Производството е по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.

С решение № 20 от 03.01.2018 г. по в. гр. д. № 382/2017 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 103 от 16.01.2017 г. по гр. д. № 1068/2015 г. на Районния съд [населено място], с което са уважени предявените от В. И. П. срещу Общината С. установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ на 1/9 ид. ч. от реална част от недвижим имот с площ от 720 кв. м., включена по кадастралната карта на [населено място] в поземлен имот с идентификатор. ............, и ревандикационен иск по чл. 108 ЗС вр. чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ относно 1/9 ид. ч. от реална част от недвижим имот с площ от 550 кв. м., включена в поземлен имот с идентификатор. .................. и за предаване владението върху същата реална част, и е констатирана непълнота на кадастралната карта с неотразяването на двата имота, предмет на исковете, като самостоятелни обекти на правото на собственост. Със същото решение окръжният съд е потвърдил определение № 365 от 10.02.2017 г. на районния съд, с което е оставено без уважение искане на ишеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Касационна жалба вх. № 685 от 21.02.2018 г. /пощ. клеймо от 19.02.2018 г./ срещу въззивното решение в частта по уважените искове, е подадена от Общината С., с която се иска отмяната му като неправилно и на трите касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Като неправилен се сочи изводът на въззивния съд да осъди ответника да предаде владението върху целия съсобствен ревандикиран имот, доколкото той противоречи на материалния закон, че предявяването на иск на един от съсобствениците не прекъсва придобивната давност по отношение на останалите непредявили иск съсобственици, а с отговора на исковата молба [община] била направила възражение за придобиване на процесните имоти по давност. Оспорва се и изводът на окръжния съд да приеме, че решението на Върховния административен съд по чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ, с което е признато право на обезщетяване чрез отделяне и реално връщане върху част от отчуждени имоти на наследодателя на ищеца, обвързва [община], като се противопоставя твърдението, че последната незаконосъобразно е била конституирана като заинтересована страна в производството по обжалване пред административния съд на мълчаливия отказ на областния управител, така косвен съдебен контрол върху валидността и материалната законосъобразност на акта за реституция се дължал от гражданския съд в исковото производство. Реституционният ефект в хипотезата на чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ не е настъпил, тъй като не са налице всички предпоставки за възстановяване на собствеността, предвидени в ЗВСОНИ - за разликата над 6 620 кв. м. до 9 720 кв. м. към 1930 г. бил настъпил отчуждителният ефект на уличния регулационен план съгласно Закон за благоустройство на населените места в К. Б от 1905 г. /отм./. Като процесуално нарушение се сочи още позоваването от окръжния съд на скица по приключило административно дело, тъй като техническата експертиза била частна, а скицата не била подписана от съда, така не била неразделна част от съдебното решение. Обжалваното решение било и необосновано в частта при определяне на свободните от извършени мероприятия, така годни за възстановяване площи от имотите, поради неправилна интепретация на фактите и неправилното приложение на ЗУТ, съгласно който размерите на имотите при обособяването им в самостоятелни се извършвало със самия ПУП, а понастоящем такъв одобрен и влязъл в сила план не същестувал; за неоснователно било прието възражението на касатора, че процесните части попадат в имоти - публична общинска собственост и не подлежат на реституция.

В отделно представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се навеждат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2, т. 2, пр. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК.

От В. И. П., като ответник по жалбата, е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от страна по делото, с правен интерес от обжалването и срещу въззивно решение, постановено по искове за собственост, за които ограничението за цена на иска по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не важи.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на В. И. П., с която първоначално е поискано от съда да бъде признато за установено, че ищецът и останалите наследници на З. Н. П., всеки един тях, е собственик по силата на наследство и реституция по чл. 6 ЗОСОИ на съответна идеална част /ищецът - на 1/9 ид. ч./ от реална част от недвижим имот с площ от 720 кв. м., на реална част от недвижим имот с площ от 350 кв. м. и на реална част от недвижим имот с площ от 550 кв. м., както и да се предаде владението върху имота от 550 кв. м., който без основание се държи от ответника.

Към исковата молба е приложено решение № 7662 от 21.07.2003 г. по адм. д. № 2168/2003 г. на ВАС на РБ, с което е отменен мълчалив отказ на областния управител на област с административен център Б. по заявление за обезщетяване по ЗОСОИ, подадено от наследници на З. Н. П., и е признато право на обезщетение за отчужден имот от 3 970 кв. м. чрез отделяне и реално връщане на части от имота с площи от 550 кв. м., 720 кв. м. и 350 кв. м., индивидуализирани чрез посочване на границите в самото съдебно решение, а за останалата част от 2 350 кв. м. до 3 970 кв. м. - чрез компенсаторни записи.

Впоследствие установителният иск за реалната част с площ от 350 кв. м. е оттеглен и производството по него е прекратено с определение № 3 от 04.01.2016 г. на районния съд по гр. д. № 1068/2015 г. Със същото определение, необжалвано и влязло в сила, е прекратено като недопустимо и производството в частта по исковете, предявени от останалите наследници на З. Н. П..

С отговора на исковата молба [община], на първо място, е оспорила допустимостта на предявените искове с оглед заявения от ищеца правен интерес по усновителния иск с твърдения за висящо неприключило адм. д. № 841/2012 г. по описа на АС - Благоевград с предмет заповед от 09.10.2012 г. на Началника на С. - Б., въз основа на която спорните имоти са били нанесени в кадастралната карта като нови самостоятелни парцели. На второ място, заявявайки, че не е страна в административното и съдебно производство по чл. 6 ЗОСОИ и позовавайки се на ТР № 6/2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, ответникът е оспорил материалноправната легитимация на ищеца с твърдения за незаконосъобразност на реституционната процедура - административният съд се позовал на скица по частна експертиза, която не била подписана от него, така не била неразделна част от съдебното решение, с което ищецът се легитимира като собственик; за разликата над 6 620 кв. м. до 9 720 кв. м. имотите били отчуждени съгласно Закон за благоустройството на населените места в К. Б от 1905 г. /отм./; на бившите собственици С. З. П. и И. З. П. било изплатено обезщетение с допълнително решение от 04.07.1950 г. на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС; в присъдените за реално възстановяване части от отчуждения недвижим имот били реализирани меропрития, вкл. изградени предвидените по плана на града улици от общинско значение, така процесните имоти били със статут на публична общинска собственост съгласно чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОбС, респективно не подлежали на връщане съгласно чл. 7, ал. 4 ЗОбС и чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ. Отделно от това е направено и възражение за придобиване на спорните части по давност чрез владение, считано от 22.11.1997 г. - датата на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.

За да потвърди първоинстанционното решение, окръжният съд от правна страна е приел, че ищецът е доказал материалноправната си легитимация по исковете за собственост като наследник на И. З. П., починал 04.04.2008 г., негов баща, който от своя страна е син на починалия на 03.10.1944 г. З. Н. П., така е адресат на влязлото в сила решение по адм. д. № 2168/2003 г. по описа на ВАС и може надлежно да се легитимира с него до размера на наследствената си идеална част в производството по предявените искове за защита на реституираните имоти. Приел е като безспорен по делото факта, че процесните имоти не са отразени като самостоятелни имоти в действащата кадастрална карта на [населено място], а са части от други поземлени имоти и са индивидуализирани според неоспорената от двете страни експертиза пред първата инстанция.

По оспорванията на ответника за законосъобразността на реституционната процедура по чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ въззивният съд е приел, противно на първоинстанционния съд, че косвеният съдебен контрол е недопустим, предвид наличието на съдебно решение, с което въпросът за реалното отделяне и връщане на имотите е окончателно решен в производство, в което ответникът, комуто се противопоставя това съдебно решение, е бил конституиран като заинтересована страна, така е разполагал с възможността да изчерпи именно в него всичките си възражения срешу правото на наследодателя на ищеца да бъде обезщетен чрез връщане на реални части от отчуждения имот. Изводът за недопустимост на косвения съдебен контрол въззивният съд е подкрепил с цитиране на практика на ВКС, както и на решение на ЕСПЧ по делото „Ч. и други срещу България“ от 21.04.2016 г., съгласно което косвен съдебен контрол от гражданския съд върху реституционно решение на административен съд е нарушение на принципа на правната сигурност, залегнал в чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС и на изискванията на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Въпреки приетата недопустимост на косвения съдебен контрол, въззивният съд е обсъдил наново установените от първата инстанция факти от значение за материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността - ненастъпил отчуждителен ефект на уличния и регулационен план от 1930 г. поради липса на отреждане за мероприятия на държавата, общините и обществените учреждения; липса на представени доказателства за изплатено обезщетение на бившите собственици на отчуждения имот; нереализирани към 21.07.2003 г. /датата на постановяване на окончателното съдебно реституционно решение/ мероприятия спрямо предвижданията на действащия към тази дата КРП на [населено място] за тротоар на [улица] и озеленяване за частта от 550 кв. м. и наличие на данни за необлагоустроена част досежно 720 кв. м., предвид наличието на обекти без строителни книжа и съществуващ черен път. По възражението в жалбата, че в производството по обжалване на заповедта за нанасяне на имотите в кадастралната карта е прието, че процесните имоти попадат в улична регулация и от тях не могат да се обособят самостоятелни урегулирани поземлени имоти, съдът е приел, че мотивите на съдебното рещение не се ползват със сила на пресъдено нещо и че, както от частта от 550 кв. м., така и от частта от 720 кв. м., могат да се образуват самостоятелни урегулирани поземлени имоти, тъй като същите имат лице откъм улица и необходимата по нормативната уредба площ.

В частта по ревандикационната претенция въззивният съд е приел, че спорните 550 кв. м. се владеят от ответника поради изградени въз основа на разрешение за строеж № 125 от 08.09.2011 г. „Пасажи за търговска дейност по [улица]към общинския пазар и че ответникът не е доказал законно основание на владението си, поради което е уважил претенцията и в установителната, и в осъдителната й част изцяло.

Първият от поставените в изложението въпроси, за които касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 95 от 10.07.2017 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 3892/2016 г. и решение № 70 от 16.08.2017 г. на ВКС, II-ро г. о., по гр. д. № 3991/2016 г., е за това дали предявяването на ревандикационен иск от съсобственик на имота срещу трето за съсобствеността лице прекъсва течението на срока на давностно владение на идеалните части на другите /непредявили иска/ съсобственици.

Втората група въпроси, за които касаторът се позовава на противоречие с решение № 4 от 11.03.1998 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 16/1997 г., са следните: 1. допустим ли е косвен съдебн контрол за законосъобразност на съдебното решение по адм. д. № 2168/2003 г. на ВАС дело при условие, че определението за конституиране на [община] като заинтересована страна е неправилно; 2. има ли сила установителното действие на съдебното решение за третото лице при условие, че не са били налице предпоставките за неговото конституиране по делото; 3. има ли обвързваща сила решението за конституирана страна в съдебното производство, след като в диспозитива на решението не е изрично посочено, че то е постановено при участието на това заинтересовано лице. Твърди се, че в решението на Конституционния съд е прието, че в производството по чл. 6 ЗОСОИ участват само искащото обезщетение лице и съответният държавен орган по чл. 6, ал. 1, т. т. 1 и 2 ЗОСОИ, не и трети на правоотношението лица.

Допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се иска по въпроса за съотношението между заснетите и нанесени в кадастралната карта на приложените улични регулационни линии и установяване на факта, че уличната регулация е приложена, съответно, че улиците са реализирани. Според касатора въпросът е от значение за развитието на правото предвид възражението му в настоящото производство, че процесните имоти попадат в имоти публична общинска собственост, които са извадени от оборота и титуляр на собствеността върху тях може да бъде само изрично определеният в закона субект - общината.

Очевидната неправилност е наведена с оглед оплакването за явна необоснованост на решението поради нарушаване правилата на формалната логика в частта, в която е прието, противно на заключението на вещото лице от приетата пред въззивна инстанция експертиза за невъзможност да се обособят самостоятелни парцели с оглед изискванията на ЗУТ, че обособяването на такива е възможно; недопустимо е позоваването от въззивния съд на частна техническа експертиза и скица към нея, неподписана от съда, по адм. д. № 2168/2003 г. на ВАС.

Първият от поставените въпроси е свързан с правопрекратяващото възражение на ответника по исковете, сега касатор, че е придобил спорните имоти на основание придобивна давност. По него въззивният съд не се е произнесъл, но тъй като в мотивите му има позоваване на чл. 272 ГПК, следва да се съобрази приетото от първоинстанционния съд, че от 21.07.2003 г., когато е влязло в сила съдебното решение по чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ и за владеещия несобственик се е открила възможността да се защити чрез иск, до предявяване на исковата молба на 02.04.2013 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок за придобиване на имотите по давност. Съобразно приетото за неоснователно правопрекратяващо възражение първоинстанционният съд уважил иска по чл. 108 ЗС в установителната му част за правата на ищеца в размер на 1/9 ид. ч., а в осъдителната - изцяло, като осъдил ответника да предаде на ищеца владението на цялата площ от 550 кв. м. Съдебната практика, на която касаторът се позовава, приема, че предявяването на иск за собственост от съсобственик на имота срещу трето за съсобствеността лице не прекъсва течението на срока на давностно владение на идеалните части на другите /непредявили иска/ съсобственици. В хипотезата, пред която страните са изправени, е прието обратното, поради което е налице специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която искът за ревандикация на 550 кв. м. е уважен изцяло в осъдителната част на претенцията.

Втората група въпроси не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Тази предпоставка щеше да бъде налице, ако въззивният съд не беше осъществил косвен съдебен контрол за материална законосъобразност по чл. 17, ал. 2 ГПК на съдебното решение по чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ. Съдът обаче е процедирал различно - като основен мотив е посочил това, че в случай на осъществен пряк съдебен контрол на индивидуалния административен акт, косвеният съдебен контрол е недопустим, но е изложил съображения и по поддържаното от ответника възражение за незаконосъобразност на акта на реституция, като е преценил материалноправните предпоставки за дължимостта на обезщетяването по реда на ЗОСОИ. Ето защо по тези въпроси касационното обжалване не може да бъде допуснато.

По поставения при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът е фактически, а не е правен по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по кост. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, тъй като посочените от касатора пороци на съдебния акт не покриват критериите на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Решението не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, не е и явно необосновано. Изложените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи за необоснованост на изводите на съда относно възможността да се обособят самостоятелни парцели с оглед изискванията на ЗУТ и за позоваване на частна техническа експертиза и скица към нея, неподписана от съда, са за пороци на съдебния акт, произтичащи от неправилно възприемане на фактическата обстановка. По съществото си те са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съобразно изложеното касационното обжалване следва да се допусне в частта, с която касаторът е осъден да предаде на собственика му владението на целия имот с площ от 550 кв. м. В останалата част не се констатират предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 20 от 03.01.2018 г. по в. гр. д. № 382/2017 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 103 от 16.01.2017 г. по гр. д. № 1068/2015 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която Общината С. е осъдена да предаде на В. И. П. владението върху реална част от недвижим имот с площ от 550 кв. м. на десния бряг на р. С. Б., заключени между подпорната стена на реката и улицата, която площ по кадастралната карта е включена в поземлен имот с идентификатор. ............... и е тонирана в жълто на комбинираната скица /приложение № 21/ към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от решението.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 20 от 03.01.2018 г. по в. гр. д. № 382/2017 г. на Благоевградския окръжен съд в останалата му част.

Указва на касатора да внесе в едноседмичен срок по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 97.80 /деветдесет и седем лв. и 80 ст./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.

След внасяне на държавната такса в срок делото да се докладва за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: