Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 669 от 27.04.2012г. по гр. д. № 4006/2011г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 4485/ 18.07.2011г. по т. д. № 4738/2008г. на Софийски градски съд, ГО, в частта за осъждане на касатора да заплати на М. А. 25 000 лева – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с настъпило на 19.09.2005г. ПТП, ведно със законна лихва от датата на деликта- 19.09.2005г. и разноски.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК.

Ответник по жалбата, М. А. оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен.

Ответникът, Б. Г., счита жалбата за основателна и иска допускане до касация на обжалваното решение и отмяната му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК, решението на наказателния съд е задължително за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Същевременно е посочено, че обвързващата сила на акта на наказателния съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на решението на наказателния съд и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Според решаващия състав, в конкретния случай с постановената в наказателното производство присъда, третото лице помагач на страната на ответника – Б. Г. е признат за невинен само в рамките на конкретното деяние, обективирано като такова по повдигнатото му обвинение за нарушение на чл. 119, ал. 2 ЗДвП. Възприемането от наказателния съд на настъпилото ПТП като „случайно събитие” по см. на чл. 15 НК не се проявява относно друго различно правонарушение, каквото е твърдяното в гражданското производство нарушение на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, че водачите са длъжни да контролират непрекъснато МПС, да са в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, да намалят скоростта и да спрат, когато възникне опасност за движението. С оглед на това, въззивният съд е извършил преценка на наличието на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в нарушение на правилата по чл. 20 ЗДвП, като въз основа на приетата А. е направен извода, че причина за ПТП е несвоевременно взетите мерки от третото лице помагач като водач на МПС за аварийно спиране от момента, в който е могъл за първи път да възприеме пресичащата пътното платно пешеходка, тъй като скоростта му е позволявала да предотврати удара. След като е обсъдил всички относими за приложението на залегналия в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция относно размера на обезщетението за неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси относно обстоятелствата, свързани с определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и досежно възможността гражданският съд да прави квалификация на деяние, вменяване на вина и противоправно поведение, ако водачът е признат за невинен с постановена оправдателна присъда или решение по чл. 78а НК. Поддържа се, че по отношение на първия въпрос е налице противоречие на въззивния акт с трайната практика на ВКС по решения, постановени по аналогични казуси - чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Формулираният от касатора въпрос относно обстоятелствата от значение за приложението на критерия по чл. 52 ЗЗД при определянето на размера на неимуществените вреди е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл. 407, ал. 1 отм. ТЗ, и обуславя изхода му, поради което е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице, обаче, поддържаното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по посочения въпрос. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Ето защо, съдът не обсъжда представените от касатора решения на ВКС, постановени по отменения ГПК. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело, поради което не е налице е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Въпросът относно възможността гражданският съд да прави квалификация на деяние, вменяване на вина и противоправно поведение, ако водачът е признат за невинен с постановена оправдателна присъда или решение по чл. 78а НК, е значим за изхода на делото, тъй като е включен в неговия предмет и е обусловил изхода му, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

По отношение на така поставения от касатора въпрос е налице формирана по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС – решение № 25/ 17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, II ТО, споделяна от настоящия състав, в съответствие с която е постановено и атакуваното въззивно решение /възпроизвеждайки и тълкувателните мотиви на касационната инстанция/, което изключва допускането на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по посочения въпрос.

С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение № 669 от 27.04.2012г. по гр. д. № 4006/2011г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.