Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. Д., С. Т. М., Б. Т. М. и М. Т. М., всички чрез адв. М. срещу решение № IV-66/26.06.2019 г. по гр. д. № 624/2019г. на Окръжен съд – Бургас (ОС–Бургас), IV въззивен граждански състав.

Ответникът „Строймар 2013“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Приморско, ул. „Иглика“ № 1, чрез адв. Т. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 17/19.02.2019 г. по гр. д. № 164/2018 г. на Районен съд – Царево (вж. решение № 642/18.07.2019 г. по гр. д. № 624/2019 г. на ОС – Бургас за поправка на очевидна фактическа грешка) за отхвърляне на предявените от касаторите против търговското дружество искове с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта при трудова злополука на 11.04.2017 г. на техния наследодател Т. М. Д. – съпруг на първата и баща на останалите ищци, както следва: за съпругата М. А. Д. - 70 000 лв. и по 50 000 лв. за всяка от дъщерите му, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от датата на злополуката - 11.04.2017 г. до окончателното им изплащане.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 11.04.2017 г. пострадалият Т. Д. е извършвал работа по шпакловане на таван и стълбище в кула А1 на строителен обект. Работата му била възложена от ответното дружество, явяващо се изпълнител на обекта. Посочено е, че дейността е извършвана от лицето на необезопасена строителна площадка, намираща се на третия етаж на кулата, на височина 5 метра. Около 14, 30 часа работникът паднал от площадката, в резултат на което получил комбинирана черепно-мозъчна и гръдна травма, а по - късно същият ден е починал. Установено е също, че на 18.04.2017 г. ответникът подал декларация за трудова злополука пред ТП на НОИ. Въз основа на декларацията е извършена проверка, резултатите от която са обективирани в протокол № 5103-02-13/19.07.2017 г., а с разпореждане № 5104-02-87 от 28.07.2017г. ТП на НОИ декларираната злополука е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Посочено е, че разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила. Инстанцията по същество обаче е отрекла съществуването на претендираното вземане на ищците като е приела, че по делото липсват данни за възникнало валидно трудово правоотношение с източник писмен трудов договор, сключен между наследодателя Д. и ответника. Развити са мотиви, че безвиновната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на трудова злополука, може се ангажира единствено и само при наличие на валиден трудов договор. Според съда в конкретния случай такъв договор не е наличен сред доказателствения материал по делото, доколкото предвидената от закона форма за действителност на трудовия договор е писмената, а тя не е спазена. Споделено е разбирането, че трудовото правоотношение, основано на трудов договор, не може да се установява с други гласни или писмени доказателства, освен със самия договор. За неоснователни са счетени доводите на ищцовата страна, че съществуването на трудоводоговорна връзка между наследодателя и ответното дружество е установимо по косвени данни, вкл. че за наличието на такава свидетелства факта на оповестяване на инцидента от търговеца пред ТП на НОИ като трудова злополука, респ. че същият е подал уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Заявил е и наличие на предпоставки от фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение.

Въпросите, които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т. е. поставени за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, са следните:

1.„Следва ли въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си съгласно чл. 269 ГПК, ако във въззивната жалба има изложени доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалния закон – в случая неправилно открито производство по чл. 190 ГПК за оспорване на документ, а именно Разпореждане № 5104-02-87/28.07.2017 г. на ТП на НОИ – Б., с което е приета злополуката за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО?“;

2. „Допустимо ли е оспорване в производство по иск по чл. 200 КТ на констатациите на необжалвано по административен ред и влязло в сила разпореждане по реда на чл. 60, ал. 1 КСО на ТП на НОИ, с което злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО?“ - въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС, съобразно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

3.„Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО на ТП на НОИ за приемането на злополуката за трудова има ли обвързваща сила спрямо съда, разглеждащ последиците от нея (по предявени искове по чл. 200 КТ), относно обстоятелството за наличие на валидно трудово правоотношение между пострадалия и работодателя?“.

4. „Изискването по чл. 62, ал. 1 КТ за писмена форма на трудовия договор спазено ли е единствено и само когато изразеното съгласие на насрещните страни е обективирано в съставения за това (един) документ или е възможно да се удовлетвори и по различен начин?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС, съобразно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

5. „Какво е правното значение на информацията, съдържаща се в официален регистър, какъвто е регистъра на трудовите договори в НОИ и следва ли същата да се счита за съществуваща спрямо третите лица?“

По първите три въпроса страната твърди отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ВКС, III г. о. Налице е и позоваване на Определение № 582/22.06.2018 г. по гр. д. № 1544/2018 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 302/02.05.2018 г. по гр. д. № 4443/2017 г. на ВКС, III г. о. и Определение № 156/08.02.2016 г. по гр. д. № 5531/2015 г. на ВКС, III г. о.

По четвъртия повдигнат въпрос се сочи противоречие с Решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/2013 г. на ВКС, IV г. о.

Първите три поставени въпроса не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване такова естество има този въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

В случая макар въззивният съд да не е мотивирал съображения и дал отговор, в съответствие с чл. 269 ГПК, на оплакването в жалбата пред него за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в откриване в исковия процес на производство по оспорване истинността на разпореждане № 5104-02-87/28.07.2017 г. на ТП на НОИ – Б., за признаване злополуката за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, той не е правил фактически констатации и правни изводи, основани на изхода от това производство. Изложените от него аргументи за отхвърляне на исковете са свързани и произтичат от установената липса на валиден трудов договор, сключен в писмена форма. Така инстанцията по същество е отрекла на пострадалия качеството на работник в предприятието на ответника, като основна предпоставка за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ.

Процесуалната активност на втората инстанция при разглеждане и решаване на материалноправния спор не е била обусловена и от разрешаването на въпроса за допустимостта на предприетото оспорване на сочения във второто питане документ. Както вече се изтъкна по-горе, мотивите на решаващия състав за отхвърляне на исковите претенции се свеждат до липсата на писмен трудов договор между наследодателя на ищците и ответника, който е източник на трудовото правоотношение и главна предпоставка за ангажиране обективната отговорност по чл. 200 КТ. Ето защо, въпросът не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба.

Не е релевантен и въпросът по третото питане.

Въпросът дали разпореждането на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО за приемане на злополуката за трудова обвързва исковия съд, сезиран със спора по чл. 200 КТ, да приеме наличието на съществуващо трудово правоотношение между пострадалия и ответника по делото, не е обсъждан от състава на второинстанционния съд в обжалваното решение. Той не е изводим от решаващите изводи на въззивния съд и не е обусловил изхода на делото. Единствено съдът е направил съждение, че при липсата на писмен трудов договор ирелевантен за отговорността по чл. 200 КТ е фактът на оповестяване от ответното дружество на злополуката като трудова пред съответния осигурителен орган. Други доводи във връзка с отношенията между ответника и компетентното поделение на осигурителния институт по повод на въпросния инцидент, вкл. и за последиците от административните актове на посочения орган спрямо настоящия спор, не са излагани от въззивната инстанция.

В обобщение, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. тълкувателните мотиви към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Четвъртият повдигнат въпрос обаче удовлетворява и общото, и допълнителното основание за селектиране на касационната жалба.

Той е обуславящ изхода на делото и е в основата при формиране решаващата воля на въззивния съд. Единствено липсата на писмен трудов договор между наследодателя на ищците и ответника, като източник на трудовото правоотношение помежду им, е приета за достатъчна да изключи отговорността на дружеството по чл. 200 КТ, без оглед на съществуващите косвени данни за създадена трудовоправна връзка. По въпроса е налице и допълнителната предпоставка, доколкото се установява отклонение с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава – в частност с Решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/2013 г. на ВКС, IV г. о. Останалите сочени в този пункт от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове са определения, постановени в производство по чл. 288 ГПК. Те обаче не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото с тях съставът на ВКС не се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност – така съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГК и ОСТК.

Петият поставен въпрос също не осъществява общо основание, защото въззивната инстанция не е мотивирала съображения и правни изводи, основани на анализ на информацията, съдържаща се в официален регистър, какъвто е регистъра на трудовите договори в НОИ.З и по него не следва да се допуска касационен контрол.

Предвид на горното, касационното обжалване на въззивното решение ще следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия четвърти въпрос.

Относно твърденията за очевидна неправилност на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият състав счита, че при допуснат касационен контрол на въззивното решение те ще се обсъдят в производството по разглеждане на касационната жалба.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № IV-66/26.06.2019 г. по гр. д. № 624/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, IV въззивен граждански състав.

Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.