№ 861
[населено място], 09.04.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№359 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Д. против решение №703 от 09.11.2022г. по т. д.№748/2022г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. С него е отменено решение от 23.06.2022 г. по т. д. № 270/2021г. на Софийски градски съд, VІ-18 състав, и вместо това е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 29.03.2022 г. по т. д. №270/2021г. на Софийски градски съд, VІ-18 състав, като в диспозитива след думите „И. К. Д. да внесе допълнителна парична вноска в размер на 116 680,39 лв.“ са добавени и думите: „Агроинженеринг – 90“ ЕООД да внесе сумата 58 333,33 лв., а „Л.“ С.А. да внесе сумата 524 986,27 лв.“. Със същото решение САС е отменил решението от 29.03.2022 г. по т. д. № 270/2021 г. на Софийски градски съд, VІ-18 състав, и вместо това е отхвърлил предявения срещу „Е. Т. Б. ООД, [населено място], иск по чл. 74, ал. 1 от ТЗ за отмяна на решението от 29.01.2021г. на общото събрание на дружеството по т. 1 от дневния ред, а именно: за внасяне от съдружниците на допълнителни парични вноски в общ размер на 700 000 лв. съразмерно на дяловете в капитала, от които ищецът И. К. Д. следва да внесе сумата 116 680,39 лв., съдружникът „Агроинженеринг – 90“ ЕООД – сумата 58 333,33 лв. и съдружникът „Л.“ С.А. – сумата 524 986,27 лв., като вноските следва да се внесат в 10- дневен срок по посочената банкова сметка на дружеството, а дружеството дължи пазарна лихва върху тях и следва да върне внесените суми в срок до 2 години“.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че въззивният съд в противоречие с разпоредбата на чл.134 ал.1 пр.2 от ТЗ е формирал неправилен извод, че материалните предпоставки за преценка на спорното решение на общото събрание на съдружниците не следва да са налице към момента на приемането на съответното решение, а следва да се преценяват с оглед на бъдещ момент. Изтъква, че макар установената от заключението на съдебно счетоводната експертиза необходимост от парични средства към датата на оспореното ОСС да е била в размер на 18 000 лева, съдът е приел, че необходимостта от парични средства отговаря на приетия от мнозинството от съдружниците размер от 700 000 лева именно въз основа на финансовите резултати на дружеството към бъдещ период спрямо момента на приемането на решението на ОСС. Също счита, че съдът неправилно е приел за необходима предпоставка за задължаване на съдружниците да извършат допълнителни парични вноски, освен наличието на изискуеми задължения, също наличието на неизискуеми такива, определени от съда като бъдещи сигурни разходи в обозрим период. Излага доводи, че в случая не е налице приетият в съдебната практика материален критерий за законосъобразност на решението на ОСС – реалност на необходимостта от парични средства. Поддържа, че е допуснато и нарушение на императивните норми на чл.12, чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК поради необсъждането на доводи и възражения на ищеца – въззиваем, конкретно посочени в касационната жалба, както и поради това, че съдът не е основал изводите си на събраните по делото доказателства, а на предположения, догадки и прогнози. Прави оплаквания и за необоснованост на изводите на въззивния съд, които според касатора не кореспондират на събраните по делото доказателства, тъй като ответното дружество не е установило нито възникването, нито настъпването на изискуемостта на конкретни задължения в рамките на съдебното производство. Посочва, че предвид неопределеността на цените на природния газ в краткосрочен план, както и предвид обстоятелството, че цените се определят от множество фактори извън волята на страните, то прогнозирането на финансовите резултати на дружеството на практика се явява невъзможно, а още по – малко възможно е определянето на конкретния размер на необходимостта от парични средства за по – продължителни периоди. Подробни съображения излага в касационната жалба, като моли обжалваното решение да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло предявеният от него иск.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280 ал.2, пр. 3 от ГПК, а като значими за изхода на делото се поставят следните правни въпроси: 1. Следва ли материалните предпоставки за приемане на спорното решение на общото събрание на съдружниците на ответника от 29.01.2021г. за извършване на допълнителни парични вноски по реда на чл.134 ал.1 от ТЗ, в частност предпоставката – наличие на временна необходимост от парични средства, да са налице / да е налице/ към датата на приемане на съответното решение? 2. Следва ли наличието на временна необходимост от парични средства по смисъла на чл.134 ал.1 от ТЗ да се обоснове с конкретни съществуващи и осчетоводени задължения, като се отчита моментът на настъпване на тяхната изискуемост, или наличието на предпоставката може да се обоснове чрез прогнози и предположения? 3. Може ли въззивният съд да основава изводите си на предположения и прогнози, или следва да изхожда от конкретните установени по делото факти и произтичащите от тях права и задължения? 4. Към кой момент следва да се извърши преценката относно конкретния размер на паричните средства, които са предмет на допълнителни парични вноски по реда на чл.134 ал.1 от ТЗ при преценка на ОСС за тяхната необходимост – към момента на приемането на решението на ОСС – 29.01.2021г. или към друг, бъдещ момент? 5. Следва ли да се приеме, че определянето на конкретния размер на допълнителните парични вноски е въпрос на материална законосъобразност на решението на общото събрание на съдружниците, респективно върху същия съдът може и следва да упражни контрол при разглеждането на иск за отмяна на решението по чл.74 от ТЗ или обратното – размерът на допълнителните парични вноски е въпрос на целесъобразност, респ. върху същия съдът не може и не следва да упражнява контрол?
Касаторът твърди, че въпросите по т.1 и т.2 са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №60174 от 02.03.2022г. по т. д. №2404/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №342 от 12.12.2018г. по т. д. №152/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение №26 от 02.04.2009г. по т. д. №533/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., а въпросът по т.3 – в противоречие с разрешенията, дадени с решение №60155 от 16.08.2021г. по гр. д. №3441/2020г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №106 от 02.07.2020г. по гр. д. №1897/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №132 от 29.05.2015г. по гр. д. №7298/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение №310 от 31.12.2019г. по гр. д. №1166/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №273 от 17.11.2017г. по гр. д. №4347/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др. По отношение на въпросите по т.4 и т.5 от изложението счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.
Ответникът по касация „С. Е. С. ООД /с предишно наименование „Е. Т. Б. ООД/, оспорва жалбата, като твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и постановено при спазване на съдопроизводствените правила, а касаторът приписва на обжалваното решение изводи, които то не съдържа и на ценените от съда доказателства съдържание, което те нямат. Посочва, че съдът е преценявал наличието на предпоставките на чл.134 ал.1 от ТЗ към момента на решението на ОС, като е ценил съдържанието на двете заключения на съдебно – икономическата експертиза съвкупно с другите доказателства. Излага доводи, че допълнителните парични вноски са способ за кредитиране на дружеството, който е равностоен на останалите начини на финансиране, съответно след като дружеството би могло да получи кредитиране за посрещане на задължения, които още не са изискуеми или чието възникване е предстоящо, или за извършване на инвестиции, то няма причина да се отрече, че във всяка от тези хипотези небходимите парични средства биха могли да бъдат осигурени и чрез допълнителни парични вноски. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ответното дружество е регистрирано на 24.04.2020 г., като след няколко вписани промени понастоящем, а и към датата на процесното ОС от 29.01.2021г., е с капитал от 51 000 лв., с трима съдружници – „Л.“ С.А., Швейцария, с дялово участие от 75 % от капитала, „Агроинженеринг – 90“ ЕООД с дялово участие от 8,33 % и ищеца И. Д. с дялово участие от 16,67 %, който до 3.12.2020г. е бил вписан и за управител на дружеството. Основният предмет на дейност на същото е търговия с природен газ с основен клиент – „Л. Н. Б. АД, която започва да развива активно от началото на 2021г., а през 2020г. такава на практика не е развивана.
Установил е също, че на проведено на 29.01.2021 г. общо събрание е прието решение по т. 1 от дневния ред за внасяне от съдружниците на допълнителни парични вноски в общ размер на 700 000 лв. съразмерно на дяловете в капитала, от които ищецът И. Д. следва да внесе сумата 116 680,39 лв., „Агроинженеринг – 90“ ЕООД – сумата 58 333,33 лв. и „Л.“ С.А. – сумата 524 986,27 лв., като вноските следва да се внесат в 10-дневен срок по посочената банкова сметка на дружеството, а дружеството дължи пазарна лихва върху тях и следва да върне внесените суми в срок до 2 години. Решението е прието с гласовете на съдружниците „Агроинженеринг – 90“ ЕООД и „Л.“ С.А., притежаващи общо 83,33% от капитала. Посочено е, че решението се приема на осн. чл. 134 от ТЗ и предвид временната нужда от допълнителни парични средства за текущата дейност на дружеството. От заключенията на ССЕ, съдът е приел за установено, че по счетоводни отчети към 31.12.2020г. и към 31.01.2021г. /най-близките дати до процесното ОС от 29.01.2021г./ дружеството е отчело счетоводен финансов резултат „загуба“ – съответно - 68 хил. лв. и 313 хил. лв. с натрупване. Изложил е съображения, че понятието „загуби“ по смисъла на чл.134, ал.1 от ТЗ е с по-тясно значение от счетоводното, тъй като счетоводната загуба не подлежи на покриване с поемането на нови парични дългове, увеличаваща я все повече, а подлежи на покриване само с реализирани печалби /приходи/ от основната дейност. Счел е за релевантно за наличието на „непокрити загуби“ по смисъла на чл.134, ал. 1 от ТЗ наличието на непогасени задължения, които са изискуеми към момента на приемане на решението за допълнителни парични вноски и които не се „покриват“ от налични парични средства или други ликвидни краткотрайни активи на дружеството. Позовайки се на заключението на ССЕ, в което са конкретизирани краткосрочните задължения към 31.12.2020г. и към 31.01.2021г. по размер, кредитор и основание, но липсват данни кои от тези задължения са падежирали, съдът е приел за недоказано, че краткосрочните задължения са изискуеми към тези дати, макар да са възникнали. С оглед на това е приел за недоказано, към същите дати е имало „непокрити загуби“ по смисъла на чл.134, ал.1 от ТЗ.
Изследвайки наличието на втората алтернативна предпоставка на чл. 134, ал.1 от ТЗ - „временна нужда от допълнителни парични средства за текущата дейност на дружеството“, въззивният съд е изразил становище, че временна необходимост от парични средства е налице, когато дружеството има нужда от финансиране на съществуващи към момента на решението на ОС задължения с ненастъпил падеж, но и за покриване на други бъдещи сигурни разходи в обозрим период. При анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд е установил, че към 31.01.2021г., а следователно и към 29.01.2021г., дружеството е имало осчетоводени краткосрочни задължения в общ размер на 7 117 хил. лв., като впоследствие, в рамките на същата календарна година размерът на тези краткосрочни задължения бележи прогресивен ръст – към 28.02.2021г. са 8 323 хил. лв., а към 31.03.2021 г. – вече 9 428 хил. лв. Изтъкнал е, че съобразно извършената от вещото лице разбивка по пера на тези задължения основната им част /над 85 %/ обхваща задължения във връзка с основния бизнес на дружеството – към доставчици на природен газ и към оператора на газопреносната мрежа за мрежови услуги /резервиране на капацитет и пренос/. Изложил е съображения, че отношенията с доставчиците на газ са базирани на дългосрочни договори при предварително ясни времеви, количествени и ценови параметри, поради което възникването на тези краткосрочни задължения е било сигурно и прогнозируемо към момента на провеждане на процесното ОС от 29.01.2021г. Поради това е стигнал до извода, че както съществуващите към 29.01.2021г. краткосрочни задължения, така и възникналите към 28.02.2021г. и към 31.03.2021г. обосновават реална икономическа нужда на дружеството от парични средства, която е релевантна с оглед преценката по чл.134, ал.1 от ТЗ.
