Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 27 от 07.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 465/2021 г. на Смолянския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 41 от 26.08.2021 г. по гр. д. № 149/2020 г. на Златоградския районен съд, с което е уважен предявеният от С. А. Б. против М. В. Б. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС и ответницата е осъдена да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху реална част с площ от 132 кв. м, разположена в северната част на УПИ * кв. 19 по ПУП на [населено място] от 1987 г., като премахне изградената дървена конструкция с варова яма, която навлиза в имота с площ от 6 кв. м, обозначена с жълт цвят на комбинирана скица към заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено по делото от инж. Д. С., и с което на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 187, 20 лв., представляваща обезщетение за ползване на посочената площ за периода от 21.01.2020 г. до 21.07.2020 г.

Въззивният съд е приел за установено, че с нот. акт № 23/1986 г. Р. А. Б. (Р. М. Б.), Н. А. М., С. А. Б., С. А. Б. и А. А. Б. са признати за собственици по давност и наследство на по 1/5 ид. част от парцел * в кв. 17 по РП на [населено място] от 1974 г., представляващ част от имот с пл. № *. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 157/2006 г., ищецът в първоинстанционното производство С. А. Б. е придобил още 2/5 ид. части от имота. С решение № 188 от 20.12.2019 г. по гр. д. № 43/2017 г. на Златоградския районен съд (влязло в сила на 21.01.2020 г.) е признато за установено по отношение на [община], че същият е собственик на 1/2 ид. част от 132 кв. м, представляващи реална част на УПИ * в кв. 19 по ПУП на [населено място] от 1987 г. Прието е, че при действието на регулационния план на [населено място] от 1974 г. (първоначална регулация) посочената реална част попада изцяло в границите на имот с пл. № *, както и че тя е била част от парцел * с площ от 479 кв. м, като е предвидена за улица, поради което с посочения нотариален акт е признато право на собственост на дворно място с площ от 347 кв. м, съставляващо част от имот пл. № *. Ответницата е изградила дървена конструкция с размери 3, 20 м/5, 50 м, покрита с найлон, под която има варова яма и която попада частично в имота на ищеца, а именно върху площ от 6 кв. м.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че доколкото не е реализирана процедура за отчуждаване на посочената реална част от имота, тя е останала в патримониума на ищеца, съобразно притежаваната от него идеална част. Направеното от ответницата възражение за придобиване на процесната площ по давност е прието за неоснователно с оглед забраната на чл. 59 ЗТСУ отм. и на чл. 200 ЗУТ и изискванията на чл. 19 ЗУТ, като и предвид обстоятелството, че тя не е въвела твърдение, че е собственик на съседен имот и че може да намери приложение изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. По отношение на доводите, че върху процесната площ фактически е реализирана улица, макар и с по-малки параметри и без някои от изискуемите се елементи, както и че е налице и фактическо ползване за улица, съдът е посочил, че те не следва да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство, доколкото този въпрос е решен с решение № 188/20.12.2019 г. по гр. д. № 43/2017 г. на РС – Златоград и именно в това предходно производство са могли да бъдат правени тези възражения от надлежната страна – [община]. Изложени са съображения, че след като ищецът притежава идеални части от процесната площ, той има право да иска защита на правото си на собственост, включително и премахване на всякакви чужди обекти и вещи от имота си, независимо дали към настоящия момент може да я ползва. С оглед на това последният е обективно възпрепятстван да упражнява правото си на собственост (неговия елемент владение), доколкото фактическата власт върху процесната площ, заета от дървена конструкция и варова яма, се упражнява от ответницата. Прието е, че по този начин тя е лишила ищеца от възможността да ползва спокойно процесната площ, като се е обогатила неоснователно за негова сметка до размера на наема, който той би получил през исковия период или със сумата 187, 20 лв. С оглед на това предявените искове по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД са приети за основателни.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.„Следва ли решение, с което ищецът е признат за собственик на идеална част от площ, представляваща реална част от УПИ, с оглед субективните си предели, да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на страна, която не е била страна по противопоставеното решение“; 2.„Същността на нотариалния акт съставен на основание чл. 587 ГПК относно принадлежността на правото на собственост и правомощието на съда да тълкува констатацията на нотариуса относно това право“, и 3.„Относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК“.

Ответникът по жалбата С. А. Б. е представил писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касаторката и не кореспондира на данните по делото, както и на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което същият не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Не е налице и соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с посочената от нея практика на ВКС са разгледани различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице.

Втория въпрос е решен в съответствие с дадените с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост, като правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение.

Последният въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС и ВС, включително сочената от касатора – решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г., III г. о., и др., според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващият му извод за основателността на предявения негаторен иск е направен след обсъждане на всички относими доказателства по делото.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение относно иска по чл. 109 ЗС не следва да се допуска.

По жалбата срещу въззивното решение относно иска с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗС:

Същата е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв. В случая цената на предявения иск се определя съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и тя е в размер на 300 лв., т. е. под минимума по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което касационната жалба е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 27 от 07.02.2022 г. по в. гр. д. № 465/2021 г. на Смолянския окръжен съд в частта му относно иска по чл. 109 ЗС.

О с т а в я без разглеждане касационната жалба на М. В. Б. срещу въззивно решение № 27 от 07.02.2022 г. по в. гр. д. № 465/2021 г. на Смолянския окръжен съд в частта му относно иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

т о в частта, с която касационната жалба на М. В. Б. се оставя без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата му част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: