това решение да е обвързващо въззивният съд досежно качеството потребител на кредитополучателя и нищожността на клаузите в договора за кредит досежно едностранното увеличение на лихвата по кредита от страна на Банката ?;
9. Едностранното увеличение на лихвата по кредита от страна на Банката при кредитополучател - физическо лице допустимо ли е и отнема ли му качеството потребител фактът на закупуване на по-голям имот и рефинансирането на друг кредит ?;
10. При наличие на неравноправни клаузи в договор за банков кредит, сключен с потребител и сключени последващи анекси към договора, с които се изменя размерът на лихвеният процент от 6,15% на 6,9% допустим ли е изводът, че увеличението не е прекомерно и не противоречи на добрите нрави и сключването/ съгласието на потребителя за тези анекси, санира неравноправните клаузи и потребителят не може да се ползва от закрилата ЗЗП при сключените такива и предпоставя ли дължимост в размерите, определени в анексите ?;
11. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, досежно едностранното увеличение на лихвения процент по кредита и чия е тежестта на доказване, че клаузите са уговорени индивидуално ?;
12. В хипотезата на сключен потребителски договор, по който е прието, че са налице неравноправни клаузи по договора за кредит, анексите към него, чия е тежестта за установяване на факта на индивидуално договаряне - на търговеца или на потребителя, дори и страните да са се спогодили за неговата нищожност ?;
13. При постигане на съгласие по анекс към договор за кредит, с който се капитализират изтекли лихви към главницата, съгласието разпростира ли се и по отношение на размера на главницата и определянето на нов лихвен процент ?;
14. Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл.146 ЗЗП и подписването на анекси към договора за банков кредит от потребителя освобождава ли търговецът от задължението му да докаже, че намиращите се в договора клаузи, респ. анекси към него и оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него ?;
15. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК ?;
16. Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства ?;
17. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни ?;
18. Установен ли е по безспорен начин размерът на главницата и лихвите по договор за кредит при установяване със ССЕ, че ищецът не е водил редовно счетоводството си и липсата на опровергаване на констатациите на вещото лице, въпреки дадените указания на съда в тази връзка. И санира ли липсата на редовно водене на счетоводството у ищеца, изчисленията на съда в тази връзка досежно размер на главница и лихви ?;
19. Допустимо ли е въззивният съд по собствен почин да въвежда нови твърдения и извежда такива от контекста на изложените твърдения ?;
20. Допустимо ли е въззивният съд без въведени оплаквания във въззивната жалба да извъвежда и въвежда нови твърдения по спора или е инстанция по същество и следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба? И допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК, което да е съществено и отразява ли се на правилността на въззивното решение ?;
21.Въззивният съд нарушава ли принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основава решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса и да ги прави спорни във въззивното производство ?;
22. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни ?“.
Твърди се, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на: по въпроси № 1 до № 7 - Решение № 23 от 07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о.; Решение по дело С-243/08 СЕС; т.2 от Решение по дело С-397/11 на СЕС; т.24 от Решение по дело С -168/05; т.38 от Решението по дело С-40/08; т.46 от Решението по дело № С-618/10; т.1 от Решението по дело С-472-11 СЕС; т.2 от Решението по дело С-488/11 на СЕС; т. 46, т. 47, т. 48 и диспозитива на Решение от 04.06.2015 г. Froukje Faber по дело С-497/13 г. на СЕС; Решение по дело С-110/14г. на СЕС; т. 26 от Решение от 21.03.2019 г. по дело С-590/17 г. на СЕС; Решение № 147 от 15.06.2021 г. по т. д. № 1695/2019 г. на ВКС, I т. о.; по въпроси № 8, № 9 и № 10 - Решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017г. на ВКС, I т. о.; Решение № 144 от 08.11.2017г. по т. д. № 2155/ 2016г. на ВКС; Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 201 от 29.01.2018г. по т. д. № 700/2017г. на ВКС, I т. о.; Решение № 98 от 25.07.2017г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017г. на ВКС; Решение № 146 по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 706 от 19.07.2004 г. по гр. д. № 1922/ 2003 г. на ВКС, II т. о.; по въпрос № 11 - Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о.; по въпроси № 12, № 13 и № 14 - Решение № 51 от 04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, II т. о.; Решение № 98 от 25.07.2017г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 65 от 06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017г. на ВКС; Решение № 231 по т. д. № 875/2017г. на ВКС, I т. о.;Решение №98 от 25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС; Определение на шести състав от 19.11.2015 г. по дело С-74/2015 г., Решение на СЕС по съединени дела № С-154/15, С-307/15, С-308/15, С-74/15, С-348/14 и С-110/ 14; по въпрос № 15 - ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290 ГПК - Решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о.; Решение № 17 от 23.07. 2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 136 от 06.11.2015г. по т. д. № 2483/2014г. на ВКС, II т. о.; Решение № 180 от 11.01.2016г. по т. д. № 1618/ 2014 г. ВКС, II т. о.; Решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015г. на ВКС, II т. о.; Решение № 388 от 17.10.2011г. по гр. д. № 19755/2010 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 16 – т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04. 01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 17 – т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; т.10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл.290 ГПК - Решение по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о.; Решение по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о.; Решение по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.; Решение по гр. д. № 4704/2014 г. на ВКС, IV г. о. и Решение по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 18 - Решение № 83 от 03.11.2017г. по гр. д. № 2383/2016г. на ВКС, II г. о.; Решение № 10 от 19.07. 2016г. по т. д. № 3386/2014г. на ВКС, I т. о.; Решение № 88 от 11.06.2015г. по гр. д. № 4559/2014г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 57 от 29.04.201 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС; Решение № 187 от 24.01.2013г. по т. д. № 436/2012г. на ВКС; Решение № 2 от 20.01.2011г. по гр. д. № 478/2010г. на ВКС; Решение № 218 от 05.07.2011г. по гр. д. № 775/2010г. на ВКС, III г. о; Решение № 8 от 22. 02.2011г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 62 от 25.06.2009г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, II т. о.; по въпроси № 19 и № 20 - Решение № 18 от 28.01.2019г. по гр. д. № 978/2018г. на ВКС, I г. о.; по въпрос № 21 – т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 23 от 02.02.2016г. по гр. д. № 4553/2015г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 22 – т. 19 от Tълкувателно решение № 1 от 04. 01.2001г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290 ГПК - Решение по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о.; Решение по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, I г. о.; Решение по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о.; Решение по гр. д. № 4704/2014г. на ВКС, IV г. о. и Решение по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о.
По сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът не излага аргументи, обосноваващи наличието й, а по заявеното самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е отказал да приложи спрямо касатора потребителската защита по ЗЗП, както и с аргумента, че е налице противоречие в обективираните в мотивите изводи на решаващия съд досежно непроизнасянето му по довода за нищожност на основание чл.26 ЗЗД на клаузи от договора за кредит и сключените анекси към него.
Ответникът по касация – „Ю. Б. АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди акта на първата инстанция в обжалваната му част, сезиран с жалба от ответника Н. Д. В., Апелативен съд – Пловдив е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в производството пред първата инстанция доказателства и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК е приел за установено от фактическа страна, че: по реда на чл.417 ГПК в полза на „Б. П. Б. АД, чийто правоприемник се явява ищецът по делото „Ю. Б. АД, на 11.12.2017г. е издадена срещу ответниците по делото Н. Д. В., „ЕБГ“ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П. ЕООД, заповед за изпълнение, с която да заплатят солидарно посочените в исковата молба суми за главница, договорна лихва, наказателна лихва и такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпването на заявлението в съда - 06.10.2017г. и ведно с разноските за заповедното производство; Вземането произтича от неизпълнение на Договор за жилищен кредит от 22.04.2008г. с девет анекса към него; Кредитът е обявен от банката за предсрочно изискуем от 15.09.2017г. поради непогасяване на 13 поредни вноски с падежи от 30.08.2016г. до 30.08.2017г. включително; Всички ответници надлежно са подали възражения, за които „Ю. Б. АД било уведомено на 27.03.2018г., поради което на 27.04.2018г. банката предявила положителния установителен иск по чл.422 ГПК; На 10.12.2019г. Окръжен съд - Пловдив постановил Решение № 682 от 10.12.2019г., с което признал за установено по отношение на петимата ответници съществуването на вземането на банката, за което ответниците отговарят в режим на солидарност за посочени суми за главница, договорна лихва, наказателна лихва и такси, като искът за главница е отхвърлен по отношение на Н. В. за разликата над 26 523,30 лв. до пълния предявен размер от 496 415,15 евро, ведно със законната лихва; Със същото решение е признато за установено спрямо четиримата ответници - търговски дружества съществуването на вземане на банката за посочен размер на главница, като е отхвърлен частично искът за присъждане на главница над този размер до пълния предявен размер; Посоченото решение е обжалвано от банката-ищец в частите му, с които претенциите й били отхвърлени, като с Решение от 17. 