Решение по н. д. № 191/24 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 242

гр. София, 22.04.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. П. К.

2. В. И.

при участието на секретаря Г. И. и прокурора И. С. след като разгледа докладваното от съдия Иванова н. д. № 191/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационни жалби на поверениците на частния обвинител и граждански ищец Н. Й. Д. и на защитника на подсъдимия Г. Д. П. срещу Решение № 367 от 31 октомври 2023 г., постановено по в. н.о. х.д. № 769/23 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС).

С въззивното решение е изменена в наказателната й санкционна част първоинстанционна присъда (без номер) от 28 май 2021 г., постановена по н. о.х. д. № 746/21 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), като наложеното наказание лишаване от свобода е намалено от шест на четири години, търпимо при първоначален общ режим. В останалата част, в това число и в гражданската, присъдата е потвърдена.

С касационната жалба на частния обвинител и гражданския ищец, депозирана чрез поверениците му адвокат А. П. и адвокат Е. Ж., по същество е заявено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. За това се отсъжда по развитите оплаквания срещу въззивното решение в частта за намаляването на наказанието и в частта, в която е потвърдена гражданската част на присъда вместо да е уважено искането за присъждането в пълен размер на претендираното обезщетение. Към касационната инстанция е отправена претенция да отмени въззивното решение и да постанови ново, с което да определи наказанието в размера и при режима, определени от първата инстанция, както и да присъди обезщетението в пълния му претендиран размер от 100 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането.

Не са постъпили възражения срещу тази касационна жалба.

С касационната жалба на подсъдимия, подадена чрез адвокат А. А., е декларирано основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК чрез развитото оплакване за несправедливост на наложената санкция лишаване от свобода. Ангажирани са твърдения за недостатъчна оценка на смекчаващите обстоятелства. Засегнат е и въпроса за правната квалификация на деянието, но без да са формулирани ясна теза и конкретна претенция в тази насока. Отчита се обстоятелството, че производството е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК с признание на фактите от страна на подсъдимия, но се отбелязва, че би могло да се обсъди прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление. Последното е мотивирано с установеното за вида на причинените на пострадалия наранявания.

Срещу тази касационна жалба е постъпило писмено възражение от частния обвинител и граждански ищец, чрез неговите повереници, в което са изложени съображения, оспорващи основанията, изтъкнати от защитника, за намаляване на наказанието.

В речта се пред тази инстанция адвокат А. поддържа единствено оплакването в депозираната касационна жалба за явна несправедливост на наложеното наказание. Изразява убеждението си, че целите на наказанието биха могли да бъдат постигнати с налагането на по-малко по размер наказание. В тази връзка изтъква цялостното процесуално поведение и чистото съдебно минало на подсъдимия, както и поетата от същия линия на защита с признаване на фактите и обстоятелствата, изложени в обвинителния акт. Защитникът претендира за намаляване на санкцията на три години лишаване и отлагане на изпълнението на наказанието. Уточнява, че предвид протичането на делото по реда на чл. 371, т. 2 НПК, не поддържа други касационни основания.

Подсъдимият поддържа изразената от защитника позиция, която не допълва.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Н. Д. – адвокат Е. Ж., поддържа касационната жалба и оспорва тази на подсъдимия. За разлика от защитника, той смята, че целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с определеното такова от въззивния съд и пледира за по-строго санкциониране. Отбелязва, че въпреки естеството на уврежданията - „леки телесни повреди“, - те са осем на брой, като някои от раните са със сериозни размери, както и че единствено намесата на трето лице е довел до недовършеност на опита. Повереникът възразява на предложеното от защитника сред смекчаващите обстоятелства да се включи признаването на фактите, защото то не може да се съобразява повторно. Изразява и несъгласие с мотива на въззивната инстанция да намали наказанието, намирайки, че е съобразила повторно за смекчаващо обстоятелство отчетеното от СГС касателно ненастъпването на резултата. Адвокат Ж. претендира и за присъждане на справедливо обезщетение, съобразно размера на предявената гражданска претенция за обезвреда. Отправя искане и за присъждане на разноските, направени в тази инстанция.

Частният обвинител и граждански ищец Д. се присъединява към казаното от неговия адвокат.

