О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1335

София, 21.03.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията В. А. гр. д. № 1828/2023 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответницата Р. К. Б., чрез адв. Р. Д., срещу решение № 1464 от 18. 11. 2022 г. по в. гр. д. № 1577/2022 г. на ОС – Варна, 3 с-в, потвърждаващо решение № 1413 от 12. 05. 2022 г. по гр. д. № 8397/2021 г. на РС – Варна, с което Р. К. Б. е осъдена, на основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на И. И. В. сумата 23161 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за преживени душевни болки и страдания, причинени му заради нарушено от ответницата право на ищеца на семеен живот с дъщеря му Д. И. В., в периода 20. 06. 2016 г. – 10. 06. 2021 г., чрез лишаването му от възможността да се вижда, да контактува, да отглежда и да се грижи за детето, да участва във възпитанието му, да изгради емоционална връзка с него, както и за това, че на 18 и 19 юни 2016 г. ищецът бил злепоставен като баща пред дъщеря си и изпитал страдание, срам, обида от опетняване на доброто му име заради задържането му под стража в резултат на изнесени неистински твърдения в декларация по чл. 9 ЗЗДН към молба за защита от домашно насилие, по която е издадена заповед по чл. 18, ал. 1 ЗЗДН по гр. д. № 6892/2016 г. на ВРС, 17 с-в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11. 06. 2021 г. (предявяване на иска) до окончателното й изплащане.

В касационната жалба са развити оплаквания за недопустимост на решението поради липса на конкретизация в исковата молба на противоправното поведение на ищцата, съставляващо деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Сочи се и неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения на чл. 266, 146, 235, 236, 22 ГПК – неуважаване на искания на жалбоподателката за допускане на относими и допустими доказателства, неправилна преценка на събраните доказателства, неуважаване на искане по чл. 22 ГПК за отвод на съдебния състав, необсъждане на всички събрани доказателства и на всички оплаквания на ответницата по иска, съдържащи се във въззивната жалба, нарушения при призоваването на жалбоподателката. Твърди се и необоснованост на фактическите изводи, както и постановяване на решението в нарушение на материалния закон – чл. 45 ЗЗД. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Подаден е отговор от ищеца И. И. В., чрез адв. А. Г., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на предявения от И. И. В. против Р. К. Б. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел за доказано твърдението на ищеца за осъществено от ответницата противоправно поведение, нарушаващо изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права, изразяващо се в подаване на сигнали, молби, декларации, съдържащи твърдения за осъществено от ищеца престъпление - сексуално насилие спрямо общото им дете, при съзнаване неистинността на заявените факти и не с цел защита на детето, а с цел възпрепятстване осъществяването на режима на лични контакти между ищеца и детето, определен със съдебен акт, постановен в производство по чл. 49 СК. За неубедителни са намерени твърденията на жалбоподателката за добросъвестност на действията й поради предприемането им заради наличие на обосновани опасения за извършени с детето блудствени действия. В тази връзка съдът е съобразил, че твърденията за сексуално насилие са изложени за пръв път едва след приключване на бракоразводния процес и определяне режима на лични контакти между детето и бащата. Съобразил е, че към излагане на твърденията за блудствени действия ответницата е била наясно с изготвеното от психолог, по препоръка на адвоката на ответницата, становище от проведена на 17.11.2014г. психологическа консултация от Д. Ч., педагог-психолог, в което липсва заключение за съмнения за осъществено спрямо детето насилие (същото съдържа само възпроизвеждане изразените от майката притеснения), както и с липсата на констатации за осъществено сексуално насилие спрямо детето при извършеното на 24.09.2015г. психологическо изследване на детето от А. Н., клиничен психолог. Въпреки, че е била запозната с тези становища, е подала молбите за защита с цел препятстване възможността за реално изпълнение на определения от съда режим за лични контакти между бащата и детето. Съобразен е и фактът, че на 18. 06. 2018, след издаване на заповедта за защита от домашно насилие, ответницата е предложила на ищеца да оттегли искането по ЗЗДН, а той да й върне детето.

За доказано е прието и твърдението на ищеца за осъществявано от ответницата неправомерно поведение, изразяващо се в противопоставяне и осуетяване изпълнението на определения от съда режим на лични контакти на дето с бащата, дори и след отхвърляне с влезли в сила решения на твърденията й за сексуално и физическо насилие. Цялостното й поведение сочи на трайно нежелание да се съобразява с постановения от съда режим на лични отношения между бащата и детето. От м. юни 2016г. ответницата без законово основание е възпрепятствала осъществяването на контактите между ищеца и дъщеря му – за това свидетелстват многократно налаганите й глоби от съдебен изпълнител, както и обстоятелството, че е продължила да настоява, че спрямо детето е осъществено сексуално насилие дори след като с влезли в сила съдебни решения това е отречено, като на 25. 10. 2017 г. е подала и сигнал за блудствени действия, за което е образувана преписка №44032/2017г. по описа на СРС (преобразувана в преписка 14379/2017 г. по описа на РП-Варна), прекратена поради липса на доказателства с постановление от 14. 04. 2021 г.

Прието е, че противоправното поведение на ответницата (снабдяването й със заповед за незабавна защита в хипотезата на превратно упражняване на права и последващото продължително осуетяване на режима на лични отношения, определен с влязло в сила съдебно решение) представлява неправомерна намеса в личния семеен живот на ищеца и е довело до липса на контакти между ищеца и дъщеря му в продължение на шест години и до прекъсване връзката родител - дете. Това е нанесло непоправими вреди в емоционалната сфера на ищеца, който е бил лишен от възможност да види как израства детето му, да се грижи за него и да изгради духовна и емоционална връзка.

Прието е, че извършеният арест на ищеца, впоследствие признат за незаконен с влязло в сила съдебно решение, също е резултат от подадената от ответницата молба за защита по ЗЗДН.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил, че ищецът е преживял тежко раздялата и невъзможността да вижда дъщеря си, разстройва се и плаче, когато говори за детето, правил многократни безуспешни опити да се вижда с нея. Невъзможността да познава и общува с единственото си дете, да се радва на време прекарано с него, да участва във възпитанието му, да изгради емоционална и духовна връзка с дъщеря си се отразило травматично на ищеца. Искът е приет за основателен за пълния предявен размер от 23161 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, във връзка с което поставя следните въпроси: 1/. „материалноправен въпрос, касаещ предпоставките за присъждане на обезщетение по чл. 45 ЗЗД“ – налице ли е злоупотреба с право тогава, когато страната подава молба за защита със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право и дали в този случай е от значение дали предприетата защита е адекватна, дали твърдяното субективно право съществува и дали е допуснала грешка при преценка на правата си; 2/. „ процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция да направи проверка за правилното очертаване рамките на спора, извършване на повторен доклад и събиране на всички относими и допустими доказателства, въз основа на което да изгради становището си по същество“, както и въпроси „относно задължението на съда за субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и събиране и преценка на доказателства“; 3/. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора.

Твърди се, че първият въпрос е решен в противоречие с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 257 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 1149/2010 г., 4 г. о., решение № 758 от 11. 02. 2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., 4 г. о., решение № 245 от 5. 11. 2014 г. по гр. д. № 1743/2014 г., 3 г. о., а вторият и третият – решени в противоречие с ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Сочат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост на решението и очевидна неправилност на същото.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо, включително и на посочените от жалбоподателката основания. Решението е постановено при наличие на право на иск, което е упражнено надлежно. Не е нарушен принципът на диспозитивното начало – съдът се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. Не е налице хипотезата на постановено въззивно решение при липса на право на въззивна жалба или ненадлежното му упражняване, при оттеглена жалба. Не е налице и хипотезата на постановено решение без участие на задължителен необходим другар. Неоснователно е оплакването на касатора за несъответствие на исковата молба с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК. Ищецът е посочил всички факти, които счита, че пораждат правото му на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД. Конкретизирани са всички действия, който според ищеца са неправомерни (снабдяване със заповед за незабавна защита по ЗЗДН при превратно упражняване на права и последващо продължително осуетяване режима на лични отношение между бащата и детето), индивидуализирани са причинените вреди – преживените негативни емоции и психични страдания, заради липса на контакт между бащата и детето в продължение на шест години (лишаване на ищеца от възможност да създаде емоционална и духовна връзка с единственото му дете, да види как същото израства и се развива, да полага родителски грижи), изложени са и съображения за наличие на причинна връзка между вредите и противоправното поведение на ответницата.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, тъй като изводите на въззивния съд не противоречат, а напълно съответстват на формираната практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Съдът е приел, че титулярят на процесуални права е свободен да прецени дали и кога да упражни правата си, че подаването на молба за защита от домашно насилие по реда на ЗЗДН поначало е правомерно действие, израз на упражняване на законоустановена възможност за защита на права. При сезирането на съответния орган страната може да се позове на факти и обстоятелства, каквито намери за добре и съобразно интересите си. Страната е добросъвестна и когато фактите, на които се позовава, не се установят в съответното производство. Когато обаче сезирането на съда е извършено не с цел изложените в молбата твърдения да се проверят и да бъдат взети съответните мерки, а при осъзнаване неистинността на твърденията и с цел да се навреди другиму, е налице злоупотреба с процесуални права, което поведение е неправомерно. Оплакването, че в случая не е доказано главно и пълно, че при подаване на молбата за защита по ЗЗДН, на жалби до прокуратурата, на молби до съдебния изпълнител, съдържащи твърдения за сексуално насилие и блудствени действия от ищеца към детето, ищцата е знаела неистинността на твърдените обстоятелства и е предприемала посочените действия не с цел защита интересите на детето, а за увреждане на ищеца, представлява оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд, съставляващо касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквото е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втората и третата група въпроси, тъй като действията на въззивния съд не противоречат, а съответстват на указанията по приложението на закона (чл. 269, 235, 236, 146 ГПК), дадени с ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор и в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, както и с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, в пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е обсъдил всички правнорелевантни факти и установяващите ги доказателства, както и относимите и непреклудирани възражения и доводи на страните. Обсъдил е изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. Мотивите към въззивното решение отразяват осъществена решаваща дейност на инстанция по съществото на спора, а не на контролноотменителна инстанция. Същите обективират изводи на въззивния съд, касаещи спора от фактическа и от правна страна.

Изложението съдържа множество оплаквания за неправилност на въззивното решение, развити и в касационната жалба. Обсъждането им на настоящия етап е недопустимо, тъй като във фазата по чл. 288 ГПК се преценява само наличието на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, а преценка за правилността му би могла да се осъществи само с решението по чл. 290 ГПК, в случай на допускане на въззивното решение до касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателката Р. К. Б. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. И. В. сумата 3050 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1464 от 18. 11. 2022 г. по в. гр. д. № 1577/2022 г. на ОС – Варна, 3 с-в.

ОСЪЖДА Р. К. Б., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. И. В. сумата 3050 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: