6ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 871
гр. София, 09.04.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Бойчева ч. т.д. № 367 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на “ДАРЗАЛАС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 100/09.01.2024 г. по в. ч.гр. д. № 2473/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, V състав, в частта, с която е потвърдено определение № 11663/28.09.2023 г. по гр. д. № 8355/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора.
С частната касационна жалба се въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че спорът е от компетентността на държавните съдилища и делото следва да бъде върнато за разглеждане на първоинстанционния съд. Прави се искане за спиране на делото до произнасяне по образуваното тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСТК на ВКС, в частност по първия поставен за тълкуване въпрос. Сочи се, че ищецът и настоящ касатор е придобил всички права и задължения във връзка със сключените договори за наем от собственика на Търговско-развлекателен комплекс “Варна мол”. Аргументира се, че въззивната инстанция не е разгледала доводите му, че арбитражната клауза има самостоятелен характер и съгласието с нея следва да бъде дадено изрично, каквото не се установява в случая.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?
По отношение на този въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и практиката на ВКС - решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о.
2. Арбитражното споразумение има ли самостоятелен характер спрямо договора, в който е инкорпорирано и принадлежност ли е към договора, респ. към възникналото от него материално правоотношение?
3. При заместване на страна по договор писменото съгласие за съществуваща арбитражна клауза следва ли да бъде изразено изрично?
По втория и третия въпрос се релевира наличие на противоречие с практиката на касационната инстанция – решение № 71/09.07.2015 г. по т. д. № 3506/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 44/29.06.2016 г. по т. д. № 971/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 70/15.06.2012 г. по т. д. № 112/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 122/18.06.2013 г. по т. д. № 920/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 261/01.08.2018 г. по т. д. № 624/2017 г. на ВКС, II т. о.
4. Дали уговорената между първоначалните страни по договор за наем банкова гаранция съгласно чл. 33 от договора е “прехвърлена като принадлежност” на всеки следващ заместващ наемодател в правоотношението и дали подобна неизрична уговорка би имала сила за банкова институция?
5. Новият “наемодател” дали е задължен и съответно може ли да му се търси отговорност, ако не “изгради Търговския развлекателен комплекс и Обекта на наема, намиращ се в него” (чл. 7, ал. 1, т. 1 от договора) или “извърши всички предвидени, съгласно действащото законодателство правни и фактически действия, с оглед откриването на Търговския развлекателен комплекс в срок до 30.04.2008 г.” (т. 5 от същия член); дали новият наемодател декларира, че “вземанията му по договора са понастоящем заложени в полза на “Райфайзенбанк” ЕАД, съгласно сключени от наемодателя договори за банков кредит 10.08.2006 г.?
6. Неизричното тристранно споразумение поражда ли право на частния касатор да “усвоява суми от банковата гаранция (на наемателя)” съгласно чл. 33, ал. 3 от договора?
Подаден е отговор от ответника “ВАРЧЕВ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], в който се възразява срещу искането за достъп до касация и се оспорва частната касационна жалба като неоснователна.
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Предмет на делото са предявени от “ДАРЗАЛАС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕООД против “ВАРЧЕВ” ЕООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 232, ал. 2, предл. 1 и 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за неплатени наемни вноски за недвижим имот в [населено място], консумативни разходи за наетия имот и възнаграждение за управление на общите части на сградата, съгласно договор за наем на недвижим имот от 20.08.2008 г. и приложения към него договор за управление от същата дата, в които правоотношения наемодателят е заместен като страна от ищеца въз основа на тристранно споразумение от 18.05.2020 г.
В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на делото поради неподведомственост на спора с оглед наличието на арбитражна клауза, е приел за основателно възражението в този смисъл, направено от ответника в отговора на исковата молба. След като е разгледал правоотношенията между страните, окръжният съд е съобразил, че не е спорно, че с допълнителното споразумение от 18.05.2020 г., сключено между “Варна мол” ЕАД, като наемодател, “ДАРЗАЛАС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕООД, като нов наемодател, и “ВАРЧЕВ” ЕООД, като наемател, страните са се споразумели в чл. 1, че новият наемодател замества изцяло наемодателя като страна по договора за наем, ведно с всички анекси и приложения към същия, включително и договора за услуги, и декларира, че е запознат с тези документи, като наемателят е изразил съгласие със заместването. Посочено е, че изрично в чл. 3 страните са приели, че всички други разпоредби от договора за наем остават в сила и не се променят. Счел е, че от клаузите на тристранното споразумение по ясен и недвусмислен начин се установява волята на страните да бъде извършено заместване от новия наемодател във всички права и задължения по договора за наем и приложенията към него. Обосновал е, че горното е извършено със съгласието на всички страни, като същите са постигнали и съгласие всички останали разпоредби на договора за наем да останат в сила, което обхваща и наличната в последния арбитражна клауза. С оглед на това въззивната инстанция е стигнала до извода, че арбитражната клауза е приета изрично и писмено, поради което доводите на частния жалбоподател за липса на такова съгласие не са споделени. Въззивната инстанция е преценила, че в срока за отговор на исковата молба ответното дружество се е позовало на арбитражната клауза. Изтъкнато е, че доколкото спорът е имуществен, то той не попада в изключенията на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗМТА. От постигнатата уговорка в чл. 44 от договора не се установява нищожност на арбитражното споразумение, съответно същото не е изгубило силата си и може да бъде изпълнено. Обобщено е, че поради това спорът не е подведомствен на гражданския съд и делото правилно е прекратено от първата инстанция съобразно чл. 8, ал. 1 ЗМТА.
В частната касационна жалба е направено искане за спиране на производството по настоящото дело поради образуваното тълк. дело № 1/2023 г. на ОСТК на ВКС. Същото следва да бъде оставено без уважение поради постановяване на 21.02.2024 г. на тълкувателно решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от частния касатор първи въпрос е процесуалноправен и е относим към обхвата на задължението на въззивния съд при обжалване на определения на първата инстанция. Същият е релевантен и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд, касателно подадените частни жалби срещу определения и разпореждане на първоинстанционния съд, е налице задължителна практика на ВКС в Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК, според която ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В мотивите на цитираното тълкувателно решение са дадени разяснения, че обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, като втората инстанция разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, е извършил самостоятелна преценка и е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните. Направил е извод за наличието на валидна арбитражна клауза, която намира действие между страните по делото, поради което е приел, че правилно производството по делото е прекратено на основание чл. 8, ал. 1 ЗМТА. Изразеното от частния касатор несъгласие с мотивите на окръжния съд не може да бъде обсъждано в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК, а едва при евентуален допуск до касация. Поради това по така формулирания първи въпрос не се обосновава наличието на поддържаната от частния касатор допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставените от частния касатор втори и трети въпрос са материалноправни и касаят характера на арбитражното споразумение и възможността за прехвърлянето му. Те покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. В мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение от 21.02.2024 г. по тълк. дело № 1/2023 г. на ОСТК на ВКС е прието, че макар да притежава характеристиката на самостоятелен процесуален договор, арбитражното споразумение следва да бъде прието за принадлежност на прехвърленото материално право. С цедиране на вземането се променя единствено личността на кредитора, но изборът на арбитраж не се прави с оглед личността на кредитора intuitu personae, а с оглед доверието в конкретно избрания арбитраж и предпочитането му като способ за осъществяване на процесуалноправна защита. Преминаването при цесия на уговорките, свързани с разрешаването на спорове, постигнати между първоначалните страни по договора, гарантира предвидимост в отношенията между съконтрахентите и отговаря на волята на цедента и на длъжника, които очакват, че споровете ще бъдат разрешени чрез уговорения между тях арбитраж.
Доколкото тристранното споразумение от 18.05.2020 г., сключено между наемодателя, новия наемодател (настоящ ищец) и наемателя (настоящ ответник), съчетава характеристиките на договор за цесия касателно вземанията по първоначалната сделка и за заместване в дълг касателно задълженията на наемодателя, то приложение намират постановките на цитираното тълкувателно решение. В случая определението на въззивната инстанция не противоречи на така дадените задължителни указания. След обсъждане на разпоредбите на сключеното тристранно споразумение, е преценено, че с него страните са приели изрично и писмено действието на арбитражна клауза, уговорена в договора за наем от 20.02.2008 г. С оглед на горното по така формулираните два въпроса не се обосновава наличието на допълнителния критерий по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставените от частния касатор четвърти, пети и шести въпрос не са коректно зададени и не отговарят на приетата по делото фактическа обстановка. В случая предмет на делото са осъдителни претенции срещу наемателя ответник по договор за наем и приложения към него договор за управление, а не искове относно банкова гаранция или особен залог на вземания. При тези данни така формулираните три въпроса не могат да се приемат за обуславящи за решаващите изводи на окръжния съд, поради което не се обосновава наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на същата изключва необходимостта от обсъждане по тези въпроси на поддържания от частния касатор допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд – Варна.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “ДАРЗАЛАС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], за спиране на производството по настоящото дело до постановяване на решение по тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСТК на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 100/09.01.2024 г. по в. ч.гр. д. № 2473/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, V състав, в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.