В реплика към пледоарията на повереника, адвокат А. обръща внимание на факта, че подсъдимият също е пострадал и са му причинени телесни увреждания в резултат на нанесен му интензивен и жесток побой, за което също има доказателства по делото.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност и на двете жалби и предлага да бъде оставено в сила решението на САС, тъй като по негово виждане то е правилно и справедливо.

В предоставената му последна дума подсъдимият Г. П. заявява искреното си съжаление за случилото се. Обявява, че не бил лош човек, навсякъде се ползвал с добро име и помагал на всеки в нужда. Моли за „най-малката присъда“, която да е „условна, с някакъв изпитателен срок“, определен от съда.

След като прецени заявените касационни основания и изложените доводи, и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Жалбите са допустими като депозирани от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответното съобщение за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол. Въззивната жалба на Н. Д. е била само срещу гражданската част на присъдата, но предвид факта, че с решението на САС присъдата е изменена в наказателната й част чрез намаляване на наказанието, то е несъмнено, че частният обвинител има право на жалба. Не е налице така нареченото „прескачащо“ обжалване.

Доколкото и с двата иницииращи касационното производство документа са заявени оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание, в тази част е възможно общото им обсъждане.

Въззивният съд е отчел, че пред първостепенния съдебното следствие е било проведено по диференцираната процедура в нейната разновидност по чл. 371, т. 2 НПК – подсъдимият е признал фактите, съгласявайки се да не се събират доказателства за тях, а съдът е обявил, че ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за изложените в обвинителния акт факти.

Подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на 25 февруари 2019, около 21:00 ч., в [населено място], [жк], [жилищен адрес] направил опит умишлено да умъртви Н. Й. Д. чрез нанасяне с нож на няколко порезни рани, като изпълнителното деяние останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК – осъден на лишаване от свобода за срок от шест години, търпимо при първоначален строг режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС. С присъдата е бил уважен частично предявеният от частния обвинител и гражданския ищец обезщетение – за сумата от 6 000 лева със законната лихва, считано от датата на увреждането, а за горницата до пълния размер от 100 000 лева – отхвърлен.

Споделяйки фактическите и правните изводи на първата инстанция изцяло, въззивната е приела, че при индивидуализацията на санкцията не е била отчетена в достатъчна степен недовършеността на престъплението. САС е отбелязал и това, че тежкият по своя характер общественоопасен резултат не е настъпил, а всички причинени наранявания на пострадалия изпълват признака на лека телесна повреда. С тези аргументи наказанието е намалено на четири години лишаване от свобода, което разрешение е обусловило и изменението в първоначалния режим на изтърпяването му.

Касационният съдебен състав намира за справедлив крайния резултат и смята, че доводите на страните за обратното са неоснователни. Двете инстанции са отчели всички значими обстоятелства за определяне на наказанието, приемайки наличието на множество смекчаващи и само едно отегчаващо обстоятелство, с оглед на което са споделили извод за санкционирането на дееца при условията на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК като по-благоприятно разрешение в сравнение с това по реда на чл. 58а, ал. 1 НК. Частното обвинение не е изразило недоволство от разрешението за индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В кръга на смекчаващите обстоятелства с основание са включени чистото съдебно минало на подсъдимия, състоянието му на фрустрация, породено от съществуващ продължителен спор между него и пострадалия, изиграло роля на снижаващ задръжките фактор, предшестващите деянието разменени взаимни удари между двамата, естеството на причинените увреди (леки), които не са засегнали сериозно здравето на пострадалия, изразеното пред съда искрено разкаяние и оказаното в досъдебното производство съдействие за разкриване на обективната истина. Като отегчаващо обстоятелство е третирано единствено състоянието на алкохолно опиване, в което деецът се е самопоставил.

Видно е, че нито едно от релевантните за определяне на санкцията обстоятелства не е било игнорирано, а значението на горепосочените не е било подценено или надценено. Не може да се сподели като основателно оплакването, че въззивният съд е отчел повторно съобразено от първия съд смекчаващо обстоятелство (причиняването на леки телесни увреди), приемайки, че не е отчетена в достатъчна степен довършеността на престъплението. Макар и твърде лаконични и с непрецизен юридически изказ в тази част, мотивите на САС позволяват да се заключи, че основното съображение е за недовършеност на изпълнителното деяние, тоест че се касае за недовършен, а не за довършен опит. В тази връзка следва да се третира и уточнението, че причинените повреди са били леки – недовършеността на изпълнителното деяние не е обусловила по-тежък физически резултат. Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 НК задължава съда при индивидуализация на санкцията да съобрази степента на осъществяване на намерението и причините за недовършеност на престъплението. В случая е прието, така както е било възведено от обвинението, че причината за недовършеност на престъплението е тази за недовършеност на изпълнителното деяние, а не за ненастъпването на общественоопасните последици в случай на довършването му.

Дистанцирано от обективно установените факти по делото е и изразеното недоволство от страна на частното обвинение, че при отмерване на санкцията не била съобразена опасността за живота на пострадалия. Поотделно и целокупно уврежданията са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия. Закономерната опасност за живота, характеризираща всеки опит за убийство, не може да се отчита и като отегчаващо обстоятелство. В случая не са били причинени телесни увреждания, поставящи живота на пострадалия в опасност.

Неоснователна е и претенцията на защитата за допълнително смекчаване на наказанието. Всички изброени в касационната жалба обстоятелства – състоянието на фрустрация, тлеещият дълго време конфликт, физическото стълкновение между двамата преди това, чистото съдебно минало и липсата на други противообществени прояви, изразеното разкаяние, характера на уврежданията – са били съобразени от съдилищата.

Що се отнася до твърдението, че уврежданията сочели не на умисъл за убийство, а на такъв за причиняване на телесни повреди, то едва ли е нужно отбелязването, че подобно възражение (неподдържано в съдебно заседание пред тази инстанция) не може да бъде подведено под основанието за явна несправедливост на наложеното наказание. То може да се отнесе единствено към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК – нарушение на материалния закон, каквото обаче не е експлицитно заявено и не се поддържа в настоящия случай. Отделен е въпросът дали би било съвместимо с естеството на процедурата, по която е протекло производството.

В заключение от изложеното дотук се налага извод, че наказанието не е явно несправедливо. Съобразно константната практика на върховната инстанция за явна несправедливост на санкцията иде реч, когато размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Драстичното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена диспропорция между размера на определеното наказание и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Тоест – да е извън съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено. Разглежданата хипотеза не се определя като такава. Отмереното от апелативния съд наказание е израз на напълно адекватна държавна принуда съобразно личността на подсъдимия и степента на обществена опасност на извършеното от него.

Не се констатира явна несправедливост и при определяне на обезщетението за причинените на потърпевшия неимуществени вреди от престъпното деяние. Като са съобразили естеството на причинените на потърпевшия увреждания и липсата на доказателства за действително претърпените болки и страдания, за негативни преживявания, за настъпили усложнения и за продължителността на възстановяването, инстанциите по фактите са приели за отправна точка принципното положение, че при причиняване на лека телесна повреда, свързано с разстройство на здравето, винаги се причинява болка и страдание. Допълнително са отчетени претърпяното от гражданския ищец хирургично лечение и неизбежно изпитваните в тази връзка физически и психически дискомфорт. Заключено е, че претенцията от 100 000 лева е прекомерна, с който извод настоящата инстанция се солидаризира напълно. Присъденото обезщетение от 6 000 лева се явява справедлив израз на възмездяване за претърпените от пострадалия болки и страдания, причинени му от шест порезни рани (съгласно твърденията в обвинителния акт, приети за установени от съдилищата), а не от осем, както се настоява в касационната жалба.

С оглед изхода на делото, подсъдимият дължи на частния обвинител и граждански ищец сторените от него и в тази инстанция разноски, за чието присъждане е направено изрично искане. Видно от представения договор за правна защита и съдействие Н. Д. е заплатил в брой 3 500 лева на адвокат А. П. и на адвокат Е. Ж. за изготвяне на касационна жалба, становище по касационната жалба, процесуално представителство, защита и съдействие по образуваното пред ВКС дело.

В обобщение на всички изложени съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК ВКС, второ наказателно отделение.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 367 от 31 октомври 2023 г., постановено по в. н.о. х.д. № 769/23 г. по описа на Софийския апелативен съд.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК осъжда подсъдимия Г. Д. П., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. Й. Д., с ЕГН [ЕГН], сумата от 3 500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.