Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 278 от 21.12.2017г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в. гр. д.№ 437/2017г. е потвърдено решение № 311 от 05.07.2017г., постановено по гр. д. № 149/2017 г. на Русенски окръжен съд, с което [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на „Маяк М”, [населено място], сумата от 25 231.88 лв., представляваща стойността на видовете строителни дейности, необходими за поправяне на причинените вреди и възстановяване в експлоатационно състояние на имота и съоръженията в него в [населено място], [улица], като сумата представлява обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на теч от водопроводна авария на 03.10.2015 г. на уличен водопровод в [населено място], по [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 03.10.2015г. до окончателното изплащане, както и 2 471.28 лв. деловодни разноски. Това решение е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – [фирма], [населено място].

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма] чрез адв. Г..

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Ответната страна „М. М”, [населено място], в представен писмен отговор, чрез адв.М., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съображенията за това са следните:

Въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба, правната квалификация на предявения иск е по чл. 49 ЗЗД, а не тази по чл. 50 от ЗЗД. За да обоснове този си извод е посочил, че съобразно задължителните указания, дадени с Постановление № 17/18.XI.1963 г. на Пленум на ВС, ако вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 от ЗЗД. Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата, е по чл. 50 от ЗЗД. Съобразил е, че ищцовото дружество няма твърдения за дефект на водопровода, който да не се дължи на човешки действия/бездействия, а отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за причиняване на имуществени вреди на ищеца, произтекли от: авария по водопровода, в резултат на което огромни количества вода изтичат в имота на ищеца, които довеждат до пропадане на земната основа; от дългогодишна експлоатация на водопроводната мрежа, без да е извършван ремонт или подмяна на същата. В тази връзка е счел за неоснователно възражението на ответника по иска, че първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск.

По същество на спора съдът е посочил, че за да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищеца той следва да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди), както и фактите, водещи до ангажиране на отговорност на възложителя - възлагане на работа на деликвента и причиняване на вредите при или по повод на извършването й, като вината се предполага до доказване на противното; че отговорността по чл. 49 от ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция, не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при и по повод изпълнението на възложената му работа. След анализ на доказателствата е приел, че в процеса безспорно е установено възлагането на работа както и противоправното бездействие на служителите на ответното дружество, от които не е изпълнено нормативно установеното им задължение за поддържане в техническа и експлоатационна изправност на водопреносната мрежа на територията на [населено място]. Посочил е, че водопреносната мрежа в рамките на урбанизираната територия, съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „а” и „б” от Закона за водите е публична общинска собственост. Задължението за поддържането в техническа и експлоатационна изправност на тази мрежа лежи върху лицата, осъществяващи нейната експлоатация – чл. 126, ал. 1 от Закона за водите. В конкретния случай на територията на [община] лицето, осъществяващо поддръжката на водопреносната мрежа е именно ответното дружество. Задълженията на ответника да поддържа водопреносната и канализационната мрежа в съответствие с техническите изисквания, както и да опазва съоръженията и имотите – собственост на потребителите са установени и с нормите на чл. 42, ал. 1, т. 2 и т. 11 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, приета от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Ответникът изпълнява тези нормативни задължения чрез своите служители. Счел е за установено и това, че в резултат на това бездействие е причинена и аварията и теча, довели до увреждане на имущество на ищеца; че противоправността на бездействието на служителите на ответника е реализирана още с настъпването на теча, а последващите действия по отстраняването на аварията имат значение единствено за ограничаване на щетите. Приел е също, че при доказаното противоправно бездействие вината на служителите на ответника се презюмира от нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а що се отнася до вината на самото ответно дружество, то такава фактическият състав на чл. 49 от ЗЗД не изисква, тъй като отговорността на възложителя е обективна (безвиновна).

Въззивният съд е приел също, че съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Въз основа на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза и комплексна съдебно-техническа и геоложка експертиза е счел за безспорно установено, че вследствие на аварията се е получило неравномерното пропадане на земната основа, като вследствие на това пропадане са настъпили и вредите за ищеца. Вещото лице е посочило видовете дейности, които следва да бъдат извършени за поправяне на причинените вреди и възстановяване в експлоатационно състояние на имота и съоръженията в него, като е определило тяхната стойност на 25 231.88 лева. Обосновал е, че вредите са причинени пряко и непосредствено от противоправното и виновно деяние на служителите на ответника, спрямо които е възложител на работа, което деяние представлява в случая противоправно бездействие - неизвършване на действия по поддържането на водопровода, непровеждане на мероприятия за откриване на течове и несвоевременно отстраняване на аварията.

По отношение на релевираните във въззивната жалба възражения съдът е счел същите за неоснователни. Във връзка с възражението, че първоинстанционният съд е следвало да направи нов доклад по делото, като съобразно правната квалификация разпредели доказателствената тежест между страните, което не бил сторил, съдът е констатирал, че това задължение съдът е изпълнил, видно от протоколно определение от 03.04.2017 г. във връзка с поддържаното в отговора на искова молба възражение, че ответното дружество не следва да носи отговорност, тъй като аварията е случайно събитие е посочил, че случайното събитие практиката и доктрината са разбирали като проявление на вещта, при което увреждането настъпва извън вътрешните недостатъци на същата, извън скритите й недостатъци и извън човешкото поведение, свързано с експлоатацията й, както и, че случайното събитие като проявление на вещта е винаги непредвидимо и по естеството си е и непредотвратимо. По делото ответникът не е ангажирал доказателства в тази насока, а събраните сочат за некачествена поддръжка на уличния водопровод, който след аварията е бил частично подменен.

По изложените съображения е счел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 във вр. с чл. 51 от Закона за задълженията и договорите е основателен и доказан до пълно предявения размер от 25 531.88 лева с ДДС – обезщетение за причинени имуществени вреди – представляваща стойността на видовете строителни дейности, необходими за поправяне на причинените вреди и възстановяване в експлоатационно състояние на имота и съоръженията в него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 03.10.2015г. до окончателното й изплащане.

В случая с оглед изложените мотиви и данните по делото се обосновава извод, че касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:

В изложението си касаторът поддържа на първо място, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск – по чл. 49 ЗЗД, вместо по чл. 50 ЗЗД.

Това твърдение за вероятна недопустимост на съдебното решение, като обективиращо произнасяне по нещо различно от това, което е поискано, е необосновано. По въпроса за отговорността по чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД съществува задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 3 ППВС № 4/74 г. Съгласно тази практика „когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД“. В настоящия случай въззивният съд е приел, че ищецът е навел твърдения за допуснати от ответника нарушения на предписани и общоприети правила за надзор, довели до теч във водопровода, поради което в съответствие с цитираната задължителна практика е разгледал и квалифицирал иска по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Д. на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е неоснователен. Не е основателно и твърдението, че в исковата молба липсва довод за противоправно действие или бездействие на служители на ответника. В исковата молба, уточнена от ищеца чрез процесуалния представител адв. М. в първото съдебно заседание, проведено на 21.09.2016г., изрично е релевирано твърдението за бездействие на служители на ответника, който като оператор на водопреносната мрежа следва да я поддържа в такова състояние, че да не възникват аварии като процесната. При така въведените твърдения и заявен петитум претенцията е по чл. 49 ЗЗД срещу ответника, а не по чл. 50 ЗЗД. Без значение е обстоятелството, че при така релевираните доводи и петитум самият ищец е посочил правна квалификация чл. 50 ЗЗД. Съдът не е обвързан от последната, посочена от ищеца като цифрово изражение, а я определя на база заявени обстоятелства и петитум.

На следващо място в изложението касаторът релевира оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила, в това число и за неправилна правна квалификация на иска, които по естеството си са касационни оплаквания за неправилност на решението и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и в стадия по селекция на касационната жалба.

В изложението си касаторът повдига и въпросът, уточнен от съда, за дължимостта на главница и ДДС във връзка с обезщетяването на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането като разноски по отстраняване на увредата. Позовава се на решение на ВКС, ІV ГО, постановено по гр. д.№647/09г. В последното е прието, че законът в чл. 51 ал. 1 от ЗЗД определя, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Изразът “всички вреди” дава обхват на нормата по отношение на вредите, които са настъпили, както и на тези, които ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Всички имуществени вреди подлежат на обезщетяване, ако се докаже, че са в причинна връзка с увреждането, включително и бъдещи вреди и пропуснати ползи, но само доколкото е сигурно, че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят, доколкото чл. 45 от ЗЗД изисква да се поправят вредите, които виновно са причинени другиму. Настъпването на вредите, съответно – неизбежността от настъпването им, се доказва от увредения. Затова дължимостта на сумата, представляваща разноски за поправяне на увредата, както и на ДДС, заплатени от увредения като разноски по отстраняване на увредата, респективно – сигурното им заплащане, също следва да бъде установено от увредения. Като е възприел разрешение на посочения материалноправен въпрос в унисон с изложеното, при фактически констатации за установено бъдещо и сигурно настъпване на вредите под формата на разноски за поправяне на увредата, въззивният съд е приложил закона правилно.

Поддържаното основание очевидна неправилност също не обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Касаторът само формално се позовава в изложението си на чл. 280 ал. 2 пр. последно ГПК и не обосновава това основание. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е доказала да е сторила такива пред настоящата инстанция.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 278 от 21.12.2017г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в. гр. д.№ 437/2017г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: