РЕШЕНИЕ

№ 60

гр. София, 26.02.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

при участието на секретаря И. А. като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1596 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА, БУЛСТАТ[ЕИК], против решение № 240/17.07.2023 г. по в. т.д. № 132/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 600/29.12.2022 г. по т. д. № 329/2022 г. на Окръжен съд – Варна, в обжалваната част, настоящият касатор е осъден да заплати на ищеца “ДАРИ 007” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 26 413,20 лева, представляваща неустойка по чл. 18, ал. 5 от договор за наем № 62 от 16.05.2017 г., сключен между наемодателя ТУ – Варна и наемателя “ДАРИ 007” ЕООД, и формирана от сбора на месечните наемни възнаграждения за периода от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г. (60 месеца), както и направените по делото разноски.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че уговорената в чл. 18, ал. 5 от договора неустойка е компенсаторна и се дължи от наемодателя при неизпълнение на задълженията му да се въздържа от действия по прекратяване на договора на непредвидено в него основание, съответно да го изземе самоволно. Сочи се, че в случая лишаването на наемодателя от права върху процесния имот е причината за прекратяването на договора с ищеца. Уточнява се, че след като договорът за безвъзмездно ползване на имота е прекратен от държавата, без да е налице виновно поведение от страна на ТУ – Варна, не е възможно процесният договор за наем да продължи да действа, доколкото наемодателят няма никакви права върху имота, включително и право да го отдава под наем. Акцентира се, че наемателят ищец е бил неизправната страна по съглашението, тъй като е ползвал имота не по предназначението му – за паркинг, а е изградил в него обект, представляващ автомивка. Счита се, че поради това е било налице основание за прекратяване на договора за наем по чл. 18, ал. 1, т. 2, предл. 1 от същия. Оспорва се като необоснован изводът на въззивния съд, че наемодателят е дал съгласие за изграждане на автомивката, тъй като това не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Релевира се, че макар да е имало искане от страна на наемателя, помощник-ректорът на университета е положил резолюция, че това следва да стане съгласно договора за наем, предвиждащ в чл. 8, ал. 1, т. 3 преустройствата в имота да се извършват само с нотариално заверено съгласие на наемодателя, каквото не е налице в случая. Навеждат се доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и не е обосновал решението си на установените от него факти и на закона. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявения осъдителен иск, както и присъждане на направените разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация “ДАРИ 007” ЕООД оспорва касационната жалба като неоснователна.

Третото лице – помагач Държавата, чрез министъра на финансите, счита, че делото следва да бъде прекратено по отношение на него, поради липса на правен интерес за конституирането му. Изразява становище за основателност на подадената касационна жалба. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск по чл. 92 ЗЗД.

С определение № 927/12.04.2024 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос “за задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона”.

В проведеното открито съдебно заседание ответникът по касация поддържа изложените доводи в отговора на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила решението на Апелативен съд – Варна, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Третото лице помагач излага аргументи, че по процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд не е изследвал всички доводи на страните. Моли делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд, а ако бъде разгледано от ВКС по същество – да бъде отхвърлен предявеният иск.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявения от “ДАРИ 007” ЕООД против ТУ – Варна осъдителен иск, е приел, че страните не спорят относно сключването на договор № 62/16.05.2017 г., по силата на който е отдаден под наем недвижим имот – частна държавна собственост, предоставен за безвъзмездно ползване на ответното висше учебно заведение с договор № 161-Н от 29.09.2011 г. Отбелязал е, че не е спорно, че месец след сключването на наемния договор с молба с вх. № 3482/16.06.2017 г. наемателят “ДАРИ 007” ЕООД е заявил искане пред наемодателя ТУ – Варна за предоставяне на разрешение за поставяне в имота на временна конструкция за автомивка, както и че молбата е резолирана положително от зам. ректор. След получаване на разрешението наемателят е започнал реализация на проекта, като за целта се е снабдил със съответни разрешения за строеж, сключил е договори за електроснабдяването и водоснабдяването на имота. Строителните работи са извършени в периода м. юли 2017 г. – м. август 2018 г., като на 05.09.2018 г. е издаден констативен протокол № 00551 ПР-565, че необходимите възстановителни работи са цялостно завършени и качествено изпълнени в срок. Обсъдил е, че междувременно по сигнал на гражданин областната управа е започнала проверка за състоянието на имота и начина на неговото стопанисване, изисквайки съответните обяснения и действия от страна на Техническия университет, довели като краен резултат до прекратяване на договор № 161-Н от 29.09.2011 г., както и до изявление от страна на ТУ – Варна, че, считано от 04.03.2022 г., няма права върху имота - предмет на договора за наем и съответно няма качеството наемодател. Стигнало се е до изземването на имота и предаването му на Областна администрация, за което е бил съставен приемо-предавателен протокол от 10.05.2022 г.

