Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. М. Х. и М. Д. М., чрез адв. К. П., срещу въззивно решение № 28/19.02.2013г., постановено по възз. гр. д. № 14/2013г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение от 21.03.2012г. по гр. д.№198/2011г. на Окръжен съд Търговище. С първоинстанционното решение е уважено мотивираното искане по чл. 28 ЗОПДИППД отм. на К., като е постановено отнемане в полза на държавата на описаното движимо, недвижимо имущество и парични суми.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила.

В изложението по чл. 284 ал. 1 т. 3 ГПК жалбоподателите сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 - т. 3 ГПК по въпросите /обобщени и уточнени от състава на ВКС, съгласно т. 1 от ТР№1/2009г. на ОСГТК/, а именно: за критериите при формиране на основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност; по какъв начин следва да се преценява връзката между престъплението, повод за образуване на производство по ЗОПДИППД отм. и конкретното придобиване на имуществото, предмет на отнемане по реда на цитирания закон; следва ли да се отчита периода на извършване на престъплението, респ. неговия вид, и момента на придобиване на имуществото; липсата на установен законен източник на доходи, изключва ли необходимостта от установяване на пряка или косвена връзка между престъпната дейност и доходите, с които е придобито дадено имущество. По тези въпроси касаторите считат, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК.

Ответната страна по жалбата, в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол на въззивното решение.

Подадена е и насрещна касационна жалба от К. – срещу решението в частта, с която е отхвърлено искането за отнемане на незаконно придобито имущество. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли като приход да се включват придобити в чужбина парични средства, за които липсват доказателства, че са внесени в България”; 2/ „Включва ли се в предмета на доказване от страна на ответника не само произхода на средствата, придобити в чужбина, но и тяхното внасяне в страната, с оглед обосноваване на възможността те да послужат като източник за придобиване на активи”.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими – подадени са в законоустановените срокове, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:

1.По касационната жалба на Н. М. Х. и М. Д. М.:

В. съд е установил, че М. Д. М. е осъден за престъпление, което е измежду изброените в чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД отм., като той и ответницата Н. Х. живеят на съпружески начала и имат родени две деца – през 1997г. и през 2007г. За периода на проверката ответниците са придобили имущество на значителна стойност, при липса на законни доходи след 2000г. Съдът приел, че съгласно чл. 4 ал. 1 ЗОПДИППД отм. не се изисква установяване на пряка причинна връзка между извършеното престъпление и конкретното придобиване на имущество. Същевременно е посочил, че за уважаването на иска по чл. 28 ал. 1 ЗОПДИППД отм. е достатъчно да не е установен законен източник на доходи при придобиването на имущество; както и че без значение е фактът дали от престъплението, за което е осъден ответникът, може да се извлече материална облага. Освен това, при формиране на извода си за основателност на искането на К., въззивният съд е преценявал не конкретното престъпление, за което М. Д. М. е признат за виновен с одобрено от съда споразумение, а на практика е изхождал от предположението, че е извършвана престъпна дейност, щом не е установен законен източник при придобиването на имуществото.

След подаване на касационната жалба е постановено Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че е необходимо да има връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД отм. и придобиването на имуществото; както и че неустановяването на законен източник за придобиване на имущество, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава К. от тежестта да я установи по несъмнен начин. Посочено е, че съдът в производството по чл. 28 ЗОПДИППД отм. не може да отнема имущество, придобито от друга /респ. неустановена по съответния ред, или извън съставите на чл. 3 ал. 1 т. 1 –т. 25 от ЗОПДИППД, отм. престъпна дейност, включително и такова с неустановен произход.

Тълкуването на чл. 3 ал. 1 и чл. 4 ЗОПДИППД отм. в обжалваното решение противоречи на разясненията, дадени в ТР № 7/ 2013г. на ОСГК на ВКС по поставените въпроси, което обосновава хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

2.По насрещната касационна жалба на К.:

В. съд е приел, че недекларирането на паричните средства, придобити от ответника от трудова дейност в Германия не ги прави незаконен източник на средства. След анализ на представените по делото доказателства, съдът е посочил, че трудовата дейност на М. в чужбина е установена, съответно – представени са и не са оспорени писмените доказателства за произхода и размера на получените от тази дейност парични средства. При тези решаващи мотиви на съда, поставените в изложението към насрещната касационна жалба въпроси не обосновават общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. На първо място, въпросите касаят преценката на доказателствата от страна на въззивната инстанция и обосноваността на извода му за установен законен източник на доходи на ответника от упражнявана трудова дейност в чужбина. Дали в подобни случаи, като законен приход на ответника следва „да се включват придобити в чужбина парични средства, за които липсват доказателства, че са внесени в България” и трябва ли лицето „да докаже внасянето” им в страната – по съществото си въпросите са фактически, а не правни. Те касаят правилността на възприетите от съда фактически констатации и обосноваността на въззивното решение, поради което не обуславят предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА по касационна жалба с вх.№1654/27.03.2013г., подадена от Н. М. Х. и М. Д. М., касационно обжалване на въззивно решение № 28 от 19.02.2013г., постановено по възз. гр. д. № 14/2013г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е уважено искането по чл. 28 ал. 1 ЗОПДИППД отм. на К.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение по насрещна касационна жалба с вх.№3410 24.06.2013г., подадена от К.

УКАЗВА на касаторите Н. М. Х. и М. Д. М. в едноседмичен срок от съобщението да заплатят държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на сумата 7 250.70 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок представят платежния документ по делото. В противен случай жалбата ще бъде върната.

В зависимост от изпълнението на разпореждането, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване, или на съдията-докладчик за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.