Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на ЕТ „Ние-Савов-Вл. С.“, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от В. Е. С., и на В. Е. С., с адрес в [населено място], представлявани от адв. Ц. И., против решение без номер от 19 октомври 2016 г., постановено по в. гр. д. № 217/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение без номер от 24 март 2016 г., постановено по гр. д. № 70658/2014 г. по описа на районния съд в [населено място], с което касаторите са осъдени да заплатят солидарно на А. Б. Р., с адрес в [населено място], сумата от 7500 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на публикувана статия на 15.02.2010 г. в бр. 15 на областен вестник „Ние“, със заглавие „Съдът бащиния ли е на А. Р.?“, ведно със законната лихва от същата дата (искът е предявен като частичен), и сумата от 7500 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на публикувана статия на 11.03.2010 г. в бр. 22 на областен вестник „Ние“, със заглавие „К. си, А.!“, ведно със законната лихва от същата дата (искът е предявен като частичен).

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо – постановено при наличието на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по чл. 229, т. 4 и 5 ГПК, и при всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че още с отговора на исковата молба е поискано спиране на производството по делото, а въззивният съд отказал издаване на ново удостоверение във връзка с висящността на наказателно производство срещу ищцата. Не са обсъдени оплакванията във въззивната жалба и не е направен собствен анализ на доказателствата и при преценката дали е налице невярна и клеветническа информация в изнесените статии, когато изнесената информация и „твърденията“ са състав на престъпление и е образувано наказателно производство с обвиняем увредения за деянията. Не са обсъдени и твърденията по въпроса за процесуалната дееспособност на страните – касаторът е в състояние след тежък инсулт, и назначената експертиза не е дала пълен и ясен отговор на въпроса в състояние ли е той да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си; въззивният съд е отхвърлил искането за допълнителна експертиза като процесуално недопустимо. Съдът не е съобразил, че отговорността на касатора С. като редактор не може да почива на предположения, тъй като няма данни за работата му като редактор на вестника; не се твърди и няма данни за редакторска намеса в статиите. Не са обсъдени образуваното срещу ищцата към момента на публикациите дисциплинарно производство, отстраняването й от длъжността „съдия“, образуваното досъдебно производство с повдигнато обвинение за престъпления по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК, и чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. В нарушение на закона и на доказателствата е прието, че е доказано статиите да са причината за здравословните проблеми на ищцата – дисциплинарното и наказателното производство са се развили успоредно във времето. Съдът е нарушил практиката на ВКС за границата на обществено приемливата критика по чл. 39 КРБ в хипотезата на важен обществен въпрос и разликата между оценка и клевета. Неправилно е определен и размерът на обезщетението, тъй като няма събрани доказателства за тиража на вестника, ищцата е потърсила срещу същите ответници обезщетения и в други производства, и не е обсъдено влиянието на водените срещу нея дисциплинарно и наказателно производство за търпените неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответницата А. Б. Р., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.

Съдът приема за установено следното: на 15.02.2010 г. е публикувана статия „Съдът бащиния ли е на А. Р.“ с автор И. Д., в която ищцата е наречена „прословутата видинска районна съдийка, която на всеки дава каквото му поиска“ и се разясняват твърдения за разглеждане на гр. д. № 917/2008 г., без да е известно как делото е попаднало при ищцата, и за контакти между бащата на ищцата и ответника по делото, за недаване на отвод от страна на ищцата, за професионалната дейност на ищцата и разглеждането на дела, свързани с материални интереси, които, вместо при други съдии, се падали при ищцата; на 11.03.2010 г. е публикувана статия „К. си, А.!“ с автор Д. Д., в която се твърди, че ищцата проявила упорит интерес да закупи за баща си част от имота, предмет на спор по дело, и че вместо да се отведе, тя веднага решава делото в своя полза, и за здравословното състояние на ищцата, и за това, че се хвалела пред свои познати, че „краде дела“ от свои колеги, че работи частно по осиновяване на български деца от чужденци и по приема на студенти по специалност „право“. Посочено е, че не се спори, че издател на вестника е едноличния търговец с редактор В. С., както и че ищцата към датата на публикуване на статиите е заемала длъжността районен съдия и не е осъждана. Прието е, че издателят носи отговорност за изнесената невярна информация, а отговорността на С. е ангажирана в качеството му на редактор на вестника, защото отговаря за вида и съдържанието на публикациите; С. е посочен като редактор в самия вестник, поради което е предположено наличието на съответното правоотношение. Счетено е, че публикуваната информация е невярна и има клеветнически характер, написаното е злепоставящо и с него е нарушен общият дълг да не се увреждат морални интереси на други лица, като е препратено към анализа на доказателствата, сторен от първата инстанция. Относно понесените вреди са кредитирани свидетелски показания; при определяне на размера на обезщетението се отчитат територията на разпространението на вестника, съчетано с публикуването на статията на интернет страницата на вестника, обнародването на статията на първата страница на печатното издание с провокативно и привличащо вниманието на читателите заглавие, които като краен резултат са довели до засягане доброто име, честта, достойнството и авторитета на ищцата като съдия.

К. съд приема, че обжалваното решение не е недопустимо, както касаторите твърдят, като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, защото са се осъществили предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК: до провеждането на устните състезания пред въззивния съд не е представено доказателство за наличие на дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, а наличие на данни за висящо досъдебно производство не водят до извода за наличие на предпоставката по т. 4 на сочения текст, след като няма образувано наказателно дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; в хода на гражданското дело не е разкрито престъпно обстоятелство, от установяването на което да зависи изходът на гражданския спор – фактическият състав, обуславящ отговорността за вреди, в случая да включва вредата да е настъпила в резултат на престъпление, установено по надлежния ред, при което искането за спиране на гражданското дело до установяване на престъплението да е основателно, тъй като изходът на гражданския спор е в зависимост от изхода по наказателното дело. При това положение не се обосновава и допускането на касационното обжалване по изрично поставения въпрос при деликт от клевета и ангажиране на гражданската отговорност по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД на издателя и редактора на печатното издание, в отделно гражданско производство, налице ли е връзка на преюдициалност и основанията за спиране по чл. 229, ал. 4 и 5 ГПК при образувано наказателно производство срещу увредения за изнесени в публикацията факти и обстоятелства, които осъществяват престъпен състав по НК. Оплакването за липса на произнасяне от страна на съда по съображенията във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция съществено нарушение на съдопроизводството във връзка с въпроса за процесуалната дееспособност на касатора С., също не води до допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, при положение, че не е установено касаторът да страда от психическо разстройство, а искането за нова експертиза съдът е приел за немотивирано.

Касационното обжалване следва да се допусне по обусловилите изхода на спора въпроси отговаря ли редакторът на печатно издание за изготвен от трето лице материал, който е публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, по реда на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, и противоправно ли е и има ли клеветнически характер изказването на мнение с негативна оценка, пряко или косвено засягащо конкретно лице, когато името му се коментира или предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Преценката на твърдението за осъществен състав на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се извърши спрямо разрешенията, дадени от ВКС в решение № 147 по гр. д. № 1640/2010 г., IV г. о., и решение № 484 по гр. д. № 1438/2009 г., III г. о.

Останалите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

Пита се длъжен ли е съдът в решение по спора за причинени от публикация вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение на делинквента от отправени клеветнически твърдения, и в тази връзка разликата между факт и мнение, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 85 по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о. Соченото противоречие не се разкрива. ВКС в цитираното решение дава положителен отговор на първата част на въпроса – съдът трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на делинквента и кои са правомерно извършени, и се прави разграничение между факт и мнение. В случая съдът е изложил своите виждания по твърденията за противоправно поведение на касаторите, и е обосновал, включително чрез препращане към мотивите на първата инстанция, кои от твърдените факти са установени.

Не може да се сподели виждането на касаторите, че по въпроса при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да отчита критерии, за които няма доказателства по делото, и да не взема предвид други, за които има такива, е нарушена задължителната практика на ВС, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление, както и последващата практика на ВКС, основана на тях, в която са възприети същите изходни положения. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет и в задължителната практика на ВКС според ТР № 3/2004 г., ОСГК – обезщетението за вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Константно е разбирането, че от значение са всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства във връзка с твърденията на ищеца за понесени от него вреди вследствие на незаконното наказателно преследване. Въззивният съд е съобразявал вида на медията, дала поле на статиите срещу ищцата, отразяването на статиите в електронната версия на вестника, начина на публикуване. Макар да е вярно, че няма изрични мотиви за съответствието на справедливия размер на обезщетението с жизнения стандарт към момента на публикацията, както и дадената възможност по втората статия за отговор, съдът е дал превес на други обстоятелства и е мотивирал изводите си защо ги счита за значими за справедливостта.

По въпроса при потвърждаване на първоинстанционното решение длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения по жалбата и в мотивите си да укаже с какви конкретни доводи се опровергават доводите на жалбата, подкрепени с доказателствата по делото, по който се поддържа, че са нарушени постановките на ППВС № 1/1953 г., следва да се отговори, че съдът в случая е извършил преценка самостоятелно и чрез препращане към мотивите на първата инстанция на доказателствата по делото и са обсъдени оплакванията на въззивниците, които имат отношение към конкретния спор, като правилността на изводите е въпрос на друга преценка. Ето защо и този последен въпрос на касаторите също не обосновава допускането на касационното обжалване.

За касационното обжалване касаторите дължат държавна такса от 300 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение без номер от 19 октомври 2016 г., постановено по в. гр. д. № 217/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място].

УКАЗВА на ЕТ „Ние-Савов-Вл. С.“, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от В. Е. С., и на В. Е. С., в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представят в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 300 лева за касационното производство, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на председателя на IV г. о. за насрочването му в открито съдебно заседание след получаване на доказателство за внесена държавна такса.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: