Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „ОРИОН 2001“ ООД /н/ против решение № 11787 от 05.08.2020г. по в. т.д. № 897/2020г. на Апелативен съд–София в частта, с която е отменено решение № 1966/04.11.2019г. по т. д. № 2596/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която „ОРИОН ИНВЕСТ“ ООД е осъдено да заплати на „ОРИОН 2001“ ООД /н./ на основание чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО отм. сумата над 12 000 лева до 29 000 лева, а именно сумата от 17 000 лева, представляваща обезщетение за пропусната полза в резултат от нарушение на изключителното право на [Фирма 1] /н./ върху марка „ОРИОН“, комбинирана, рег. № 49388, за периодите от 07.12.2013 г. до 29.12.2013 г. и от 24.07.2017 г. до 07.12.2018г., ведно със законната лихва от 07.12.2018 г. до погасяването й, както и в частта, с която първоинстанционното решение е оставено в сила в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявения иск по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО отм. за периода от 30.12.2013г. до 23.07.2017г. и за разликата от 29 000 лева до пълния предявен размер от 132 600 лева, както и в частта за разноските.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно, поради съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че нищожността на договора за продажба на комбинираната търговска марка и вписването му в държавния регистър на марките са противопоставим на трети лица, като не е от значение, дали те са кредитори в производството по несъстоятелност на дружеството, тъй като нищожните договори не пораждат правно действие. Поради това, регистрацията на марката на „ОРИОН 2001” ООД /н./ е в сила от заявяването й на 02.04.2003 г. до крайната дата на закрила - 02.04.2023 г. Сочи се, че И. П. е бил ответник по иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ за установяване на недействителност и същият е съдружник, както в „Орион инвест“ ООД, така и в „Орион 2001“ ООД, като П. и ответника са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 5 и т. 6 от ДР на ТЗ, поради което решението за установяването на недействителността следва да се счита известно на ответника по делото. Намира за неправилни изводите на първоинстанционния и на въззивния съд, че посоченото съдебно решение е непротивопоставимо на ответника. Посочва, че съгласно чл. 649, ал. 5 от ТЗ, влязлото в сила решение по иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ има действие за длъжника, синдика и всички кредитори. С оглед на това счита, че въззивният съд не е съобразил силата на пресъдено нещо на решение № 35/23.02.3016 г. по т. д.№ 115/2014 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е установена нищожността по отношение на кредиторите на несъстоятелността /включително по отношение на ответника/ на прехвърлянето на марката на П. и вписването му в държавния регистър на марките. Също така намира, че неоснователно е отказано да бъдат приети като доказателства по делото изготвения от синдика списък на приетите вземания и определението на съда по несъстоятелността за одобряването му, представени с въззивната жалба на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, от които е видно, че ответникът е с прието вземане в производството по несъстоятелност и се явява кредитор на несъстоятелността. Това обстоятелство, както и факта на наличие на свързаност по см. на пар. 1, т. 5 и т. 6 от ДР на ТЗ между П. и ответника не били обсъдени от апелативния съд, въпреки изричните доводи за това във въззивната жалба. Също така касаторът твърди, че атакуваното решение е необосновано, тъй като въззивният съд неправилно е изчислил размера на обезщетението по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО отм. за петте месеца, за които е уважен предявеният иск. Обезщетението е определено на базата на средно аритметичната печалба на за целия исков период от 5 години. Излагат се съображения, че по този начин не е съобразено установеното от заключението на съдебно - маркова експертиза обстоятелство, че печалбата на ответника за отделните години е различна, поради което определянето й като средно аритметично число е механично и води до неправилно определяне на размера на обезщетението.

Ответникът по жалбата и по делото, „Орион инвест“ ООД, не представя писмен отговор, в който да изрази становището си по нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Апелативният състав е приел от фактическа и правна страна следното:

Въз основа на представеното по делото свидетелство за марка съдът е установил, че ищецът притежава правото върху процесната марка - комбинирана търговска марка № 49388 в защитени цветове: зелен, жълт, бял, представляваща комбинация от фигуративни елементи - два стилизирани лъва и между тях словен елемент - „ОРИОН“, с дата на заявка - 02.02.2003 г. и дата на регистрация - 10.11.2004 г. в Патентно ведомство на Р.Б.М е регистрирана за срок до 02.04.2023г. за стоки от клас 29: месо и месни екстракти.

С договор за продажба от 23.09.2013 г. ищецът е прехвърлил на И. С. П. правото на собственост върху комбинирана търговска марка № 49388, като прехвърлянето е вписано на 30.12.2013г. в Държавния регистър на марките, от която дата съгласно чл. 21, ал. 5 ЗМГО отм., прехвърлянето има действие по отношение на трети лица, в това число и по отношение на ответника.

С влязло в сила на 23.12.2016г. решение № 35/23.02.2016г. по т. д. № 115/2014г. на Окръжен съд–Пазарджик е установено, че описания по-горе договор за продажба на процесната марка, както и вписването на договора в Държавния регистър на марките към Патентно ведомство на Р. Б са нищожни на основание оглед чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ.

Въз основа на констатираното, съдът е намерил за непротивопоставимо на ищеца включително и относно посочената в него дата на съставяне, представеното споразумение от 05.01.2014 г., по силата на което И. С. П., в качеството му на лицензодател отстъпва на „Орион инвест“ ООД в качеството му на лицензополучател правото да ползва безвъзмездно комбинирана марка „Орион“ за всички класове стоки и/или услуги, за които е регистрирана марката за период от 7 години. Въз основа на чл. 181, ал. 1 ГПК и решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д № 176/2010 г. на 2-ро г. о. на ВКС, съдът е заключил, че страна в процеса, която не е участвала в съставянето на частен документ /каквото е процесното споразумение/ и не се явява трето по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК лице, може да оспорва датата на съставянето му, като последната следва да бъде установена с други доказателствени средства. Констатирал е, че такива не са представени от ответника, на когото е разпределил доказателствената тежест, като лице, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени и обективирани в частния документ. Същевременно са изложени и мотиви, че това споразумение, като невписано по реда на чл. 22, ал. 5 от ЗМГО и чл. 590 ТЗ, е непротивопоставимо на третите лица, които в случая са всички лица извън страните по споразумението.

Въз основа на представените писмени доказателства /фискалени бонове, фактура и етикети/ и от събраните гласни доказателства /включително и признанията на ответника/ съдът е установил, че ответникът действително използва търговската марка на ищеца за целия исков период /включително към хода на устните състезания/ за идентични стоки, за които е регистрирана, но без неговото съгласие, поради което е заключил, че е налице нарушение на изключителното му право върху марката по чл. 73, ал. 1, вр. чл. 13 ЗМГО и искът по чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗМГО отм. е основателен.

С оглед на това, че ответникът не спори, че към датата на устните състезания продължава да ползва търговската марка на ищеца, въззивната инстанция е счела за основателен и искът 76, ал. 1, т. 2 ЗМГО за осъждане на ответника да преустанови нарушението.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение с правно основание чл. 76, ал. 1, т.З от ЗМГО отм. решаващият състав е приел следното:

Съдът е взел предвид, че ищецът е обявен в несъстоятелност на 03.06.2014г., но е счел, че това не е от значение за основателността на претенцията за обезщетение. Посочил е, че отговорността за нарушаването на правата върху търговска марка е вид деликтна отговорност и обезщетение се дължи за всички имуществени вреди, а ищецът претендира именно такова. Намерил е, че синдикът съгласно чл. 658 от ТЗ представлява предприятието на длъжника, като управлява текущите му дела и в тази връзка и с цел осигуряване на средства за развитието на производството по несъстоятелност е възможно да бъде сключен лицензионен договор, по силата на който да бъдат предоставени срещу заплащане правата върху търговски марки, собственост на длъжника, до отчуждаването на тези търговски марки като част от масата на несъстоятелността.

Същевременно, решаващият състав е приел, че в периода от 30.12.2013г и до 24.07.2017г. по отношение на всички трети лица, каквъвто е и ответното дружество, собствеността върху процесната търговска марка е принадлежала на И. П., който е бил вписан за нейн притежател в регистъра при ПВ. Счел е за ирелевантен факта, че е бил заведен иск за провъзгласяване на относителна недействителност на прехвърлянето на търговската марка спрямо кредиторите на несъстоятелността, тъй като ищец по този иск е бил синдикът на ищцовото дружество. Мотивирал се е с това, че съгласно чл. 649, ал. 3 ТЗ, в производството по чл. 646 от ТЗ по иск, предявен от синдика, съдът няма задължението по чл. 26, ал. 4 от ГПК да конституира кредиторите на несъстоятелността. По тази причина съдът е приел, че за периода 30.12.2013 г. - 24.07.2017 г., за който И. П. е бил вписван в регистъра на марките както собственик на марката, ответникът не е знаел, че ищцовото дружество е било собственик на марката /или че е недействителността на договора за продажба на комбинираната търговска марка от 23.09.2013г. и вписването му в Държавен регистър на марките, извършено на 30.12.2013 година, са му противопоставими/.

В заключение съдът е приел, че обезщетение за ползването на търговската марка от страна ответника е дължимо за периодите: от 07.12.2013 г. - 29.12.2013 г. и от 24.07.2017 г. до 07.12.2018 г., доколкото ответникът не оспорва, че в целия исков период е обозначавал произведени от него и предлагани за продажба стоки от клас 29 с марката на ищеца.

С оглед приетото заключение на съдебно марковата експертиза и отразените в нея стойности на печалбата на ответника за процесния период, като процент от която е определено лицензионното възнаграждение /таблиците на страница 5 и 6 от експертизата/, съдът е намерил, че за констатираните периоди, за които е дължимо обезщетение, то е в размер на 12 000 лева. Взел е предвид, че общият период, за който е дължимо обезщетение е 5 месеца /събрани дните в периодите от 07.12.2013 г. - 29.12.2013 г. и от 24.07.2017 г. до 07.12.2018 г. дават продължителност 5 месеца/, а общият период, за който вещото лице е изчислило лицензионното възнаграждение е 5 години или 60 месеца. Въз основа на това е счел, че след като за пет години /60 месеца/ са дължими 144 000 лева, то за част от този период, а именно за 5 месеца са дължими съответно 12 000 лева. С оглед на това, съдът е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено за присъдената сума над дължимите 12 000 лева и искът отхвърлен до присъдения от първата инстанция размер от 29 000 лева, т. е. за обезщетение в размер на 17 000 лева, като в отхвърлителната част до 132 600 лева решението на СГС да бъде потвърдено.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил следните правни въпроси, за които поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Решението, с което е уважен иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ, предявен от синдика, формира ли сила на пресъдено нещо по отношение на кредитор с прието в производството по несъстоятелност вземане, който не е взел участие в делото, в което е разгледан искът по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ?; 2/ Противопоставимо ли е решението по иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ на неучаствалия в делото кредитор на несъстоятелния длъжник и следва ли то да бъде взето предвид от съда, който разглежда спор, решението по който зависи от уважаването на иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ?; 3/ Необходимо ли е да се установява узнаването на решението по иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ от неучаствалия в делото кредитор на несъстоятелния длъжник, за да му бъдат противопоставени правните последици от решението по друго дело, изходът на което зависи от уважаването на иска по чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ?; Твърди се, че по въпросите № 1 - 3 е налице противоречие на атакувания акт в обжалваната му част с решение № 44 от 21.07.2015 г. по т. д. № 4619/2013 г. на II ТО, ТК на ВКС.; 4/ Вписването в държавния регистър на марките на решение, с което на основание чл. 646, ал. 1, т. 3 от ТЗ е прието за установено, че договор за прехвърляне на притежавана от несъстоятелното дружество търговска марка, както и вписването на договора в държавния регистър на марките са нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността, предпоставка ли е за ангажиране на отговорността на кредитор на несъстоятелното дружество за вреди от нарушаването на изключителното право върху търговска марка?; 5/ Как следва да бъдат преценявани в тези случаи обстоятелства, които сочат на недобросъвестност на лицето, което е нарушило изключителното право върху марката - например, когато управителят на несъстоятелното дружество е сключил със себе си договора за прехвърляне на търговската марка след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, който управител едновременно е и съдружник в дружеството, от което се претендира обезщетение за нарушаването на изключителното право върху марката?; 6/ Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?; 7/ Необсъждането на всички доводи, възражения и доказателства по делото (дори при формалното изброяване на част от тях) представлява ли нарушение на разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК? Жалбоподателят твърди, че по въпроси 6 и 7 твърди, че решението е постановено в противоречие с: Решение № 390 от 26.06.2015 г. по гр. д. № 7568/2013 г. на IV ГО, ГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. па ОСГК на ВКС (т. 19); решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на IV ГО, ГК на ВКС; решение № 287 от 01.02.2017 г. но гр. д. № 1798/2016 г. на IV ГО, ГК на ВКС; решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на I ГО, ГК на ВКС; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II ТО, ТК на ВКС; Решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на IV ГО, ГК на ВКС; Решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на IV ГО, ГК на ВКС; Решение № 69 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 6690/2013 г. на I ГО, ГК на ВКС; Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV ГО, ГК на ВКС; Решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на I ГО, ГК на ВКС; Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III ГО, ГК на ВКС; Решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на IV ГО, ГК на ВКС; Решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на I ГО, ГК на ВКС; Решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на II ГО, ГК на ВКС; Решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3547/2008 г. на II ГО, ГК на ВКС и др. Касаторът се позовава и наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280. ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания от касатора и конкретизирания от съда процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения и възражения на страните по делото от значение за изхода на спора и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тях?“, тъй като съдът в нарушение на цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК не е обсъдил направените от касатора доводи във въззивната му жалба, че ответникът е кредитор в производството по несъстоятелност на ищеца /от значение за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ/, както и че И. П. е съдружник, както в „Орион инвест“ ООД, така и в „Орион 2001“ ООД, поради което той е свързано лице с тях по см. на пар. 1, т. 5 и т. 6 от ДР на ТЗ, с оглед на което се поддържа, че решението по чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ се счита известно на ответното дружество.

Следва да се има предвид, че въпрос № 7 по същество се припокрива с въпроса, по който се допуска касационния контрол, при осъществяването на който контрол съдът ще следва да вземе становище по останалите формулирани въпроси, тъй като отговорът им е предпоставен от отговора на въпроса, по който се допуска касационното обжалване.

На основание чл. 620, ал. 5 ТЗ, доколкото делото се води за попълване на масата по несъстоятелността, касаторът не дължи предварително внасяне на държавна такса.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11787 от 05.08.2020г. по в. т.д. № 897/2020г. на Апелативен съд–София в частта, с която е отменено решение № 1966/04.11.2019г. по т. д. № 2596/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която „ОРИОН ИНВЕСТ“ ООД е осъдено да заплати на „ОРИОН 2001“ ООД /н./ на основание чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО отм. сумата над 12 000 лева до 29 000 лева, а именно сумата от 17 000 лева, представляваща обезщетение за пропусната полза в резултат от нарушение на изключителното право на [Фирма 1] /н./ върху марка „ОРИОН“, комбинирана, рег. № 49388, за периодите от 07.12.2013 г. до 29.12.2013 г. и от 24.07.2017 г. до 07.12.2018г., ведно със законната лихва от 07.12.2018 г. до погасяването й, както и в частта, с която първоинстанционното решение е оставено в сила в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявения иск по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО отм. за периода от 30.12.2013г. до 23.07.2017г. и за разликата от 29 000 лева до пълния предявен размер от 132 600 лева, както и в частта за разноските.

ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, като предварително внасяне на държавната такса не се дължи, на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.