Апелативният съд е счел, че клаузата на чл. 18, ал. 5 от процесния договор за наем изисква прекратяване на договор по начин, различен от уговорения между страните. Тълкувал е съдържанието на този критерий, като го е съобразил с предвидените основания за прекратяване – поради неизправност на наемателя (чл. 18, ал. 2) и упражняване правото на наемодателя на отменина (чл. 18, ал. 3). Преценил е, че неустоечнака клауза намира приложение във всички останали случаи, извън горепосочените хипотези. Добавил е, че понятието “изземване” има за адресат предаденото държание на земята и оборудването в нея от наемодателя на наемателя, а в този контекст характеристиката “самоволно” се отнася до едностранно преустановяване на тяхното държане, за което липсва обратен протокол за предаваните им от наемателя на наемодателя. Съобразил е, че от събраните по делото доказателства, като причина за прекратяването на договорната връзка се установява прекратяване ползването на същия, което е било предоставено на наемодателя от областния управител на Варна. Установява се по делото, че предаването на държането на имота от наемодателя на наемателя е надлежно удостоверено; оборудването на имота е осъществено в етапа на наемното ползване на имота и за него не е съставян протокол за предаването му между страните по договора; изземването на имота и на оборудването в него е удостоверено с подписания между наемодателя и Областна управа приемо-предавателен протокол, в присъствие на представител на наемателя. При така установените по делото факти решаващият състав е направил извод, че в случая изземването на земята и оборудването е осъществено едностранно от наемодателя и носи характеристиката “самоволно”, поради което предявеният иск за заплащане на неустойка по чл. 18, ал. 5 от процесния договор е основателен. Приел е, че с оглед стойността на последната издадена и платена фактура за наем от 440,22 лева, дължимата неустойка е в размер на 26 413,20 лева.

Въззивната инстанция е преценила като ирелевантни въпросите, отнасящи се до валидността на правоотношението между Технически университет и Областната управа, тъй като те не са противопоставими на фактическия и правен контекст на облигационното правоотношение между наемодателя и наемателя, основано на неустоечната отговорност по горецитираната разпоредба. За неотносими са приети и доводите на третото лице - помагач за прекратяване на наемния договор в хипотезата на чл. 18, ал. 1, т. 3 от него поради използване на имота за различно от уговореното предназначение, доколкото, макар и собственик на имота, държавата не е страна по процесното съглашение, поради което не може да упражнява права по него, в това число за развалянето или прекратяването му в която и да е от договорените в него хипотези. Въззивният съд е приел, че в контекста на релевантните факти относно вложенията, извършени от наемателя в процесния паркинг – изграждането на автомивка и нейното оборудване, ведно с изградената към нея инфрастуктура, местоположението на имота, дългосрочния характер на договора и уговорената наемна цена, подпомагащата ответника страна, повдигнала спор за прекомерност на неустойката, не е ангажирала доказателства за установяване на нейната прекомерност и направеното възражение е неоснователно. Относно оплакването за недопустимост на привличането на държавата като подпомагаща страна въззивният съд е преценил, че е налице правен интерес за това, а изложените доводи са относими към основателността на (евентуален) бъдещ иск за вреди от прекратяването на договор № 161-Н(И)/29.09.2011 г., с който на ответника е било предоставено безвъзмездно управлението на недвижимия имот - частна държавна собственост, но не и към допустимостта на самото привличане.

По тези мотиви апелативният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и е уважил предявеният осъдителен иск по чл. 92 ЗЗД.

По правния въпрос, обусловил достъп до касационна проверка:

Отговорът на процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивния съд се съдържа в задължителните постановки на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, доразвити с константната практика на касацията - решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 209/20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., и др. Приема се, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд като втора инстанция по същество е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

По касационната жалба:

Предмет на въззивното производство, решението по което се обжалва пред настоящата инстанция, е предявеният от “ДАРИ 007” ЕООД против ТУ – Варна осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Отговорността за плащане на договорна неустойка възниква при наличието на следните предпоставки от сложния фактически състав на цитираната разпоредба: валидна уговорка за плащане на неустойка поради неизпълнение на договорно задължение, неизпълнение на задължението от страна на длъжника, изправност на страната, претендираща неустойката. При уважаването на иска следва да липсват и предпоставки, изключващи отговорността на длъжника за неустойка.

В случая страните не спорят, че между ищеца като наемател и ответника като наемодател е сключен договор от 16.05.2017 г. за наем на следния недвижим имот – паркинг, с обща площ от 576 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор 10135.2559.246, който терен е стопанисван от ТУ - Варна, срещу договорена цена от 400 лева с ДДС и при задължение на наемателя да ползва имота по предназначението му. В чл. 18, ал. 5 от приобщения по делото договор е уговорено, че ако наемодателят самоволно изземе имота и/или оборудването, без действието на договора да е прекратено по предвидения за това ред, той дължи на наемателя неустойка в размер на наемните възнаграждения за периода от деня, следващ деня на изземването, до крайния срок на договора.

Преди да се пристъпи към изследване на въпроса за неизпълнение на договорно задължение от страна на наемодателя, за което се претендира неустойката, следва да бъдат преценени валидността на договора за наем и на неустоечната клауза. С оглед отговора на процесуалноправния въпрос въззивният съд като инстанция по същество е изпълнил само формално това свое задължение, като не е направил задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства и не е преценил валидността на релевирания договор за наем и на неустоечната клауза, както и на обстоятелствата от значение за предмета на спора. Не са разгледани от апелативния съд възраженията на третото лице помагач за нищожност на процесния договор за наем, заявени с отговора на исковата молба и поддържани във въззивното производство. В мотивите на обжалваното решение решаващият състав се е ограничил да прецени неустоечната клауза само в контекста на вложенията, извършени от наемателя в отдадения за временно ползване паркинг – изграждането на автомивка и нейното оборудване, дългосрочния характер на договора и уговорената наемна цена, като е приел, че третото лице помагач не ангажира доказателства за нейната прекомерност и възражението му е неоснователно. Не е разгледано релевираното по делото възражение за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие на добрите нрави, като не е даден отговор на въпроса дали същата отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Следва да се прецени дали неустоечна клауза, предвиждаща при т. нар. “самоволно изземване” на имота наемодателят да заплати неустойка в размера на месечните наемни вноски за целия оставащ период от срока на договора за наем, съответства на очакваните от неизпълнението вреди и дали отговаря на обществените изисквания за справедливост в търговските отношения, при липсата на насрещна престация от ищцовото дружество наемател. Едва при формиран извод за наличието на валидно уговорена неустоечна клауза, въззивният съд следва да прецени изправността на страната, която търси неустойка, вкл. да разгледа възражението на ответника за неизправността на ищеца, както и да обсъди твърдяното неизпълнение на задължение от страна на длъжника.

Следва да бъдат споделени мотивите на апелативния съд за неоснователност на доводите на държавата против конституирането й като подпомагаща страна по делото, предвид заявения от ответника и настоящ касатор интерес във връзка с релевирания договор № 161-Н(И)/29.09.2011 г., както и за неотносимост на въпроса относно действителността на правоотношението между Технически университет и Областната управа, което е непротивопоставимо на наемателя ищец.

При това положение и с оглед естеството на нарушението, се налага отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, който при произнасяне по въззивната жалба следва да се произнесе по очертания предмет на спора, направените възражения и доводите на страните във въззивната жалба и отговорите на същата.

При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе на основание чл. 294, ал. 2 ГПК и по разноските за водене на делото пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 240/17.07.2023 г. по в. т.д. № 132/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на Държавата като трето лице - помагач на страната на ответника Технически университет - Варна.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.