8ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 927

гр. София, 12.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1596 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА, БУЛСТАТ[ЕИК], против решение № 240/17.07.2023 г. по в. т.д. № 132/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, 1 състав, с което след отмяна на решение № 600/29.12.2022 г. по т. д. № 329/2022 г. на Окръжен съд – Варна, в обжалваната част, е осъден ответникът ТУ - Варна да заплати на ищеца “ДАРИ 007” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сума в размер на 26 413,20 лева, представляваща неустойка, уговорена в чл. 18, ал. 5 от договор за наем № 62 от 16.05.2017 г., сключен между наемодателя ТУ – Варна и наемателя “ДАРИ 007” ЕООД, и формирана от сбора на месечните наеми за периода от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г. (60 месеца), както и направените по делото разноски.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че уговорената в чл. 18, ал. 5 от горецитирания договор неустойка е компенсаторна и се дължи от наемодателя при неизпълнение на задълженията му да се въздържа от действия по прекратяване на договора на непредвидено в него основание, съответно да го изземе самоволно. Сочи се, че в случая лишаването на наемодателя от права върху процесния имот е причината за прекратяването на договора за наем, сключен с ищеца. Добавя се, че след като договорът за безвъзмездно ползване на имота е прекратен от държавата, без да е налице виновно поведение от ТУ – Варна, не е възможно процесният договор за наем да продължи да действа, доколкото наемодателят няма никакви права върху имота, включително и право да го отдава под наем. Акцентира се, че именно наемателят ищец е бил неизправната страна по договора, доколкото е ползвал имота не по предназначението му – за паркинг, а е изградил в него обект – автомивка. Счита се, че поради това е било налице основание за прекратяване на договора по чл. 18, ал. 1, т. 2, предл. първо от същия. Оспорва се като необоснован изводът на въззивния съд, че наемодателят е дал съгласие за изграждане на автомивката, тъй като той не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Релевира се, че в случая липсват данни да е дадено такова съгласие от страна на ТУ – Варна, макар да е имало искане от страна на наемателя. Допълва се, че с оглед писмото помощник-ректорът на университета е положил резолюция, че това следва да стане съгласно договора за наем, предвиждащ в чл. 8, ал. 1, т. 3 преустройствата в имота да се извършват само с нотариално заверено съгласие на наемодателя, каквото не е налице. Обобщава се, че поради това автомивката е изградена в нарушение на горецитираната разпоредба. Навеждат се доводи, че въззивната инстанция не е обсъдила всички доказателства по делото и по този начин е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “При приложението на чл. 20 ЗЗД следва ли договорите да се тълкуват в точния им смисъл съобразно действителната воля на страните, обстоятелствата, при които са сключени и поведението им преди и след сключването им?”.

По така формулирания въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие с практиката на касационната инстанция – решение № 128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 95/29.05.2019 г. по гр. д. № 2993/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 765/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, I г. о.

2. “Налице ли е “самоволно” изземване на имота от наемодателя, след като причина за прекратяването на договора за наем е прекратяване на договора за безвъзмездно ползване на имота от наемодателя от страна на държавата, която е собственик на наетия имоти и по тази причина е отпаднало правоотношението между наемодателя и държавата?”.

По този въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Поставя се и въпросът “за задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона”.

Твърди се, че по същия е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 1/1953 г., тълкувателни решения № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. и № 1/2013 г. на ВКС, както и практиката на ВКС, обективирана в решение № 24/28.10.2010 г. по гр. д. № 4744/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о.

Ответникът по касация “ДАРИ 007” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касация.

Третото лице – помагач Държавата, чрез министъра на финансите, претендира да бъде прекратено делото по отношение на него, поради липса на правен интерес за конституирането му. Изразява становище за основателност на подадената касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи осъдителния иск, предявен от “ДАРИ 007” ЕООД против ТУ – Варна, за присъждане на неустойка по чл.18, ал. 5 от договор за наем № 62/16.05.2017 г., е приел, че страните не спорят относно сключването на същия, по силата на който е отдаден под наем недвижим имот – частна държавна собственост, предоставен за безвъзмездно ползване на ответното висше учебно заведение с договор № 161-Н от 29.09.2011 г. Констатирал е, че не е спорно, че месец след сключването на наемния договор с молба с вх. № 3482/16.06.2017 г. наемателят “ДАРИ 007” ЕООД е заявил искане пред наемодателя за предоставяне на разрешение за поставяне в имота на временна конструкция за автомивка, състояща се от 5 клетки и два модула за вътрешно почистване, както и че молбата е резолирана положително от зам. ректор. След получаване на разрешението наемателят е започнал реализация на проекта, като за целта се е снабдил със съответни разрешения за строеж, сключил е и договори за електрифицирането и водоснабдяването на имота. Строителните работи са извършени в периода м. юли 2017 г. – м. август 2018 г., като на 05.09.2018 г. е издаден констативен протокол № 00551 ПР-565, че необходимите възстановителни работи са цялостно завършени и качествено изпълнени в срок. Обсъдил е, че, междувременно, по сигнал на гражданин областна управа е започнала проверка за състоянието на имота и начина на неговото стопанисване, изисквайки и съответните обяснения и действия от страна на Техническия университет, довели като краен резултат до прекратяване на договор № 161-Н от 29.09.2011 г., както и до изявление от страна на ТУ – Варна, че “считано от 04.03.2022 г. няма да има права върху имота, предмет на договора за наем № 62/16.05.2017 г. и съответно няма да има качеството наемодател по договора”. Стигнало се до изземването на имота и предаването му на Областна администрация, за което е бил съставен приемо-предавателен протокол от 10.05.2022 г.

Въззивният съд е посочил, че клаузата на чл. 18, ал. 5 от процесния договор за наем, имаща адресат задълженията на наемодателя, изисква прекратяване на договор по начин, различен от уговорения между страните. Тълкувал е съдържанието на този критерий, като го е съобразил с предвидените основания за прекратяване – поради неизправност на наемателя (чл. 18, ал. 2) и упражняване правото на наемодателя на отменина (чл. 18, ал. 3). Преценил е, че неустойката по чл. 18, ал. 5 от договора намира приложение във всички останали случаи, извън горепосочените хипотези. Съобразил е, че от събраните по делото доказателства, като причина за прекратяването на договора се установява прекратяването на ползването на процесния имот, предоставено на наемодателя от областния управител на Варна. Посочил е, че понятието “изземване” има за адресат предаденото държание на земята и оборудването в нея от наемодателя на наемателя, а в този контекст характеристиката “самоволно” се отнася до едностранното преустановяване на тяхното държание, за което липсва обратен протокол за предаваните им от наемателя на наемодателя. Релевирал е, че от събраните в първоинстанционното производство доказателства се установява, че предаването на държането на имота от наемодателя на наемателя е надлежно удостоверено; оборудването на имота е осъществено в етапа на наемното ползване на имота и за него не е съставян протокол за предаването му от наемодателя на наемателя; изземването на имота и на оборудването в него е удостоверено с подписания между наемодателя и Областна управа приемо-предавателен протокол, в присъствие на представител на наемателя. При така установените по делото факти решаващият състав е направил извод, че в случая изземването на земята и на оборудването е осъществено едностранно от наемодателя и носи характеристиката “самоволно”. Приел е, че предявеният иск за заплащане на неустойка по чл. 18, ал. 5 от договора за наем се явява доказан от фактическа страна и основателен по същество. С оглед стойността на последната издадена и платена фактура за дължимия наем от 440,22 лева, е намерил, че същата възлиза на 26 413,20 лева.

Въззивната инстанция е преценила като ирелевантни въпросите, отнасящи се до валидността на правоотношението между Технически университет и Областната управа, тъй като те не са противопоставими на фактическия и правен контекст на облигационното правоотношение между наемодателя и наемателя, основано на неустоечната отговорност по горецитираната разпоредба. За неотносими са приети и доводите на третото лице - помагач за прекратяване на наемния договор в хипотезата на чл. 18, ал. 1, т. 3 поради използване на имота не според предназначението му, доколкото, макар и собственик на имота, държавата не е страна по договора за наем, поради което не може да упражнява права по него, в това число за развалянето или прекратяването му в която и да е от договорените в същия хипотези. Като неоснователно е счетено и възражението за недопустимост на привличането на държавата като подпомагаща ответника страна, доколкото е налице правен интерес за това, а изложените доводи са преценени за относими към основателността на (евентуален) бъдещ иск за вреди от прекратяването на Договор № 161-Н(И)/29.09.2011г., с който на ответника е било предоставено безвъзмездно управлението на недвижимия имот - частна държавна собственост, но не и към допустимостта на самото привличане. Посочено е, че подпомагащата ответника страна, повдигнала спор за прекомерност на неустойката, не е ангажирала доказателства в тази насока, поради което направеното възражение в горния смисъл с чисто декларативен характер е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е материалноправен и касае тълкуването от съда на уговорките в договора по реда на чл. 20 от ЗЗД. Същият отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото е обусловил крайния извод на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК са неоснователни. Съгласно приетото във формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 60079/19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., решение № 50/30.07.2019 г. по т. д. № 1883/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., решение № 52/10.06.2020 г. по т. д. № 920/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о.), при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 от ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, като не може да подменя нейното съдържание. В случая в обжалваното решение, с цел изясняване на действително вложената от страните обща воля в клаузата на чл. 18, ал. 5 от процесния договор за наем, въззивният съд я е обсъдил в контекста на основанията за прекратяване на договора поради неизправност на наемателя (чл. 18, ал. 2) и упражняване правото на наемодателя на отметнина (чл. 18, ал. 3). Преценил е, че отрицателната предпоставка от фактическия състав на неустойката по ал. 5 на чл. 18 намира приложение във всички останали случаи, извън горепосочените хипотези. Следователно не се може да се обоснове, че по този въпрос въззивната инстанция не е съобразила разрешението в цитираната практика на касационната инстанция. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК оплаквания на касатора за възприетото от апелативния съд - относно възможността за ползването на имота и за прекратяването на договора, се отнасят до правилността на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. С оглед на изложеното, по отношение на първия въпрос не се обуславя наличие на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

Формулираният от касатора втори въпрос е фактологичен и няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В съдържанието на същия са включени конкретни доводи на касатора относно неправилността на въззивното решение, което предпоставя преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и на правилността на конкретните правни изводи на въззивния съд. Това излиза извън предметния обхват на дейността на касационната инстанция в селективната фаза на касационното производство. С оглед на горното вторият въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. От своя страна, това изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от касатора допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора трети въпрос е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Същият се явява релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т. о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. С оглед на така формираната практика на ВКС по поставения въпрос, следва да бъде проверено съответствието със същата на въззивното решение. Поради горното по процесуалноправния въпрос “за задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона”, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се обосновава наличие на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 240/17.07.2023 г. по в. т.д. № 132/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, 1 състав.

УКАЗВА на касатора ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 528,26 лева и в същия срок да представи по делото доказателства за това. При неизпълнение в срок на дадените указания касационното производство ще бъде прекратено.

След изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса, делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание, или при изпълнение на дадените указания в срок – на състава за прекратяване на делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.