6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2049

София, 24.04.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията В. А. гр. д. № 2915/2023 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. О. чрез юрисконсулт Л. Я., срещу решение № 585 от 03.05.2023 г. по в. гр. д.№ 442/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260026 от 06.01.2023 г. по гр. д.№ 7918/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която С. О. е осъдена, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на В. Г. К. сумата 20000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания от телесни увреждания – триглезенно счупване в ляво с частично изкълчване на лявата глезенна става, настъпили на 15.02.2020 г., в резултат на падане в необезопасена дупка на тротоара на [улица], срещу блок ***, вх.***, ж. к. С. Т.“, С.. Твърди се неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на чл. 49, чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, при необоснованост на изводите, касаещи обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, на изводите за осъществено виновно противоправно поведение от служители на общината, за наличие на причинно-следствена връзка между такова поведение и причинените на ищеца неимуществени вреди, за липса на съпричиняващо поведение от страна на ищеца, както и при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане оплакванията на общината, изложени във въззивната жалба, на всички събрани по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и цялостно отхвърляне на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищеца В. Г. К., чрез адвокат М. Д., с който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране обективната гаранционно-обезпечителна отговорност на общината. Налице е противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за поддръжка на общинските улици и тротоари в [населено място] в състояние, непораждащо опасност за участниците в движението, които задължения произтичат от разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и чл. чл. 8, ал. 3 ЗП, както и чл. 19, ал. 1, т. 2, чл. 31, чл. 30, ал.4 от Закона за пътищата, чл. 48, т. 2, б. „а“ и б. „б“ ППЗП и чл. 3, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД-02-20-19/12. 11. 2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата – в случая неотстраняване на съществуваща на тротоара дупка с дълбочина и размери надхвърлящи обичайно допустимите неравности на терена и необозначаване на това препятствие, създаващо опасност за пешеходците. Прието е за установено наличието на причинна връзка между неимуществените вреди и противоправното поведение на общински служители, на които е било възложено изпълнение на задълженията, произтичащи от цитираните по-горе нормативни разпоредби – фрактурите и изкълчването в областта на левия глезен на ищеца, причинили й болки и страдания, са получени в резултат на пропадане на крака му в неотстранената дупка на тротоарното платно. Прието е, че отговорност на общината е да контролира кореновата система на дърветата и неправомерното паркиране на автомобили на тротоарите, които фактори допринасят за повреждане на тротоарната настилка, както и че споделената с държавата отговорност за неправомерно паркиране на автомобили не освобождава общината от отговорността й по чл. 49 ЗЗД.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени следните обстоятелства: местонахождение, брой и вид телесни увреждания – триглезенно счупване в ляво, засягащо външния глезен, вътрешния глезен и задния триъгълник на голямопищялната кост, както и частично изкълчване на глезенната става (изместване навън на скочната кост); наложилото се оперативно лечение за открито наместване на счупените кости и фиксирането им с винтове, както и за премахването им; продължителността на лечебния и възстановителен период (осем месеца); интензитета на търпените болки и страдания (особено силни в острия период на травмата, след всяка от операциите и при провежданите рехабилитации); неудобствата и ограниченията от обездвижването и затруднения при придвижването – ищецът се е придвижвал с патерици около 75 дни; протичането на възстановителния период без усложнения и възстановяване в пълен обем на активните движения в глезенната става, както и липсата на данни за съдови смущения в крайника и за остатъчни последици (единствената такава е лека болка при максимално повдигане на пръстите на ходилото нагоре), възрастта на ищеца – 55 г. към настъпване на инцидента, обществено-икономическите условия към февруари 2020 г., съдебната практика по сходни случи. Прието е, че сумата 20000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените неимуществени вреди.

За неоснователно е прието направеното от общината възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изразяващо се в непроявено достатъчно внимание от ищцата предвид обстоятелството, че същата се е движила в светлата част на денонощието и не е видяла дупката, както и в напускане на ЦСМП „Пирогов“ и извършване на оперативно лечение в болница „Св. София“. В тази връзка въззивният съд е приел, че задължението на ответника е да поддържа тротоарите безопасни за преминаване, дори и когато погледът на движещия се не е отправен постоянно към повърхността, по която се движи. Приел е, също, че ищецът има право да прецени къде би могъл да получи качествена, според неговите очаквания, медицинска помощ. А и вещото лице е пояснило в съдебно заседание, че патоморфологията на процесната фрактура е такава, че изисква етапно лечение – на първия етап в ЦСМП “Пирогов” е поставена гипсова шина, а след това, в болница „Св. София”, е извършено открито наместване и фиксация с метални импланти и премахването им, също по оперативен път. Не e установено постъпването в друго лечебно заведение да е допринесло за увеличаване на болките или на продължителността на възстановителния период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК: 1/. как следва да бъдат анализирани и ценени показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му и може ли въз основа на тях да се приемат за доказани правнорелевантни факти; 2/. какъв е критерият за справедливост и влиза ли в обсега на обстоятелствата, определени като релевантни от ППВС № 4/1968г.; 3/. следва ли при определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди да се извърши от съда задължителна и подробна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да обоснове какво точно е тяхното значение за определяне на обезщетение по справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; 4/. „При постановяване на своите решения и първоинстанционният и въззивният съд не са се съобразили с мотивите ни по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съществува причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите от това вреди“.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 153 от 18.02.2019 г. по гр. д.№ 3895/2017 г. на ВКС, І г. о., а втори и трети въпрос – в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 32 от 19.02.2015 г. по гр. д.№ 2269/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 196 от 03.02.2021 г. по гр. д.№ 925/2020 г. на ВКС, ІV г. о. Относно втория, третия и четвъртия въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, поставен от касатора, тъй като същият не е разрешен в противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о. Въззивният съд, при преценка на свидетелските показания, е спазил изискванията на процесуалния закон. Съобразил се е с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелката Н. Й.-С., съобразил е всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, извършил е преценката на свидетелските показания в съвкупност с целия доказателствен материал.

По отношение на втория и третия въпрос също не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. В цитираното постановление е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди – съобразил е вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, продължителността на възстановителния период, възрастта на пострадалата, липсата на трайни последици за здравето, съществуващите в страната общественоикономически условия към момента на настъпване на вредите и създаденият от съдебната практика ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи. В този смисъл, решението на съда е постановено при съобразяване с дадените в ППВС № 4/68 г. указания. Оплакванията за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Преценката им изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД е формирана богата практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпросът: „При постановяване на своите решения и първоинстанционният и въззивният съд не са се съобразили с мотивите ни по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съществува причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите от това вреди.“ представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на цитираната материалноправна норма и при несъответствие на фактическия извод за липса на съпричиняване със събраните по делото доказателства и не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото Столична община следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, чл. 38, ал. 2 ЗЗД и чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към подаване на отговора на касационната жалба, да заплати на адв. М. Д. Д., САК, сумата 1650 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция, изразяващо се в подаване на отговор на касационната жалба.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 585 от 03.05.2023 г. по в. гр. д.№ 442/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260026 от 06.01.2023 г. по гр. д.№ 7918/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от В. Г. К. против С. О. иск по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 20000 лв.

ОСЪЖДА Столична община, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, чл. 38, ал. 2 ЗЗД и чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. М. Д. Д., САК, сумата 1650 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция, изразяващо се в подаване на отговор на касационната жалба.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: