Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. Д. С. и Б. К. С., двамата от [населено място], обл. Монтана, срещу решение № 992 от 30.04.2019 г. по в. гр. д. № 4301/2018 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 1834 от 19.07.2019 г. по същото дело, в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ГО, 17 състав решение № 3802 от 12.06.2018 г. по гр. д. № 468/2017 г. предявените от двамата касатори срещу Застрахователна компания „Л. И“ АД, [населено място] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм. ) за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 10.11.2016 г. са отхвърлени съответно: искът на Д. С. е отхвърлен за разликата над сумата 37 500 лв. до присъдената от първата инстанция сума 60 000 лв., а искът на Б. С. е отхвърлен за разликата над сумата 48 000 лв. до присъдената от първата инстанция сума 80 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие. Касаторите твърдят, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен конкретните обективно настъпили вреди за всеки от тях – трайно увреждане на долните им крайници, в резултат на което силно са ограничени движенията в дясна колянна и глезенна става на ищцата и в дясна тазобедрена става на ищеца, обуславящи необходимостта от ползването на помощни средства, както и отражението на тези вреди върху цялостното физическо и психическо състояние, имащо за последица невъзможността им да упражняват правото на труд, въпреки трудоспособната си възраст. Считат, че в противоречие със задължителната съдебна практика решаващият състав не е отчел всички съществени за случая обстоятелства, в т. ч. и лимитите на отговорността на застрахователите, както и че не е извършил задълбочен анализ на същите.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд, когато формира извод за прекомерност по отношение на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определя друг, по-нисък размер, да мотивира и обоснове този свой извод; 2. Ограничен ли е въззивният контрол по въпроси относно правилността на решението от изложените доводи в жалбата; 3. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално-икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото; 4. Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чиито ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск „Гражданска отговорност на автомобилистите“, като критерий наред с всички останали за определяне размера на обезщетението“.

Касаторите поддържат, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: решение № 215 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г. на III г. о. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за втория въпрос); ППВС № 4/68 г., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на II т. о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на II т. о., решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на II т. о. и решение № 158 от 17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на I т. о. (за третия и четвъртия въпрос).

Ответникът по касация – Застрахователна компания „Л. И“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 29.07.2019 г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на ответника – ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (сега отм. ) за причинените на ищците неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 10.11.2016 г. Поради това, че първоинстанционното решение не е обжалвано за присъдените суми до размер на 30 000 лв. и че в жалбата на застрахователното дружество не са релевирани оплаквания във връзка с фактическия състав за ангажиране отговорността му, въззивният съд е счел, че следва да се произнесе само по спорните въпроси – за обема на съпричиняването от страна на ищците и за размера на дължимите им застрахователни обезщетения с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

По отношение съпричиняването на вредите:

Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите в по-голям обем от приетия от първостепенния съд, съответно: 1/4 – за ищцата Д. С. и 1/5 – за ищеца Б. С., в която част същите не са обжалвали първоинстанционното решение. С оглед становището на вещото лице от автотехническата експертиза, че при наличието на поставени предпазни колани ищците не биха получили увреждания в областта на главата, както и че предпазните колани са най-ефикасни при челен удар със скорост до 80 км/ч, въззивният съд е приел, че доколкото в случая скоростта на единия от участващите в произшествието автомобили е била 89.59 км/ч, ефективността на коланите е неясна, нито е ясно какви други увреждания биха настъпили при поставени колани. Поради това е приел, че липсва основание за увеличаване приноса на нито един от ищците.

Въззивният съд не е споделил обаче извода относно размера на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди, като е счел, че обезщетение в размер на 80 000 лв. за ищцата и в размер на 100 000 лв. за ищеца са прекомерни. Като обстоятелства, имащи значение за определяне обема на вредите, решаващият състав е съобразил: По отношение на ищцата Д. С. – контузия на главата, мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана на лицето, открито счупване на дясна голямопищялна кост и на дясна лакътна кост, оперативно лечение на счупването и фиксиране на фрагментите с метална остеосинтеза, дълъг възстановителен период от 10 месеца, нужда от чужда помощ по-интензивно през първите два месеца и впоследствие по време на възстановителния период, придвижване с помощно средство, ограничения в движението на дясна колянна и глезенна става в период на година и три месеца след събитието, възрастта на лицето към този момент – 55 години, вероятността същото да търпи тези ограничения в продължителен период от време, намалената му трудоспособност (31%), негативно отражение върху психиката на ищцата; По отношение на ищеца Б. С. – изкълчване (луксация) на дясна тазобедрена става със счупване на главата на бедрената кост, разкъсно-контузни рани на главата и лицето, продължителен болничен престой (от 10.11.2016 г. до 07.12.2016 г.) и дълъг възстановителен период от една година, оперативна интервенция на тазобедрената става чрез открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с винтове, нуждата от чужда помощ по-интензивно през първите два месеца и впоследствие по време на възстановителния период, силно ограничени движения в дясната тазобедрена става, възрастта на ищеца към датата на събитието – 55 години, намалена трудоспособност (50%) и вероятността да търпи ограничения в движенията продължително.

Съобразявайки тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение към момента на произшествието за ищцата е сумата 50 000 лв., а за ищеца – сумата 60 000 лв. Поради това и с оглед приетия за всеки от ищците процент на съпричиняване, исковете са счетени за основателни съответно за сумата 37 500 лв. – за ищцата и за сумата 48 000 лв. – за ищеца, като за разликата до присъдените от първата инстанция размери (60 000 лв. и 80 000 лв.) същите са отхвърлени.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касаторите въпроси не е осъществена общата предпоставка, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – въпросите да са обуславящи за изхода на конкретното дело по начина, разяснен в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За първите два въпроса този извод произтича от обстоятелството, че съдържащите се в тях твърдения не кореспондират с данните по делото. Безспорно, въззивният съд е длъжен да мотивира и обоснове всеки свой извод, в т. ч. и когато счете определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди за прекомерно. В случая обаче съдът е изпълнил това свое задължение и подробно е обосновал направения извод за прекомерност на обезщетенията на ищците. Несъгласието на страните с резултата от извършената от него преценка не е основание за допускане на касационния контрол, тъй като същото е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. Напълно неоснователно е и твърдението, съдържащо се във втория поставен въпрос, че въззивната инстанция е излязла извън оплакванията в сезиралата я жалба и по-конкретно - че се е произнесла по размера на присъдените от първостепенния съд обезщетения, без да са заявени оплаквания за това от страна на застрахователното дружество. Видно от въззивната жалба, същата съдържа ясно и недвусмислено изразено несъгласие с размера на присъдените на ищците обезщетения като завишени и несъответстващи на принципа на справедливост и постоянната съдебна и застрахователна практика (стр. 2, последните три абзаца).

Що се отнася до останалите два въпроса (трети и четвърти), свързани с това кои са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, дали лимитът на отговорност на застрахователите е част от тях и дали при определяне на дължимото на ищеца обезщетение тези критерии са съобразени, освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че отговорът на същите е относим към правилността на обжалвания акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора, е определил размера на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите от него за релевантни за случая обстоятелства.

Що се отнася до социално-икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, твърдението на касаторите, че не са взети предвид при определяне на обезщетениата, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на акта, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2016 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите от страна на въззивния съд не означава, че тези обстоятелства са игнорирани.

С оглед изложеното, следва да се счете, че поставените от касаторите въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да е необходимо да се обсъжда наличието на конкретно заявеното от тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., опредено съгласно чл. 37 от Закон за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 992 от 30.04.2019 г. по в. гр. д. № 4301/2018 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 1834 от 19.07.2019 г. по същото дело.

ОСЪЖДА Д. Д. С. и Б. К. С., двамата от [населено място], обл. Монтана, [улица] да заплатят на Застрахователна компания „Л. И“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 (триста) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: