Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби с вх. № 3692/05.05.2019 г. и с вх. № 3565/02.05.2019 г., депозирани от Д. Н. И., чрез отделни нейни процесуални пълномощници, срещу решение № 21 от 23.03.2019 г. по в. т.д. № 323/2018 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 339 от 12.10.2018 г. по т. д. № 528/2017 г. на Окръжен съд – Бургас за признаване за установено по предявен от „Домино” ООД иск, че Д. И. дължи на дружеството: 72 600 лв. – незаплатена част от продажна цена, уговорена в нотариален акт № 525, том III, рег.№5323, дело № 422/24.07.2015 г. на нотариус Н. М., с падеж на задължението – 01.08.2016 г., ведно със законната лихва в размер на 6688.52 лв. за периода от 02.08.2016 г. – 28.06.2017 г. и законна лихва от 28.06.2017 г. до плащане на главницата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 4715/2017 г. на Районен съд – Бургас.

В първата посочена касационна жалба се поддържат доводи за недопустимост на решението, тъй като ищцовото дружество е заявило възражение за нищожност на споразумение от 06.12.2016 г., поради липса на представителна власт на подписалото го лице от името на дружеството. Първоинстанционният съд е приел, че посоченото споразумение е нищожно, но въззивният съд го е счел за относително недействително. Според касационната жалбоподателка, въззивният съд се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало, при несъобразяване на конкретните правопораждащи факти. Поддържа се и оплакване за неправилност на атакуваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствени правила – непроизнасяне по молба за отмяна определението за даване ход на устните състезания и съответно, за предоставяне на възможност на ответницата да доведе допуснатия й свидетел. Освен това, в жалбата се сочи, че ищцовото дружество не е осъществило никакви действия по търсене на остатъчната продажна цена за периода от 01.08.2016 г. до 28.06.2017 г., което означава, че то потвърждава знанието за предоговорената със споразумението продажна цена.

В приложеното към тази касационна жалба изложение се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Действително ли е допълнително споразумение, подписано само от един от управителите на дружество с ограничена отговорност, който притежава валидна представителна власт, но упражнява същата заедно с друг управител /вписан в ТР/, който обаче въпреки управляващите му и представляващи функции и правомощия, не се е противопоставил на така подписаното споразумение, което касае промяна на продажната цена на недвижим имот, обективирана в надлежно съставен в законоустановена форма нотариален акт; 2. Допустимо ли е с въззивното решение съдът да се произнесе по иск за относителна недействителност на съглашение, след като първоначално пред първоинстанционния съд е заявен установителен иск за парична сума, поради нищожност на подписано споразумение и 3. След като въззивният съд е сезиран с молба за отмяна на съдебно определение за приключване събирането на доказателства, следва ли с нарочно определение да се произнесе по така направено изрично искане, като коментира представените към молбата доказателства, или това може да го извърши със съдебния акт. Непроизнасянето по нарочно депозирана такава молба, съставлява ли съществено процесуално нарушение и не съставлява ли нарушение на чл. 2, вр. с чл. 7, ал. 1, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 ГПК.

В касационната жалба, постъпила чрез Апелативен съд – Бургас с вх. № 3565/02.05.2019 г., се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Сочи се, че апелативният съд неправилно е приложил чл. 301 ТЗ и чл. 42, ал. 2 ЗЗД и не е съобразил ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, а от друга страна, не е осигурил правото на защита на въззивницата поради отказ да отложи делото, за да се осигури възможност за довеждане на допуснат свидетел. Твърдят се нарушения по чл. 153, чл. 161 и чл. 266, ал. 3 ГПК, подробно мотивирани.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, при следните поставени въпроси: 1. Може ли съдът да измени права и задължения на страните по споразумение, след като следва да се придържа към правилата за тълкуване, уредени в чл. 20 ЗЗД; 2. Може ли, при липса на съмнение, неяснота или двусмислие на договорна клауза, както и при липса на спор между страните относно договорна клауза, съдът да тълкува същата по своя преценка и 3. Може ли съдът само въз основа приложението на чл. 161 ГПК да обосновава изводите си относно основателността на предявения иск. Допълнителната селективна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК е основана на: решение по т. д. № 761/2008 г., I т. о. /по въпрос № 1/, решение по гр. д. № 6042/2015 г., IV г. о. и решение по т. д. № 809/2010 г., I т. о. / по въпрос № 2/ и на решение по гр. д. № 2732/2016 г., IV г. о. /по последния въпрос/, съответно приложени.

От ответника по жалбата – „Домино” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е постъпил писмен отговор на втората касационна жалба, в който е заявено становище за правилност на атакуваното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Бургас е приел от фактическа страна следното: Наличие на сключен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, по силата на нотариален акт №525, том III, рег. №5323, дело № 422/24.07.2015г. на нотариус Н. М., с който дружеството - ищец, представлявано от управителя К. Ж., е прехвърлило на ответницата правото на собственост върху два недвижими имота, подробно индивидуализирани, срещу цена от 162 000 лв., от които преди сключване на сделката са заплатени 90 000лв., а за остатъка от 72 600лв. е предвидено да бъдат платени на дружеството по банков път в срок до 01.08.2016г.; За последната посочена сума дружеството е инициирало заповедно производство - ч. гр. д. № 4715/17г. по описа на Районен съд – Бургас, като срещу издадената заповед за изпълнение е подадено възражение и частна жалба срещу допуснатото незабавно изпълнение, към които Д. Н. е приложила споразумение от 06.12.2016 г. с дружеството, представявано от К. Ж., с нотариална заверка на подписите; със споразумението страните са предоговорили цената от 162 000лв. на 90 000 лв., поради което остатъкът от 72 000 лв. не се дължи и страните нямат претенции една към друга; препис от споразумението е връчен на дружеството на 17.08.2017 г.; Към датата на подписване на споразумението, дружеството се е представлявало от Я. Г. Г. самостоятелно и с пълна и неограничена представителна власт, а от К. С. Ж. – само заедно с управителя Я. Г..

Въззивният съд е констатирал, че независимо от твърдението на ответницата за наличие на писмено изявление на Я. Г. за потвърждаване на споразумението от 06.12.2016 г., такова не е представено, а от друга страна, не са конкретизирани фактите, при които Г. е узнал, или знаел за въпросното споразумение. Независимо от допускането на Я. Г. като свидетел /чл. 266, ал. 3 ГПК/ – за установяване на знание относно подписаното от другия управител споразумение, страната не е изпълнила задължението си да осигури довеждането на свидетеля в две поредни заседания пред апелативния съд, нито са представени надлежни доказателства за наличие на обективни пречки за това. В мотивите към решението е прието, че и допълнително приложените доказателства за командироване на свидетеля на дата, съвпадаща с последното съдебно заседание, подписани от самия него, не доказват наличие на обективни и непреодолими пречки, а и съдът не е уведомен своевременно. Прието е, че поведението на страната попада в хипотезата на чл. 161, ал. 1 ГПК, като с оглед преценените обстоятелства, е изведен извод за узнаване, от страна на дружеството, за споразумението от 06.12.2016 г., едва с представянето му с възражението на въззивницата и връчване на препис от него.

По спорните въпроси относно валидността на подписаното споразумение за намаляване на цената на продадените недвижими имоти до размера на платената по банков път /към момента на изповядване на сделката по нотариален ред/ цена от общо 90 000 лв., апелативният съд е формирал следните правни изводи: При зачитане на възражението на търговското дружество за нищожност на така сключеното споразумение, основано на вписаното в търговския регистър към 06.12.2016г. ограничение на представителната власт на К. Ж., обвързана от съвместното й упражняване само заедно с другия управител – Я. Г., е прието, че споразумението не е нищожно /според становището и на първата инстанция/, но е относително недействително, съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Апелативният съд е изложил подробни правни съображения по приложението на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, с позоваване и на Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, при прилагане на чл. 301 ТЗ.

Изразено е разбирането, че противопоставянето по чл. 301 ТЗ се изключва при наличие на потвърждаване съгласно чл. 42, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, каквото е твърдяно от ответницата, но при неангажирани писмени доказателства във връзка с приложение на последната норма. За недоказано е счетено, че Я. Г. е потвърдил сключеното споразумение до вписване в ТР заличаването му като управител, а именно до 25.04.2017 г., при констатация на съда за липса на други доказателства, сочещи за узнаване, от страна на Г. за споразумението. Като единствено доказан момент, в който ненадлежно представляваното дружество е узнало за споразумението от 06.12.2016г., е счетен този – на връчване на дружеството на препис от частна жалба по чл. 419 ГПК /по приложеното ч. гр. д. на ОС-Бургас/, след което веднага дружеството е отправило волеизявление за противопоставяне на така сключеното споразумение.

Останалите възражения на дружеството – за липса на изискуема от закона форма, както и възражението за нищожност на споразумението на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не са възприети от решаващия съдебен състав.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

По делото липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, т. к. при произнасяне по възражението на ищеца за подписване на споразумението само от единия от управителите, който обаче е могъл да представлява дружеството само заедно с другия управител, въззивният съдебен състав е зачел твърденията в обстоятелствената част на исковата молба. Що се отнася до правната квалификация на така въведеното възражение, то определянето й е от компетентност на решаващия съд и той не е обвързан от сочената от ищеца квалификация – за нищожност поради липса на съгласие /независимо, че последното е въведено и самостоятелно/, нито от възприетото от първоинстанционния съд. Освен това, при произнасяне по възражението, че споразумението е сключено без представителна власт на лицето, посочено като управител на дружеството, при вписано в ТР съвместно представителство на търговеца, въззивният съд е зачел и задължителните указания по приложение на материалния закон – ТР № 5/204 г. на ОСГТК на ВКС.

По въпроса относно действителността на процесното споразумение, е приложимо посоченото тълкувателно решение. Даденото тълкуване за порока на сделка, сключена без представителна власт, е възприемано и в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – например, решение по гр. д. № 3598/2014 г., IV г. о., както и в решения по т. д. 24/2013 г., I т. о., решение по т. д. № 87/2011 г., II т. о., решение по т. д. № 2994/2013 г., I т. о. и др. В цитираните съдебни актове на различни съдебни състави на Търговска колегия на ВКС е посочено, че разпоредбата на чл. 301 ТЗ е приложима и в хипотеза на извършени правни действия от името на търговец от едно, или част от лицата, осъществяващи колективното /съвместното/ му представителство, като в този случай за противопоставянето по см. на чл. 301 ТЗ е достатъчно наличието на волеизявление за това на едно от останалите лица, формиращи съвместното представителство на търговеца. Обосноваването на въпроса с поддържани от касаторката доводи за непротивопоставяне на другия управител /в подкрепа на които не са ангажирани и събрани надлежни доказателства/, невъзприети от решаващия съд, са относими към правилността на атакувания съдебен акт и затова не подлежат на преценка в селективната фаза.

Начинът, по който е формулиран процесуалноправният въпрос, свързан с отправено до въззивния съд искане за възобновяване на съдебното дирене, сочи на неговата съотносимост към основанията за касиране, т. к. твърдението за допуснато процесуално нарушение не би могло да аргументира наличието на основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и възприетото в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разграничение между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК.

Въпросите, свързани с предпоставките за тълкуване на споразумението от 06.12.2016 г. и критериите по чл. 20 ЗЗД, не удовлетворяват основния селективен критерий, доколкото въззивният съд не е формирал решаващата си правна воля въз основа на извършено тълкуване на споразумението, нито е установил наличие на предпоставки /а и такива не са твърдени от страните по делото/ за изясняване на обективираната в него действителна воля на страните.

По процесуалноправния въпрос – относно приложението на чл. 161 ГПК, следва да се счете за недоказана общата предпоставка за достъп до касация, т. к. уважаването на специалния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК не е обусловено само от приложените от съда последици за страната, възпрепятствала събиране на допуснати гласни доказателства.

Не се установява наличие и на поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация. Макар и подробната обосновка на сочената очевидна неправилност на въззивното решение, изложена в приложението към втората касационна жалба, да съответства на доктринерни становища и на практиката на ВКС, Гражданска и Търговска колегия, конкретните доводи са свързани с оплакванията за липса на уведомяване на страната относно фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверка на тези факти. Касационната жалбоподателка твърди, че решаващият съд неправилно и в нарушение на чл. 161 ГПК е обосновал изводите си, приемайки за доказан факт, за който не е допуснал да бъдат събрани доказателства. Съобразно установените в практика на ВКС критерии – прилагане на несъществуващ закон, или прилагането му в неговия обратен смисъл, атакуваният съдебен акт не би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. Сочената явна несправедливост в изложението към първата касационна жалба, мотивирана с твърдения за недопустимост на решението и нарушено право на защита, не покрива изискванията на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 21 от 23.03.2019 г. по в. т.д. № 323/2018 г. на Апелативен съд – Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: