Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на П. С. П. и М. М. П., чрез пълномощниците им адвокатите И. и Х., против въззивното решение от 9.03.2009 год. по гр. д. № 2307/2006 год. на Софийски градски съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение от 24.02.2006 год. по гр. д. № 2148/2004 год. на Софийския районен съд и производството по делото за делба е прекратено.

Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите с молба за отмяната му и вместо това се допусне съдебна делба на процесния имот в гр. С., по съображения, изложени в хода на съдебното производство и тези в писмената защита пред настоящата инстанция.

Ответникът С. Е. Н. не взема становище по жалбата.

С определение № 14 от 6.01.2010 год., Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по релевантния за спора въпрос за възстановяване на отчуждената по ЗОЕГПНС идеална част от бившия имот и определянето на съсобствеността върху сега обособения такъв, в контекста на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ относно обекта на реституцията, с оглед направения от въззивния съд извод, че в съсобствеността освен наследниците на бившия собственик участвува и държавата, респ. общината. Тъй като съдът е дал указание на страните за конституиране на същите като необходими другари в производство и то не е изпълнено, съдът е приел, че производството за делба е недопустимо поради неучастието на всички съделители.

Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:

При установените факти по делото за отчуждаването на 68 % ид. ч. от дворното място на наследодателя на страните С по ЗОЕГПНС, с част от сградите в него и одържавяване на останалите 32 % ид. ч. от същото по ЗПИНМ за мероприятие, което е реализирано, въпросът, поставен по делото за обема на възстановения имот в лицето на наследниците на бившия собственик е релевантен за изхода на спора по иска за съдебна делба между тях. Съгласно дадените в ТР № 1/95 год., б. А, т. 2 и ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС разяснения относно възстановяване на собствеността върху отчужден незастроен имот, застроен след одържавяването и възможността да се възстанови собствеността върху останалата след застрояването част от него, респ. при настъпила трансформация в отчуждения имот в резултат на благоустройствени изменения при същата предпоставка – ако от останалата част от имота може да се обособи самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията, се установява, че същите не са приложими към настоящия спор – чл. 291, т. 3 ГПК. При него въпросът касае възстановяването на собствеността върху отчуждена идеална част от имот в размер на 68 % ид. ч., така както е описана в акта за завземане на имота за държавен от 1949 год., в доказателствата относно отчуждаване на останалата идеална част в размер на 32 % от целия имот за направа на трамвайното ухо, на основание ЗПИНМ, като последната част от имота не е възстановена поради реализация на мероприятието. Отчуждаването в идеални, а не в реални части от имота е установено и от заключението на техническата експертиза и устните обяснения на вещото лице М. в съдебно заседание на 7.11.2007 год. във въззивното производство.

Поради това и отговорът на въпроса налага тълкуване на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ относно обекта на възстановяване на собствеността, при предвидената в закона предпоставка същият да съществува реално до размера, в който е отчужден. Настоящият състав приема, че и в настоящата хипотеза на отчуждаване в идеални части от целия имот /с площ 781 кв. м./ при наличието на тази предпоставка на закона собствеността е възстановена на наследниците в същия обем – в идеални части, както правилно е приел и въззивният съд. Или отчуждените 68% ид. ч. от имота /целият при одържавяването, а сега съществуващият по плана от 1995 год. ПИ ІV - 4/ са възстановени по силата на закона на наследниците на бившия собственик, а другите 32% /пак от целия при отчуждаването, а сега от съществуващия такъв/ възстановяване в тяхно лице не може да настъпи, не само поради реализация на мероприятието, а и поради това, че тази част не е била одържавена по ЗОЕГПНС. Фактическото редуциране в площта на бившия имот и сега съществуващия такъв по плана от 1995 год. не може да доведе до извод за приравняване на отчуждаването в идеална част към такова в реална част от имота, тъй като последното не е налице. В подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че при отчуждаването по ЗПИНМ е платено обезщетение на бившия собственик, за притежаваната именно от него ид. ч. /а върху площта, използувана за трамвайното ухо и държавата е имала своята идеална част, придобита преди това по ЗОЕГПНС/.

Следователно, изводът на въззивния съд, че в имота, представляващ УПИ * – 4 в кв. 254 по плана от 1995 год. частите на възстановените собственици и на държавата са в същото съотношение, както при одържавяването по ЗОЕГПНС, е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Като е указал на страните да отстранят нередовността в исковата молба за делба на този имот с посочване на другия съсобственик в него, притежаващ 32 % ид. ч. /която част не може да се възстанови поради реализация на мероприятието, за което е отчуждена/ – държавата или неин правоприемник в лицето на Столична община, и това указание не е изпълнено с конституиране на необходимия задължителен другар в производството за делба на съсобствения имот, правилно същото е прекратено като недопустимо. Обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК настоящият състав на[Фирма 2], ІІ гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение от 9.03.2009 год. по гр. д. № 2307/2006 год. на Софийски градски съд, ГК, ІV ”г” отделение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.