За да прецени дали тези сигурни към 29.01.2021 г. бъдещи разходи са могли да бъдат покрити от ликвидното имущество на дружеството въззивният съд е извършил съпоставка както с наличните към 29.01.2021г. краткотрайни активи, така и с бъдещите прогнозируеми към този момент приходи от дейността му, като се има предвид и икономическата конюнктура. От основното и допълнителното заключение на назначената от първоинстанционния съд ССЕ е установил, че сборът от паричните средства и краткосрочните вземания на дружеството е бил недостатъчен да покрие задълженията възникнали в първото тримесечие на 2021г. /към 31.01.2021г. недостигът е бил 18 хил. лв., към 28.02.2021 г. е бил 728 хил. лв., а към 31.03.2021 г. е бил 1294 хил. лв./. Въззивният съд е формирал извод, че този недостиг е бил обосновано прогнозируем към момента на провеждане на процесното ОС от 29.01.2021г. въз основа на наличната към този момент информация относно икономическото състояние на дружеството и стопанската конюнктура, като е счел за значими две обстоятелства. Първото е, че съобразно ССЕ за месеците 01, 02 и 03.2021г. покупната единична цена, по която ответното дружество е закупувало природен газ от доставчиците „Ес Д. П. ЕАД и „Г. Е. АД е била по-висока от продажната единична цена, по която е продавало газ на основния купувач „Л. Н. Б. АД по дългосрочен договор, спрямо когото са около 96 % от продажбите на ответника. Поради това разходите на дружеството за покупка на газ са надхвърлили приходите от продажба на газ за посочените три месеца с общо 1 871 460,99 лв. Другото обстоятелство, на което въззивният съд се е позовал, за да аргументира извод за обоснована прогнозируемост на бъдещите разходи на дружеството към 29.01.2021г., е, че по силата на т. 11.1 от договора с основния клиент стойността на мрежовите услуги /пренос, капацитетни продукти/, които ответното дружество закупува от свое име, но за сметка на клиента, се дължи в срок до 12-то число на месеца, следващ месеца на доставка. Изложил е аргументи, че и двете обстоятелства са били предварително известни, поради което последиците им са били стопански прогнозируеми към момента на провеждане на ОС на 29.01.2021г. С оглед на това е приел, че същите обстоятелства са били известни и на ищеца И Д., който в качеството на тогавашен управител на ответното дружество е подписал договора от 07.10.2020г. с „Л. Н. Б. АД, т. е. бил е запознат с клаузите му, както и с публично обявените Общи условия на „Булгартрансгаз“ ЕАД.
Предвид изложеното въззивният съд е намeрил за доказано, че към 29.01.2021г. ответното дружество е било в реална нужда от парични средства за покриване на бъдещи сигурни краткосрочни разходи, които са били прогнозируеми към същата дата, падежиращи същата година, като недостигът на средства е надхвърлял сумата 700 000 лв., както следва: към 28.02.2021г. е бил 728 хил. лв., а към 31.03.2021г. е бил 1294 хил. лв. Изтъкнал е, че нито към момента на приемане на процесното решение на ОС от 29.01.2021 г., нито впоследствие, дружеството е разполагало със собствени средства за финансиране на този недостиг.
Съставът на САС е преценил, че този извод не се променя и от безспорните между страните обстоятелства, посочени и в мотивите на решение № Л-540/29.07.2021г. на КЕВР, че към 30.04.2021 г. дружеството е разполагало с наличности в размер над 1 300 000 лв. по банковите си сметки в „С. Е. АД, че е имало сключен с „Л.“ С.А. на 21.01.2021г. договор за револвираща кредитна линия в размер на 10 000 000 евро със срок до 31.12.2021г. с автоматично подновяване за 1 година, както и че задълженията му към „Булгартрансгаз“ ЕАД са обезпечени с банкови гаранции. Изтъкнал е, че депозитът в „С. Е. АД не е съществувал към момента на приемане на процесното решение на ОС от 29.01.2021г., а останалите договори /за револвираща кредитна линия и за откриване на банкови гаранции/ по същество представляват само възможности за усвояване на външни заемни средства, а не и реално усвояване. Въззивният съд е посочил, че едва след реалното усвояване /реалното постъпване/ на подобни заемни средства може да се приеме, че средствата са постъпили в патримониума на дружеството, като в негова тежест би възникнало задължение за връщането им. Изложил е доводи, че дружеството не е длъжно да използва тази възможност, ако е преценило, че тя не е стопански целесъобразна, а може да избере други възможности, вкл. вътрешно финансиране от съдружници.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два и четвъртият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаещи момента към който се извършва преценката за наличие на временна необходимост от парични средства, са обуславящи за изхода на спора, доколкото въззивният съд е изразил становище, че временна необходимост от парични средства е налице, когато дружеството има нужда от финансиране както на съществуващи към момента на решението на ОС задължения с ненастъпил падеж, така и за покриване на други бъдещи сигурни разходи в обозрим период. По отношение на тези въпроси обаче не са обосновани допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ТЗ. Не е налице противоречие между даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси и приетото в сочената от касатора практика на ВКС, която изцяло се споделя и от настоящия съдебен състав. Решение №26 от 12.12.2018г. по т. д. №152/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., не съдържа изрично разрешение относно момента, към който се изследва необходимостта от парични средства при прието от ОСС решение за допълнителни парични вноски, а е дадено разрешение, че преценката дали е налице временна необходимост от парични средства е преценка за материална законосъобразност на атакуваното решение, а не преценка за целесъобразност. Следва да се съобрази също, че в разглежданата по конкретното дело хипотеза, решението на общото събрание за допълнителни парични вноски е било обосновано с необходимост от парични средства за довършване на започнати инвестиционни проекти. В този случай проверката на необходимостта от паричните средства неминуемо е свързана с въведеното твърдение, че проектите са започнати и съответно налични към момента на приемане на решението на ОС, но този случай не изчерпва всички варианти, при които търговската дейност на дружество с ограничена отговорност може да породи необходимост от парични средства. В решение №342 от 12.12.2018г. по т. д. №152/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., е посочено, че за приемането на законосъобразно решение по чл.134 ал.1 от ТЗ е необходимо да съществува реална нужда от извършването на допълнителни парични вноски с оглед покриване на конкретни загуби и при временна необходимост от парични средства. Също е прието, че определянето на срок, който очевидно не е адекватен на времето, необходимо за покриване на загубите и преодоляването на временната необходимост от парични средства, не съответства на смисъла и духа на разпоредбата на чл.134 ал.1 от ТЗ за финансиране по изключение на дружеството за преодоляване на икономически трудности с временен характер. Това решение на ВКС също съдържа изрично разрешение относно момента, към който се изследва необходимостта от парични средства при прието от ОСС решение за допълнителни парични вноски. Такова разрешение се съдържа в третото цитирано от касатора решение №60174 от 02.03.2022г. по т. д. №2404/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в което при преценка на законосъобразността на решение за допълнителни парични вноски, прието на 03.09.2018г., са съобразени и резултатите от търговската дейност на дружеството за периода от м. септември до м. декември 2018г., включително задълженията и постъпленията от търговската му дейност, както и направена от съдружник в изпълнение на решението парична вноска, като е отчетено, че без внасянето на тази вноска по сметка на дружеството, то не би могло да погаси задълженията си. При тези данни съставът на ВКС е направил извод, че към към момента на определяне на допълнителната парична вноска, дружеството е било в състояние да предвиди, че ще падежират негови задължения и ще следва да покрие същите, за което няма да има налични постъпления. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за достъп до касация.
Четвъртият процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да основава изводите си на конкретните установени по делото факти и произтичащите от тях права и задължения, е относим към предмета на спора. Той изразява тезата на касатора, че вместо да се базира на установените по делото факти, въззивният съд е основал изводите си на предположения и прогнози, която не съответства на мотивите на въззивното решение. При преценката за наличието на временна необходимост от парични средства за дейността на ответното ООД, въззивният съд е отчел както съществуващите към момента на приемане на решението на ОС осчетоводени краткосрочни задължения в общ размер на 7 117 хил. лв., както и прогресивното нарастване на размера на същите – към 28.02.2021 г. са 8 323 хил. лв., а към 31.03.2021 г. – вече 9 428 хил. лв., установено от основното заключение на назначената по делото съдебно - счетоводна експертиза. Изследвана е и възможността тези бъдещи разходи да бъдат покрити от ликвидното имущество на дружеството, като въззивният съд е извършил съпоставка както с наличните към 29.01.2021г. краткотрайни активи, така и с бъдещите прогнозируеми към този момент приходи от дейността му. От заключението на ССЕ е установил, че сборът от паричните средства и краткосрочните вземания на дружеството е бил недостатъчен да покрие задълженията, възникнали в първото тримесечие на 2021г. Този анализ на събрания доказателствен материал не се базира на предположения, а на конкретните данни от заключението на съдебно –счетоводната експертиза, преценени в съвкупност с останалите представени по делото писмени доказателства, от които се установяват съществените условия на договора с основния клиент на дружеството, обуславящ параметрите на осъществяваната от него търговска дейност. Изводът, че този недостиг, безспорно установен като настъпил в рамките на първото тримесечие на 2021г., е бил прогнозириуем за самото дружество към датата на решението на ОС, също е обоснован от съда с позоваване на конкретни факти от дейността на дружеството и свързани с установените от него търговски отношения с доставчици и клиенти. Като значими са изтъкнати обстоятелства, които съдът е приел за безспорно установени при преценката на събраните доказателства, а именно, че покупната единична цена, по която ответното дружество е закупувало природен газ от доставчиците „Ес Д. П. ЕАД и „Г. Е. АД е била по-висока от продажната единична цена, по която е продавало газ на основния купувач „Л. Н. Б. АД. Изтъкнат е и фактът, че по силата на договора с „Л. Н. Б. АД, стойността на мрежовите услуги /пренос, капацитетни продукти/, които ответното дружество е закупувало от свое име, но за сметка на клиента, е подлежал на възстановяване в срок до 12-то число на месеца, следващ месеца на доставка, като по този начин закупуваните от ответното дружество мрежови услуги е следвало първоначално да бъдат заплатени с негови средства при липса на уговорено авансово плащане от основния клиент. Процедирайки по този начин въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, като подробно е изложил фактическите констатации, на които обосновава всеки свой правен извод и е изложил мотиви по всички направени от страните доводи и възражения.
Петият поставен от касатора въпрос е от значение за спора, тъй като въззивният съд, макар и да не е изразил изрично становище по него, е извършил преценка относно определения от общото събрание на съдружниците размер на допълнителните парични вноски. В тази връзка следва да се отбележи, че касаторът обвързва основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК с необходимост от преодоляването на изразеното в практиката на ВКС становище, че размерът на допълнителните парични вноски е въпрос на целесъобразност. Извършвайки преценка на размера на допълнителните парични вноски и съответствието му с реалния размер на необходимите за дейността на дружеството средства, при съобразяване на установения от заключението на ССЕ недостиг на средства за погасяване на краткосрочните задължения на дружеството, настъпил непосредствено след приемането на атакуваното решение / към 28.02.2021г. -728 хил. лв., а към 31.03.2021г. -1294 хил. лв./, и констатирайки, че той надхвърля общият размер на допълнителнителните парични вноски от 700 000 лв., въззивният съд е извършил проверка за материална законосъобразност на решението на ОС. Даденото от въззивния съд разрешение изцяло съответства на поддържаното от касатора становище, съответно изводът за неоснователност на предявения иск по чл.74 от ТЗ не е обусловен от преценка на съда за това, че размерът на допълнителните вноски се определя от общото събрание по целесъобразност, която не подлежи на проверка от съда. Предвид изложеното поставеният въпрос не отговаря на общия критерий за достъп до касация.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение/определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ – във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ – въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението/определението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушение на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 от ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът аргументира очевидната неправилност, като въпроизвежда касационните си доводи и оплаквания, във връзка с които са поставени правните въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, обсъдени в настоящото определение. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева, с ДДС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №703 от 09.11.2022г. по т. д.№748/2022г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
ОСЪЖДА И. К. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] да заплати на „С. Е. С. ООД, с предишно наименование „Е. Т. Б. ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 6000 лева / шест хиляди лева/, с ДДС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.