11.2020г. по в. т.д. № 383/2020г., Апелативен съд - Пловдив го обезсилил в обжалваните му части като недопустимо, тъй като било постановено след вливането на банката-ищец „Б. П. Б. АД в „Ю. Б. АД, при което „Б. П. Б. АД била заличена като търговец и престанала да съществува като правен субект, и върнал делото на първата инстанция за произнасяне по предявените искове в обезсилената част; С постановеното на 12.07.2021г. решение първоинстанционният съд е признал за установено между банката и ответника Н. В., че същият й дължи главница в размер на 379 791,60 евро при условията на солидарност с останалите четирима ответници - търговски дружества, последните вече осъдени с постановеното Решение № 682 от 10.12.2019г., влязло в сила в тази част, ведно с посочена законна лихва, като искът за главница и лихва бил частично отхвърлен; Срещу постановеното от окръжния съд решение е подадена въззивна жалба от Н. Д. В., по която въззивният съд се произнесъл по очертания в жалбата предмет - само в частта на обжалваното решение, с която е признато за установено между банката и Н. Д. В., че Н. Д. В. на основание сключен между тях на 22.04.2008 г. Договор за жилищен кредит № 880/К/2008г., ведно с описани анекси, дължи на банката сумата от 379 791,60 евро, представляваща разлика между остатък от предсрочно дължима главница в общ размер от 455 834,03 евро, от който се приспада присъдената с постановеното Решение № 682 от 10.12.2019г., влязло в сила в тази част, главница от 26 523,30 евро и присъдената с решението по предходния диспозитив главница от 49 519,13 евро, като главницата от 379 791,60 евро се дължи от Н. Д. В. солидарно с „ЕБГ“ ЕООД, „ЕВРОБУРГЕР“ ЕООД, „ЕУРОБРОКЕРСГРУП“ ЕООД и „ХОТЕЛ ЕЛИТ ПАЛАС“ ЕООД - последните дружества вече осъдени с постановеното Решение № 682 от 10.12.2019г., влязло в сила в тази част, ведно със законната лихва върху главници по вноски от № 113 до № 122, включително, съответно посочени, както и върху сумата 365 981,14евро, представляваща предсрочно дължим остатък от главница, считано от 02.07.2018г. - датата на настъпване на предсрочната изискуемост, като законната лихва върху всички посочени суми се дължи до окончателното им изплащане.
По основното възражение на жалбоподателя Н. Д. В. срещу извода на първоинстанционния съд, че не притежава качеството на потребител по договора за банков кредит, доколкото по този въпрос не е имало спор по делото, въззивният съд е приел, че от договора за кредит се установява, че двете дружества-солидарни длъжници - „ЕБГ“ ЕООД и „Евробургер“ ЕООД имат адрес на управление, който е идентичен с личния адрес на кредитополучателя Н. В., като същият бил посочен и като техен управител и представител; Предмет на договора за жилищен кредит, съгласно чл.1 и чл.2 от същия, е предоставянето от банката на кредитополучателя В. на банков кредит в размер на 498 000 евро за рефинансиране на кредит № 70298660, отпуснат от „У. Б. АД, и за финансиране на покупка на недвижим имот, представляващ жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със ЗП 49 кв. м. и РЗП 250,42 кв. м,, представляващ сутерен със ЗП 46,40 кв. м., партер със ЗП 27, 24 кв. м., първи етаж със ЗП 48,09 кв. м., втори етаж със ЗП 48,09 кв. м., трети етаж със ЗП 48,09 кв. м. и тавански етаж със ЗП 47,87 кв. м., изградени в УПИ 11-1535, кв.29 по плана на ЦГЧ на [населено място] с площ 49 кв. м.; С чл.5 от договора е предвидено, че предоставеният кредит ще се усвоява при посочени условия за рефинансиране на текущ кредит, използван за покупка към „У. Б. АД в размер до 252 000 евро и за покупка на горепосочения имот - жилищна сграда в размер на 246 000 евро.; С Анекс № 2 от 06.06.2012г. между страните по договора и „Еуроброкерсгруп“ ЕООД е договорена солидарна отговорност на това дружество за задълженията на кредитополучателя, като адресът на управление на дружеството съвпадал с домашния адрес на Н. В., а самият той бил негов управител и представител; С Анекс № 6 от 10.06.2013 г., между страните по договора и „Х. Е. П. ЕООД е договорена солидарната отговорност и на това дружество за задълженията по кредита на кредитополучателя, което дружество също е с адрес на управление, съвпадащ с домашния адрес на В., който е и негов управител и представител.
