Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 277456/11.02.2021 г., подадена от Ц. Г. В. и К. Й. В., чрез адвокат И. П., срещу решение № 261882 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 6295/2020 г. на Софийски градски съд с което въззивният съд е: обезсилил решение № 190922 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на З. К. С., В. С. С., С. С. К., Е. С. С. и М. К. Т. с правно основание чл. 108 ЗС, предявени срещу Ц. Г. В. и К. Й. В., за признаване за установено, че ищците са собственици на нива от 1.119 дка, пета категория, м. „Г.“, представляваща имот № * в землището на[жк], [населено място], при съседи: имот № * на „Т. И“ ЕООД, имот № * - др. селищна територия на СО, № * - друга селищна територия на СО, № * - нива на Д. В. К., и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху имота, за разликата над 6/8 идеални части от имота; обезсилил решение № 43936 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на Софийски районен съд като процесуално недопустимо; отменил решение № 190922 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на З. К. С., В. С. С., С. С. К., Е. С. С. и М. К. Т. по чл. 108 ЗС, предявени срещу Ц. Г. В. и К. Й. В., за признаване за установено, че ищците са собственици на гореописаната нива от 1.119 дка, в частта за осъждане на ответниците да им предадат владението върху имота по точки 10-11-16-4-14-9-10 от комбинирана скица № * към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, която скица е неразделна част от въззивното решение, за 6/8 идеални части, както и в частта, с която З. К. С., В. С. С., С. С. К., Е. С. С. и М. К. Т. са осъдени да заплатят на Ц. Г. В. и К. Й. В. разноски пред СРС над 162.47 лв. до 1 720 лв., като вместо това въззивният съд е: признал за установено по исковете на З. К. С., В. С. С., С. С. К., Е. С. С. и М. К. Т. по чл. 108 ЗС, предявени срещу Ц. Г. В. и К. Й. В., че ищците са собственици въз основа на възстановяване по ЗСПЗЗ на 6/8 идеални части от нива от 1.119 дка, м. „Г.“, представляваща имот № * от КВС в землището на[жк], гр. София, с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], при граници (съседи): имоти с идентификатори ***, *** и ***; осъдил Ц. Г. В. и К. Й. В. да предадат на основание чл. 108 ЗС на З. К. С., В. С. С., С. С. К., Е. С. С. и М. К. Т., като собственици на 6/8 идеални части, следния имот: реална част от имот № * от КВС в землището на[жк], [населено място], с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], при граници (съседи): имоти с идентификатори ***, *** и ***, която реална част е по точки 10-11-16-4-14-9-10 от комбинирана скица № * към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, която скица е неразделна част от въззивното съдебно решение; отменил за 6/8 идеални части от имота и за частта по точки 15-16-4-14-9-17-2-15 на комбинирана скица № * към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, нотариален акт за собственост № 130, том 24, дело № 540 по описа на СВ - София, на нотариус Е. П., с peг. № 379 НК, с който Ц. Г. В. е призната за собственик по давностно владение на поземлен имот, находящ се в [населено място], район „С.“, [улица], целият с площ от 135 кв. м, с планоснимачен номер *, в кв. 8 по плана на [населено място], м. „НПЗ В.-“, при граници по скица: поземлен имот № *, ПИ № *, ПИ № *, заедно с изградената в имота постройка без строителни книжа, с площ от 30 кв. м, състояща се от две стаи и антре; потвърдил решение № 190922 от 26.07.2017 г. на СРС в частта, с която е отхвърлено искането на ищците да се осъдят ответниците по чл. 108 ЗС да им предадат владението на останалата реална част от имот № * от КВС в землището на кв, „Б.“, [населено място], с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], извън тази по точки 10-11-16-4-14-9-10 от комбинирана скица № * към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. трето ГПК.

На първо място, излагат, че в нарушение на ППВС № 1/10.11.1985 г. СГС е допуснал несъответствие между мотивите и диспозитива на своето решение. В мотивите си съдът е дал правилна и законосъобразна подкрепа за решение № 190922 от 26.07.2017 г., постановено по гр. д. № 3495/2011 г. на СРС, а в диспозитива си нищожно и неправилно е отрекъл същото решение чрез неговото обезсилване. Твърдят, че от една страна, правилно СГС се е съобразил с приведеното в мотивите на СРС решение № 24/1.02.1999 г. по гр. д. № 1912/1997 г. на ВКС, IV г. о., с което СРС е оборил истинността на решение № 56/5.11.1993 г. на ПК „Сердика”, решение № 101-1/26.03.1999 г. на ОСЗ - Н. И и решение № 146/25.04.2012 г. на ОСЗ - Н. И (последното - недействително, като издадено след периода на владение, на което се основава искът) - че и по трите решения за възстановяване на земеделски земи в урбанизирана територия не е представена скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5, 6 и чл. 13а ППЗСПЗЗ (чл. 11, ал. 1 ППЗСПЗЗ), и заповед на кмета на СО-район „Сердика” по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, поради което решенията са нищожни. Така, по изложените съображения, СГС правилно е потвърдил решението на СРС, приемайки решенията на органите по поземлената собственост за незаконосъобразни и нелегитимиращи ищците като собственици по реституция на процесния имот. От друга страна, СГС незаконосъобразно е посочил, че основното решение на СРС е частично недопустимо, като се е обосновал с нищожното решение на СГС по отстраняване на ОФГ в решението на СРС и нищожното решение на СГС по приемане решението на ОСЗ - Северна, [населено място] № 205-1/22.01.2019 г.

Ето защо жалбоподателите считат, че атакуваното от тях решение влиза в противоречие с практиката на ВС, установена с ППВС № 1/1985 г., по следните процесуалноправни въпроси: 1. Мотивите обосновават ли диспозитива на съдебното решение и необходимо ли е той да е логически извод от тях; 2. При констатирано несъответствие между диспозитив и мотиви на съдебното решение, следва ли да се възстанови тяхната съгласуваност и единство.

На второ място, жалбоподателите считат за нищожно, постановено в противоречие с практиката на ВКС и очевидно неправилно решението на СГС по „отстраняване” на очевидна фактическа грешка в решението на СРС, като считат, че СГС неправилно е посочил, че основното решение на СРС е частично недопустимо. Излагат, че според СГС, в мотивите си СРС е посочил, че исковете на ищците касаят само идеални части от имота, а е формулиран диспозитив за целия имот. С определение от 17.10.2016 г. СРС е прекратил производството по отношение на ищцата Е. Й. З., която е починала преди предявяване на иска и евентуално е собственик на 2/8 идеални части от имота. Ето защо въззивният съд е приел, че решението на СРС следва да бъде обезсилено в частта, в която исковете на ищците са отхвърлени за разликата над 6/8 идеални части от имота. Сочат, че всъщност СРС е прекратил производството в частта за предявените от ищцата Е. Й. З. искове с протоколно определение от 17.10.2016 г. на основание чл. 27 ГПК поради липса на процесуална правоспособност, а значи и на материална правоспособност, и съответно тя не е била собственик на 2/8 идеални части от имота. Решение № 43936/18.02.2020 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на СРС по никакъв начин не е свързано с възстановяване на 2/8 идеални части от процесния имот. СГС не е взел предвид при обсъждането на поправката на ОФГ два от мотивите на решението на СРС за поправката на ОФГ, защото те не визират поправка на ОФГ: 1. Относно обстоятелството, че идеалните части, при които ищците твърдят своята съсобственост, не са посочени в диспозитива, не е налице очевидна фактическа грешка; идеалните части не са посочени и в мотивите на решението; следователно съставът, постановил решението по същество на спора, е преценил това обстоятелство като несъществено; съставът на СРС не е оправомощен да измени тази преценка; 2. Относно липсата на идентификатор по КККР в диспозитива на решението; процесният имот е коректно идентифициран в диспозитива на решението, липсата на идентификатор не е грешка.

Жалбоподателите намират решението на СГС за поправката на ОФГ за нищожно. Считат, че със своето решение въззивният съд е нарушил чл. 247, ал. 4 ГПК и правната теория, тъй като СГС не може да си присвои правото да не постановява отделен самостоятелен акт по поправката на ОФГ и да решава каквото си иска с поправката на ОФГ. Иначе грешките на съда по повод на поправката биха били непоправими.

На следващо място, в изложението към касационната жалба се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, установена с решение № 2172/16.10.1972 г. по гр. д. № 814/1972 г. на ВКС, II г. о. и решение № 3359/29.12.1977 г. по гр. д. № 2466/1977 г. на ВКС, II г. о., по следните процесуалноправни въпроси: 3. Налице ли е ОФГ, когато с мотивите на съдебното решение съдът се е произнесъл по предмета на спорното право, а не е отразил това в диспозитива на решението; 4. Налице ли е в този случай непълнота на решението, а не ОФГ, и приложим ли е чл. 247 ГПК.

Във връзка с тези два въпроса жалбоподателите излагат, че СРС е посочил, че правното основание, на което е воден искът, не е посочено в диспозитива на постановеното на 26.07.2017 г. първоинстанционно решение, но това обстоятелство не означава допусната очевидна фактическа грешка. Такъв недостатък на решението може да се поправи по реда на чл. 250 и чл. 251 ГПК, но молби от страните за допълване или тълкуване на постановеното по същество на спора решение не са депозирани.

Ц. В. и К. В. формулират и въпросите: 5. Може ли с решението за поправка на ОФГ да се изменя вече постановеното съдебно решение; 6. Допустимо ли е чрез поправката на ОФГ да се замества или променя формираната от съда воля, или да бъдат допълвани мотивите на решението; 7. Допустимо ли е под формата на поправка на очевидна фактическа грешка да се иска коригиране на фактически и правни изводи на съда, изразени съвсем ясно в постановеното решение; 8. Подлежи ли на поправка допуснатата техническа грешка в мотивите на съдебното решение; 9. При обжалване въззивната инстанция разполага ли със същите правомощия, както и първата инстанция, и може ли по повод на жалба срещу решение за поправка да изменя или отменя решението, като по тях твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1132/20.07.2001 г. по гр. д. № 2163/2000 г. на ВКС, IV г. о., решение № 246/17.04.2003 г. по гр. д. № 684/2002 г. на ВКС, I г. о., решение № 85/1.06.2010 г. по гр. д. № 1654/2009 г. на ВКС, IV г. о., определение № 83/16.02.2011 г. по т. д. № 611/2010 г. на ВКС, решение № 115/21.02.2008 г. по гр. д. № 945/2007 г. на ВКС, ІV г. о. и др.

Жалбоподателите заявяват, че е нищожно, постановено в противоречие с практиката на ВКС и очевидно неправилно решението на СГС по приемане решението № 205-1/от 22.01.2019 г. на ОСЗ - Северна.

Твърдят, че решението на СГС по приемане решение № 205-1/22.01.2019 г. на ОСЗ - Северна, [населено място] противоречи на решение № 24/1.02.1999 г. по гр. д. № 1912/1997 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 2/5.01.2015 г. по гр. д. № 3890/2014 г. на ВКС, І г. о. Излагат, че въпросното решение е издадено след периода на владение, на което се основава искът, затова е нищожно.

Визират, че СГС правилно е посочил, че ОСЗ може да издаде своето решение за възстановяване на земеделски земи в урбанизирана територия въз основа на скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5, 6 и чл. 13а ППЗСПЗЗ (чл. 11, ал. 1 ППЗСПЗЗ), и заповед на кмета по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Такива не са издадени.

Намират, че съдът е трябвало да откаже да приеме решението № 205-1/22.01.2019 г. на ОСЗ - Северна, [населено място], нарушаващо чл. 5 ГПК – принципа за законност, засягащо почти изцяло имота им и лишавайки ги от имот. Твърдят, че съгласно чл. 52, ал. 1, т. 6 ЗКИР СГКК издава скица-проект за недвижим имот, който не е отразен в КККР, въз основа на проект за изменение в случаите на чл. 19, ал. 6 ЗСПЗЗ за издаване на решения за възстановяване на собственост върху поземлен имот. Съгласно ал. 2 на чл. 52 ЗКИР изменението в КККР по ал. 1 се извършва като Службата по вписванията незабавно уведомява съответната СГКК за новообразуваните партиди и извършеното вписване. В разглеждания случай не са настъпили никакви нови факти от значение за спорното право на собственост и същите не следва да се вземат предвид съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК (решение № 26/30.04.2014 г. по гр. д. № 4341/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.). Считат, че СГС не е пояснил, че е недопустимо ОСЗ да постановява второ решение, след като вече е постановила решение по подадено заявление, освен ако не попада в изключенията, предвидени в закона - чл. 14, ал. 6, 7 и 7а ЗСПЗЗ. В настоящия случай не се твърдят, а и СГС приема, че не са налице изключенията на ЗСПЗЗ, и следователно решението е в нарушение на материалната компетентност на административния орган.

Според жалбоподателите приемането на представеното решение на ОСЗ – Северна като ново доказателство, е в противоречие с определение № 207/16.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2043/17 г. на ВКС, III г. о., по следните процесуалноправни въпроси, свързани с правния термин „нови писмени доказателства”: 10. Представлява ли решението на ОСЗ - Северна такова писмено доказателство, което страната не е могла да посочи или представи по смисъла на чл. 260, т. 6 ГПК; 11. Представлява ли решението на ОСЗ - Северна такова писмено доказателство, което страната не е могла да узнае, посочи и представи (чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК); 12. Представлява ли решението на ОСЗ - Северна такова писмено доказателство за нововъзникнали факти (чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК); 13. Представлява ли решението на ОСЗ - Северна такова писмено доказателство, което не е посочено и представено поради процесуално нарушение на съда (чл. 266, ал. З ГПК).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са визирани и следните въпроси, свързани със законосъобразността на административния акт, по отношение на които се твърди противоречие на атакуваното решение с приетото в решение № 24/1.02.1999 г. по гр. д. № 1912/1997 г. на ВКС, IV г. о.: 14. Проверява ли съдът дали административният акт е издаден от компетентен орган и в съответната форма; 15. Проверява ли съдът съобразен ли е административният акт с целта на закона; 16. Проверява ли съдът спазени ли са процесуалноправните разпоредби по издаването на административния акт; 17. Неспазването на някое от тези изисквания за действителност на административните актове води ли до несъобразяване на гражданския съд с постановеното решение. Въпросите са поставени във връзка с представената от ищеца З. К. С. заповед № 18-6822-01.07.2019, г. на началника на СГКК, [населено място], с която е отказано нанасяне на поземлен имот с проектен идентификатор *** по одобрената кадастрална карта на [населено място], поради възражение от страна на Ц. Г. В.. Ц. В. и К. В. твърдят, че произнасянето на ВКС по един цялостно нищожен правен акт ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

На последно място се позовават на очевидна неправилност на решението на СГС, като считат, че с него е направен опит да се заобиколи законът и да се постанови юридически акт в пълно противоречие с нормите и духа на правото.

На 12.09.2020 г. (преди проведеното пред СГС открито съдебно заседание от 7.12.2020 г., в което е даден ход на устните състезания) е починал З. К. С., като на 27.01.2021 г. въззивният съд е конституирал наследниците му по закон: М. З. А. и Л. З. С., на които са връчени преписи от въззивното решение.

В. С. С., С. С. К., Е. С. С., М. К. Т., М. З. А. и Л. З. С. са депозирали отговор на касационната жалба, в която излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Съдът приема, че предмет на обжалване пред него е въззивното решение в частта, с която Софийски градски съд, след като частично е отменил отхвърлителното първоинстанционно решение, е уважил исковете по чл. 108 ЗС и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, съобразно отразеното по-горе, както и в частта относно постановеното от СРС решение по чл. 247 ГПК. В останалата част решението е в полза на Ц. В. и К. В. и същите нямат интерес от обжалването му.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че атакуваното пред него решение не е нищожно. Съдебният акт би имал такъв порок, ако е постановен от ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в изискуемата се писмена форма, не е подписан, волята на съда не може да бъде изведена, поради абсолютната неразбираемост на решението. Нито едно от изброеното в случая не е налице.

Поради постановяването на въззивното решение срещу починала преди приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция страна - З. К. С., а не срещу наследниците й по закон (М. З. А. и Л. З. С.), следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК. Извършването на служебна проверка за допустимост на решението се налага предвид обстоятелството, че процесуалната правоспособност на страните е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на производството, за която съдът следва да следи във всяко положение на делото. Съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол и без недопустимостта да е въведена от жалбоподателя като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като и във фазата по чл. 288 ГПК съдът е длъжен да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, а преценката за валидност и допустимост ще се извърши с постановеното от касационната инстанция решение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261882 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 6295/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която частично е отменено първоинстанционното решение и вместо това е постановено друго, с което съдът е признал за установено по исковете на З. К. С., В. С. С., С.С.К, Е. С. С. и М. К. Т. по чл. 108 ЗС, предявени срещу Ц. Г. В. и К. Й. В., че ищците са собственици въз основа на възстановяване по ЗСПЗЗ на 6/8 идеални части от нива от 1.119 дка, м. „Г.“, представляваща имот № * от КВС в землището на[жк], гр. София, с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], при граници (съседи): имоти с идентификатори ***, ***и ***; осъдил Ц. Г. В. и К. Й. В. да предадат на основание чл. 108 ЗС на З. К. С., В. С. С., С. С. К., Е. С. С. и М. К. Т., като собственици на 6/8 идеални части, следния имот: реална част от имот № * от КВС в землището на[жк], [населено място], с проектен идентификатор *** от одобрената кадастрална карта на [населено място], при граници (съседи): имоти с идентификатори ***, *** и ***, която реална част е по точки 10-11-16-4-14-9-10 от комбинирана скица № 3 към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, която скица е неразделна част от въззивното съдебно решение; отменил за 6/8 идеални части от имота и за частта по точки 15-16-4-14-9-17-2-15 на комбинирана скица № * към допълнителното заключение на вещото лице инж. И. Д. от 29.03.2012 г., на стр. 280 от делото пред СРС, нотариален акт за собственост № 130, том 24, дело № 540 по описа на СВ - София, на нотариус Е. П.; обезсилил решение № 43936 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3495/2011 г. на Софийски районен съд.

УКАЗВА на Ц. Г. В. и К. Й. В. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 65 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата им ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на определената държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: