Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С. Л“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 100017/08.07.2021 г., постановено по в. т.д.№ 119/2020 г. от Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 2/03.01.2020 г. по т. д.№ 193/2018 г. на Русенски окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД, [населено място], искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 57, ал. 2 ЗЗД за заплащане общо на сумата от 250000 лв. – обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на договорни задължения по договор за съхранение на три броя комбайни марка „Ню Холанд“.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД оспорва жалбата. Претендира разноски.

Третите лица – помагачи „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] и „Агенция за сигурност, охрана и проучване – Щит“ ЕООД, [населено място], оспорват жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по спора са сключени договор за пристанищни услуги и два договора за съхранение на товари. Договорът за пристанищни услуги от 10.12.2014 г. представлявал договор за изработка – обработка на товари срещу заплащане на възнаграждение и договор за влог – за съвместно съхраняване на стоката от пристигането до реекспортирането й. Договорите за съхранение на товари от 07.05.2015 г. и от 02.06.2015 г. представлявали договори за наем, предвид уговорката да се предостави срещу заплащане складова площ от „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД на „С. Л“ ЕООД. Тези договори нямали характеристиката на договори за влог, тъй като не се предават движими вещи от едно лице на друго със задължение за съхранението им. С договори от 15.01.2014 г. и от 11.12.2014 г. „Х. Б“ ООД се е задължило да управлява от името на „И. Б „АД открита складова площ на пристанище Русе, като теренът бил част от открит склад, предоставен му от „С. Л“ ЕООД. С договор за транспорт от 16.03.2015 г. „С. Л“ ЕООД като товародател е сключил договор с превозвача „Х. Б“ ООД за превоз на стоки. Комбайните, предмет на превоза, са разтоварени по нареждане на „Х. Б“ ООД от „С. Л“ ЕООД съгласно талимански разписки, като техен получател е „И. Б“ АД съгласно генерален акт от 12.06.2015 г., издаден от „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД. В открития склад, където са се намирали комбайните, на 17.06.2015 г. е възникнал пожар и вещите са частично унищожени. Комбайните са били застраховани от „Х. Б“ ООД, което е прехвърлило вземанията си за застрахователно обезщетение на собственика на вещите „И. Б“ АД, а застрахователят ЗАД „Б. В иншурънс груп“ е заплатил обезщетение на „И. Б“ АД. Останките от комбайните са върнати на „И. Б“ АД. Въз основа на приетите за установени факти и обстоятелства по спора решаващият състав е приел, че липсва договор за влог между страните по спора, по силата на който „С. Л“ ЕООД да е предало на „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД вещи за съхранение, за да се ангажира отговорността на влогоприемателя за заплащане на обезщетение за погиналите комбайни. Налице е пренаемане на складовете от „Х. Б“ ООД; „С. Л“ ЕООД е само „обслужваща фирма“, която като такава е посочена в талиманските разписки, и тя е имала задължение само за разтоварване на стоките, а получател и собственик на комбайните е „И. Б“ АД. Предвид на тези обстоятелства е формиран извод, че „С. Л“ ЕООД не е претърпяло вреди от погиването на комбайните, за които претендира обезщетение, поради което претенциите са отхвърлени, без да се обсъждат доводите за неизпълнение на задължения на „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД по договор за влог.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, за оценката на признанието на факти по делото, за излагане на мотиви относно приетите фактически изводи за осъществяване на правнорелевантните факти и за значението на талиманските разписки. Посочени са решения на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са въведени въпросите: „В случай, че правен субект приеме от друг правен субект движими вещи с намерение да съхранява на склад въпросните движими вещи, какво е възникналото правоотношение между субектите – наемно правоотношение (наем на складова площ) или договор за влог (вложени за съхранение движими вещи)?“ и „Преклузията на ответника за противопоставяне на възражения, така както е възприета в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва ли да намери приложение и спрямо правата на третото лице помагач на страната на ответника?“. Заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е свързано с правилността на изводите на въззивния съд относно съдържанието на талиманските разписки.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Въведените от касатора въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и позоваването на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване са относими към правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. По смисъла на Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитираната от касатора практика на ВКС, както и служебно известните на настоящия състав решение № 173/06.11.2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о. и други, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 2 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

В случая въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с практиката на ВКС. Доводите на касатора представляват несъгласие с извършената от решаващия състав преценка на събраните по делото доказателства и формираните въз основа на тях правни изводи. Те целят въвеждане на изискване към въззивната инстанция да отдаде значение на отделни писмени документи, като например талиманските разписки, както и на части от изразено становище от ответника по иска, но без обсъждане на всички други събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка за изясняване на действителните отношения между страните. Становището на касатора изразява поддържаните от него твърдения в процеса и тезата му за съществуващи правоотношения с ответника по договор за влог. Въззивният съд категорично е отхвърлил твърденията на касатора, основавайки се именно на оценка на фактите по спора и след разкриване на волята на страните по правилата на чл. 20 ЗЗД. От друга страна, заявените доводи изцяло игнорират формирания извод на въззивния съд за липса на претърпяна вреда от касатора. По тези съображения касационното обжалване не се допуска.

Касаторът не е мотивирал и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос, въведен на това основание, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а е относим към тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД, за което съставът на ВКС изложи аргументи, че са спазени разрешенията относно правомощията на въззивната инстанция. Поставеният втори въпрос не е мотивиран с извършени процесуални действия от въззивния съд и е без значение за решаването на спора.

На основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за настоящата инстанция в размер на 600 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 10.11.2021 г. и платежно нареждане от 11.11.2021 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100017/08.07.2021 г., постановено по в. т.д.№ 119/2020 г. от Великотърновски апелативен съд.

ОСЪЖДА „С. Л“ ЕООД, [населено място], адрес за съобщения: адв.М. Р., [населено място], [улица], ет. 15, да заплати на „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД, [населено място], [улица], сумата от 600 лв. (шестстотин лева) – разноски в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.