Изследвайки въпроса за приложимостта спрямо кредитополучателя на предвидената в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. потребителска защита относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въззивният съд е приел, че от текста на сключения на 22.04.2008 г. договор за жилищен кредит не може да се приеме, че кредитополучателят Н. В. се явява потребител. За да обоснове този си извод, Апелативен съд – Пловдив е посочил, че по смисъла на чл.2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. „потребител“ е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, а съгласно ЗЗП „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая, според съда, от текста на договора се установява, че кредитополучателят Н. В. е получил банков кредит, който, макар и наречен жилищен такъв, е на значителен размер, предназначен е за рефинансиране на предходен банков кредит и за закупуване на недвижим имот с характеристики, извън обичайните за жилище на физическо лице, като солидарни длъжници са две търговски дружества с адреси на управление, съвпадащи с адреса на кредитополучателя, който е и техен управител и представител. При тези обстоятелства, съдът е приел, че не може да се направи извод, че кредитополучателят Н. В. действа извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, поради което не притежава качеството на потребител, съответно - не следва да се извършва преценка за наличие на неравноправни клаузи в договора за банков кредит съобразно изискванията на чл. 143 от ЗЗП. Според решаващия съд, обстоятелството, че В. с отговора на исковата молба е претендирал основания за ползване на потребителска защита и че с допълнителната искова молба банката е заявила, че само той има качеството на потребител по кредитното правоотношение, не обосновава извод за основателност на претендираната потребителска защита, доколкото въпросът за наличието или липсата на основание за приемане на клаузи от договора за банков кредит за нищожни при условията на чл.143 ЗЗП следва да бъде решен от съда с оглед конкретните обстоятелства и доказателства по делото с цел законосъобразното решаване на правния спор. Изложено е, че в рамките на цялото производство по делото, по което има влезли в сила части на решения, липсва изразена воля на съответния решаващ съд за установяване наличието на нищожни клаузи при условията на чл. 143 ЗЗП. Нито е твърдяно, нито е установено от страна на длъжниците по договора за кредит да е претендирано, съответно, между страните по договора да е било провеждано съдебно производство за установяване със СПН наличието на нищожни клаузи като неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, съответно, длъжниците по договора да са претендирали пред банката наличието на такива или да са заявили претенция по исков ред пред съда. Акцентирано е, че в случая окръжният съд, разглеждайки спора след връщането на делото от апелативния съд, изрично е уведомил страните, че осъществява проверка, като е указал на ответника - Н. В., че не излага никакви обстоятелства защо според него има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДП на ЗЗП конкретно по договора за кредит, от съдържанието на който не се установява да е потребителски договор; че няма изложени обстоятелства какво е предназначението на закупената сграда, която като адрес е различна от посочения от ищеца по делото личен адрес, т. е. В. не живее в нея и следователно не задоволява негови лични жилищни нужди, като съдът го е уведомил, че доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства е негова. Констатирано е, че с представена на 12.02.2021г. молба В. не е изложил фактически твърдения, а само правни такива, от което е направен извод, че не е ангажирал доказателства в подкрепа на претендираната от него потребителска защита. Като допълнителен аргумент за този извод е и приетото от въззивния съд, че от събраните по делото доказателства се установява, че сградата, описана в договора за кредит, представлява хотел, което обстоятелство изключва възможността кредитополучателят да претендира, че е ползвал кредита за лични нужди, а не за извършване на търговска или професионална дейност. След като е споделил извода на първоинстанционния съд, че средствата по процесния кредит са използвани от В. за извършване на търговска дейност, а не за цели, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, въззивният съд е приел, че всички направени от него възражения за недължимост на основание разпоредби, даващи потребителска защита, се явяват неоснователни.
Предвид приетото от първата инстанция, че претендираната от ищеца предсрочна изискуемост не е настъпила на 15.09.2017 г., а е настъпила след връчването на преписа от исковата молба на ответниците на 02.07.2018 г., въззивният съд е счел за неоснователни като неотносими оплакванията на жалбоподателя във въззивната жалба с изложени доводи защо предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила на 15.09.2017 г. Налице е според съда изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е породило правни последици с връчването на преписите от исковата молба с приложенията на ответниците.
Като правилен е преценен изводът на окръжния съд, че при определянето на дължимия размер за главница не следва да се взема предвид извършеното прибавяне на просрочени задължения към редовна главница, извършено с анекс № 3 и с анекс № 7, с които било уговорено и извършено от банката прибавяне на изтекли лихви към главницата, съответно, начисляване върху тях впоследствие на възнаградителни лихви, поради което тези уговорки представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и на това основание се явяват нищожни. Съответно, за правилно е счетено приетото от първата инстанция, че задължението на ответниците следва да бъде изчислено без да се вземат предвид така постигнатите уговорки между страните, като при определяне на дължимия размер на главницата следва да се вземе предвид годишен лихвен процент от 6,9 %, увеличен едностранно и еднократно от ищеца, съобразно договорките на страните от първоначално договорен такъв в размер на 6,15 %, което увеличение не е счетено за прекомерно и за противоречащо на добрите нрави.
Въззивният съд е приел също така, че с обжалваното първоинстанционно решение окръжният съд е изчислил размера на дължимите суми не въз основа на счетоводните документи на банката, а на базата на изготвено в хода на съдебното производство и прието по делото заключение на ССЕ, поради което за неоснователно е прието и оплакването на жалбоподателя, че с оглед нередовното водене счетоводството на банката, не може да се приеме за безспорно установен размерът на главницата, респективно, че заради това въз основа на изслушаните експертизи не може да бъде установен размерът на исковите претенции.
Въз основа на тези изводи въззивната инстанция е счела подадената въззивна жалба за неоснователна, а атакуваното първоинстанционно решение за правилно, поради което го е потвърдила в обжалваните части.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Първите девет въпроса от изложението са обусловени от несъгласието с извода на въззивния съд, че касаторът, като кредитополучател, няма качеството на потребител по сключения с ищцовата банка договор за жилищен кредит от 22.04.2008г. Преди всичко, настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че предвид предмета на спора, по който въззивният съд се е произнесъл, а именно в обжалваната само за главницата част от първоинстанционното решение, въпросът дали кредитополучателят се ползва или не от потребителска защита, е без значение за спора. Защитната теза на ответника се основава на неравноправния характер на съдържащата се в първоначалния договор клауза, предвиждаща възможност банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, до което се е стигнало с последващи анекси, чрез увеличението й от 6.15% до 6.9%. Предмет на установителния иск по чл.422 ГПК са отделно вземанията за главница и тези за възнаградителна лихва, като в частта за лихвата, върху размера на която е намерило отражение соченото увеличение с последващите споразумения, първоинстанционното решение е влязло в сила. Видно от диспозитива на въззивното решение, падежиралите до предсрочната изискуемост главници съответстват по размер на тези в погасителния план към договора от 22.04.2008г. /от № 113 до № 122 /, като вноските в същия не са анюитетни, а отделно главници и възнаградителни лихви. Следователно, въззивният съд се е произнесъл по частта на иска, предмет и на касационното производство, спрямо която въпросът за прилагане последиците на потребителската защита е без правно значение.
За изчерпателност на изложението по така поставените въпроси следва да се отбележи, че предпоставка за изпълнение на вмененото на съда задължение да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, е първо преценката дали лицето, в случая кредитополучателят, има качеството на потребител. Проверката дали сключилото с търговеца договора лице може да се квалифицира като потребител се дължи дори последният да не се е позовавал на това си качество, в който смисъл е многобройната практика на СЕС, част от която цитирана от касатора. От това следва, а и касаторът изрично в касационната жалба се позовава на задължението на съда служебно да изследва обстоятелството дали едно лице има качеството на потребител, т. е. не е ограничен от твърденията на страните, поради което първият поставен въпрос, изхождащ от тезата за липса на спор между страните по делото за потребителския характер на процесния договор, няма нужното правно значение. Вторият въпрос не съответства на правната воля на решаващия съд за липса на постановен съдебен акт, включително и по предходно заведено дело между същите страни за друга част от дълга, който със СПН да установи наличието на основание за осъществяване в полза на В. на потребителска защита с приемане на неравноправност на клаузи от процесния договор за кредит. За яснота на изложението следва да се посочи, че решението на ВКС, на което касаторът се позовава, е отменително и до приключване на въззивното производство по настоящия спор няма данни за постановено и влязло в сила решение на въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. Въпроси №№ 3,4,6 и 7 от изложението са относими към част от обусловилите решаващия извод на въззивния съд съображения, че при сключване на договора за кредит физическото лице не е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност. При проверка потребителското качество на кредитополучателя, освен данните за значителния размер на кредита от 498 000 евро; че жилището, за закупуването на което е предназначена част от заетата сумата, е извън рамките на обичайните нужди за жилище / въпроси № 3, 4 и 7/, и че жилището е на търговска улица / въпрос № 6/, въззивният съд е взел предвид и установените и неоспорени обстоятелства, че лицето не живее и не ползва за лични жилищни нужди закупената със средствата от кредита жилищна сграда и че същата се ползва като хотел, което изключва възможността същото да претендира, че е ползвало кредита за лични нужди, а не за извършване на търговска или професионална дейност. Следователно, всеки един от тези въпроси няма самостоятелно значение за спора, доколкото не е съобразен с цялостната и съвкупна преценка на всички обстоятелства при обосноваване от въззивния съд на извода за отричане потребителското качество на кредитополучателя. Петият и деветият въпрос са общи, поради което нямат характеристиката на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Последният осми въпрос от тази група също не е относим към спора, тъй като предвидената в полза на физическите лица защита от анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал.3 ЗЗД не зависи от качеството им на потребители.
Освен поради липса на общата предпоставка, касационното обжалване по обсъдените въпроси не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на заявените конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК. Посочените от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК и актове на СЕС в случая се явяват ирелевантна практика, тъй като не съдържат произнасяне по въпросите за обвързващата сила на мотивите на постановено между същите страни съдебно решение за друга част от дълга, както и за релевантността на отделни обстоятелства при проверка дали договорът за кредит е сключен в рамките на търговска или друга професионална дейност на кредитополучателя, който е обективният критерий за определяне потребителското качество на лицето по аргумент от §13,т.1, от ДР на ЗЗП.
Поставените под №№ 10,11,12 и 14 въпроси изхождат от защитната теза на касатора за потребителския характер на процесния договор за кредит, каквато не е споделена от въззивния съд, а въпрос № 13 не кореспондира с приетото от съда досежно капитализирането на лихви към главницата, поради което нямат характеристиката на обуславящи изхода на спора.
Въпроси №№ 15, 16, 17 и 22 са процесуално правни и са относими към задължението на въззивния съд да се произнесе по всички събрани по делото доказателства и обсъди доводите на страните. Същите са обосновани с пропуск на съда да обсъди възраженията за нищожност на допълнителните споразумения, сключени въз основа на неравноправна клауза в основния договор. Логична последица при отричане потребителския характер на сключен между страните договор за кредит е необсъждане на възражение за наличие на неравноправна клауза, съответно за нищожност на сключените въз основа на същата допълнителни съглашения, и доколкото не се сочат други конкретни процесуални пропуски на въззивния съд, отговорът на въпросите не би се отразил на крайния резултат по спора. По отношение на въпрос № 16 касаторът поддържа и самостоятелното основание до касационен достъп – недопустимост на решението, аргументирана с твърдение за допуснато от въззивния съд изменение в предмета на делото и в обема на търсената защита, без обосноваване на сочения порок, какъвто настоящият състав не установява и при служебната проверка за допустимост на акта.
Въпрос № 18 предполага съобразяване на факти, които не са намерени за релевантни към предмета на спора, и може да се цени единствено като оплакване за незаконосъобразност и/или необоснованост на изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 281,т.3 ГПК. Извършването на подобна преценка е извън правомощията на съда в настоящата фаза на касационното производство. Освен това, с въпроса некоректно се внушава, че размерът на дълга е изчислен при установеното от ССЕ нередовно водено счетоводство от страна на банката, което не кореспондира с изчисляването размера на дължимите суми не въз основа на счетоводните документи на банката, а въз основа на изготвено и прието в хода на производството експертно заключение.
Процесуалноправните въпроси №№ 19,20 и 21 са обосновани с тезата за въведени по почин на въззивния съд нови твърдения и спорни факти, която освен че не е аргументирана, не съответства на обективираната в атакуваното решение правна воля на съда, поради което нямат нужното правно значение за спора.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, а именно – за непроизнасяне по възражението за нищожност на допълнителните спрозумения, отказ да приложи закрилните норми на ЗЗП и неотчитане на установеното обстоятелство за нередовно водено от банката счетоводство, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искания достъп до касационна проверка.
Позоваването на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с който е аргументирано искането за допускане на касационното обжалване по всички въпроси, е бланкетно. Соченото основание предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът не е изложил доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочена разпоредба.
Ответникът по касация не е заявил искане за присъждане на разноски, за каквито не е представил и доказателства, поради което съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 29 от 30.01.2023 г. по в. т. д. № 732/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.