Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 253 от 10.02.2022г. постановено по гр. д. № 9845/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20087709 от 06.04.2021г. по гр. д. № 21851/2019г. на Софийски районен съд за осъждане на Столична община на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на Я. С. Я. и Ю. С. И., конституирани в качеството им на наследници на починалата в хода на делото ищца С. И. И., сумата от 10 000лв. обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди - болки и страдания, причинени при падане на 01.07.2015г. в необезопасена и несигнализирана шахта с пробит капак, стопанисвана от ответника, находяща се в гр. София, ул. Н. К пред № 28-30, от което падане били счупени долните краища на лакътната и лъчева кост на лявата ръка; присъдена е и законната лихва върху обезщетението, считано от 16.04.2019г. до изплащането му, както и 3848, 75лв. обезщетение за забава за периода от 01.07.2015г. да 15.04.2019г.

Касационната жалба е подадена от ответника Столична община чрез пълномощника юрисконсулт В. Д.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ нарушена ли е практиката Върховния съд по приложението на принципа на справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди; съответства ли решението на постановките на ППВС № 4/1968г.; 2/ относно задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта.

Ответниците Я. С. Я. и Ю. С. И. поддържат в писмения си отговор, изготвен от адв. М. Д., че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.07.2015г. в в гр. София ищцата С. И. И. е пострадала, като вървейки по десния тротоар, пропаднала в необезопасена и несигнализирана шахта с пробит капак, намираща на ул. Н. К пред № 28-30, собственост на Столична община. Приел е, че задължението да поддържа шахтата обезопасена се носи от Столична община, както и че при падането ищцата счупила долните краища на лакътната и лъчевата кост на лявата си ръка, вследствие на което претърпяла болки и страдания. Настъпването на инцидента и последиците от него са установени въз основа на показанията на свидетелката Д. П., която е очевидец, от епикризата от 03.07.2015г., както и от приетото заключение на вещото лице по допуснатата СМЕ. Свидетелката сочи, че заедно с първоначалната ищца и дъщеря й Ю. И. се разхождали заедно и С. се спънала в необезопасена шахта, която нямала капак, била като грозна яма, при което паднала в шахтата и си счупила лявата ръка; била откарана в болница УМБАЛ „С. А“ АД. Свидетелката сочи, че 3-4 месеца след инцидента ищцата не можела да се обслужва сама. Според приложената епикриза на ищцата е поставена диагноза „съчетано счупване на долните краища на лакътната и лъчевата кост, закрито”.Горните обстоятелства се потвърждават от експертизата на вещото лице. То дава заключение, че травмата е получена при удар върху дланта на ръката, като такива условия се създават при падане от собствен ръст с упор на екстензираната длан на ръката. Този вероятен механизъм на увреждането - при падане, съдът е приел за осъществил се въз основа на свидетелските показания на разпитаната свидетелка - очевидец на злополуката. Поради това е счел, че е налице основание за ангажиране на отговорност на ответника Столична община - инцидентът е настъпил на част от общински път - тротоар на ул.Н. К пред №28-30 в гр.София. Съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. Според т. 1 от ДР на ЗП път е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Тротоарът е част от пътя съгласно § 6 т. 6 от ДР на ЗДвП, а съгласно нормата на §1, т. 1 от ДР от Наредба № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, общината е стопанин на пътя. Съгласно нормата на чл. 167 ал. 1, изр. 1 от ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък срок. Следователно, частите от тротоара на мястото на инцидента е следвало да се поддържат от общината и тя следва да носи отговорността за причинените вреди от бездействието на служителите си. Разглеждайки наведените от ответника възражения, съдът е посочил, че ответникът не е доказал, че шахтата и по-специално нейният капак, са собственост на трети лица (електроразпределително дружество, доставчик на телекомуникационни услуги и пр.), които според него имат ограничени вещни права и изключителни задължения да изградят и поддържат шахтата. А и дори да се приеме, че шахтата е изградена без разрешение върху общинския тротоар, същата е придобита по приращение от общината и тя трябва да я поддържа в безопасен вид.

По-нататък съдът е посочил, че доводите за заинтересованост и лъжесвидетелстване от страна на св. П., не са подкрепени с никакви доказателства. Няма данни да се касае битов инцидент, настъпил в дома на ищцата. А и механизмът на получаване на уврежданията, описан от свидетелката, се потвърждава от медицинската експертиза и от представената медицинска документация, подписана от д-р В. С., издал същата.

Възражението за съпричиняване съдът е отхвърлил. Не са ангажирани доказателства, че опасната шахта е била лесно различима и пострадалата е могла без проблеми (предвид и напредналата й възраст) да избегне инцидента. Посочил е, че според логиката на ответника същият има право да държи тротоарите в опасен вид (каквото е реалното състояние на тротоарите в София), а всяко лице, което получи увреждания, ги съпричинява или едва ли не се самоуврежда доброволно, защото не внимава достатъчно. В случая не се откриват данни ответникът по някакъв начин да е обозначил опасната шахта или да е положил други усилия, с което да бъде избегнат инцидента.

При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, че се касае за две счупвания на две различни кости и общ възстановителен период до 4 месеца, на лице в напреднала възраст, при което са търпени значителни болки и страдания; счупването е с разместване и е многофрагментно, което е наложило поставяне на гипсова имобилизация, а възстановяването е било по-бавно и трудно и с повече болки и неудобства. При тези обстоятелства е определил обезщетението за неимуществени вреди в рамките на 10 000лв.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице.

И двата формулирани правни въпроса се свеждат до приложението на чл. 52 ЗЗД при формиране на преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Наведените в жалбата и в изложението оплаквания са, че съдът е определил обезщетението абстрактно, че не е взел предвид видът и степента на причинените телесни и психически увреждания, намаления стандарт на живот в страната поради масовите съкращения вследствие на противоепидемичните мерки, както и конкретния стандарт на живот на пострадалата. Твърди се противоречие с практиката по Решение № 129 от 01.08.2017г. по гр. д. № 3070/2016г., Решение № 32 от 19.02.2015г. по гр. д.№ 2269/2014г. и Решение № 316 от 14.10.2013г. по гр. д. № 212/2013г., всички на ІV г. о.

Според настоящия състав такова противоречие не се открива. Трайно възприето и провеждано в практиката (Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, Решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020г. по т. д. № 1664/2019 г., І т. о., решение № 106 от 13.10.2020г. по т. д. № 1931/2019 г., ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г., ІІ т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019г., ІІ т. о., решение № 62 от 24.07.2020г. по т. д. № 777/2019 г., ІІ т. о., решение № 196 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г., ІV г. о., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г., ІІ т. о.) е разбирането, че принципът за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД, изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства, а именно: характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които то е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Така че, определеното „по справедливост” обезщетение не е абстрактно, а трябва да почива на анализа на конкретните факти по делото.

Софийски градски съд, при определяне на дължимото обезщетение по настоящето дело, не се е отклонил от горните принципни постановки. Той е отчел значимите и конкретно установени по делото обстоятелства, които влияят на размера на обезщетението, а именно: видът на травмата, болките при настъпването й, времето за възстановяване, степента на причинените неудобства по време на това възстановяване, възрастта на пострадалата. По този начин са спазени указанията в ППВС № 4/1968 г. за преценка на всички конкретни обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Вярно е, че съдът не е посочил, че отчита икономическата обстановка в страната към настоящия момент и намаления стандарт на живот поради съкращенията с оглед пандемията от Ковид-19. Тези обстоятелства в случая не могат да имат определящо значение, защото събитието е настъпило през 2015г., а и ищцата С. И. е починала през 2019г., преди Ковид пандемията. Нейните наследници продължават процеса, но обезщетението се определя за претърпените от нея вреди.

Наред с това, посочените от касатора решения на ВКС, не разглеждат случаи, които могат да бъдат съотнесени като подобни на настоящия, така че да бъде сравняван размера на присъдените обезщетения. С решението по гр. д. № 3070/2016г. е присъдено обезщетение от 5000лв. за събитие, настъпило през 2012г., от травматично разкъсване на тъпанчето; решението по гр. д. № 2269/2014г. присъжда обезщетение от 7500лв. за открито счупване на ІV и V стъпални кости на крака, (в решението не е посочена дата на събитието, но е преди 2011г., когато е заведено делото); решението по гр. д. № 212/2013г. присъжда обезщетение от 2600лв. за събитие през 2007г., представляващо хулиганска проява, засегнала психичното равновесие на пострадалия за 4-5 дни.

Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.

При този изход ответниците по жалбата имат право на разноски. Видно от приложените договори за правна защита и съдействие, че адвокатската защита на Я. С. Я. и Ю. С. И., осъществена от адв. М. Д. Д., е безплатна по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА като материално затруднени лица. С оглед на това и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката следва да се определи и присъди възнаграждение в размер на 500лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 253 от 10.02.2022г. постановено по гр. д. № 9845/2021г. на Софийски градски съд по касационната жалба на Столична община.

ОСЪЖДА Столична община, да заплати на адв. М. Д. Д. от САК, с адрес: [населено място], [улица], вх.Д ет. 6, Бизнес център „С. К.”, сумата 500 /петстотин/лева адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.