Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. Г. и И. Г. Г. против решение № 422 от 07.11.2019 г. по гр. д.№ 506/2019 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 981/04.06.2019 г. по гр. д.№ 8434/2018 г. на РС-Русе. С последното е признато за установено по отношение на касаторките, че ищецът Г. П. Й. е собственик на апартамент №. ..., находящ се на 7-ми етаж в жилищна сграда, в [населено място], кв. Ч.-Г-юг, [улица], вх.... и те са осъдени да му предадат владението върху същия апартамент. Не е признато право на задържане на двете касаторки по отношение на процесния апартамент.

В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението, защото касаторките не оспорват правото на собственост на ищеца, но задържат апартамента до заплащане на претендирани от тях суми. Според тях, ищецът трябвало да предяви владелчески иск. Считат решението неправилно, защото съдът не е преценил възражението за признаване право на задържане заедно с заявеното от тях извънсъдебно преди предявяване на иска писмо, с което заявяват искане за заплащане на суми, за да освободят апартамента, което е било приложено от ищеца към исковата молба.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК, касаторите се позовава на основанията по чл. 280, ал..2 ГПК, като твърдят нищожност на решението, защото пълномощното за адвокат Н. не било подписано от ищеца; недопустимост на решението поради това, че те не оспорвали правото на собственост на ищеца, а отказвали да му предадат имота до заплащане на парични суми, които считат, че им дължи, като считат, че в този случай той трябва да предяви владелчески иск, а не иск за собственост. Твърдят очевидна неправилност, тъй като не било доказано, че те са във владение на апартамента. Неглижирано било възражението им за право на задържане. Наведено е и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК с формулирани въпроси: 1.достатъчно ли е предварително да се посочат претенциите на претендиращият право на задържане щом като другата страна признава, че ги е получила и е приложила тези писмени претенции към исковата молба; 2. Необходимо ли е непременно да се предявява насрещен иск, за да се предяви претенцията за право на задържане или е достатъчен отговор, /изпратен предварително до собственика, който по същество е възражение/, в който тези претенции са подробно изложени и този отговор е приложен от ищеца като доказателство към исковата му молба.

Ответникът по касация не взема становище.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Ищецът се легитимира като собственик на процесния апартамент на основание наследство от П. Г. Й., починал на 02.01.2013 г. и съдебна спогодба по гр. д.№ 6377/2014 г. на РРС. Върху апартамента е имало запазено право на ползване за Л. Й. Й., но тя е починала на 02.09.2017 г. и това право се е погасило. П. Г. И. е придобил апартамента като трето ползващо се лице по договор за покупко-продажба, сключен между Л. Й. и Д. Г. за сумата 10 000 деноминирани лева.

С исковата молба е приложено писмо от Д. Г. до адв. С. С., в качеството му на пълномощник на ищеца Г. П. Й., с което заявява, че упражнява право на задържане, като претендира да й бъдат заплатени суми на различни основания – сума от 10 000 деном. лв., които е заплатила на Л. Й. при покупката на апартамента за брат й П. Й. / с договор по чл. 22 ЗЗД/, суми за това, че се е грижела за майка си и баба на ищеца и 2700 лв. за ремонти и подобрения в апартамента на ищеца. В отговора към исковата молба, двете ответници / сега касатори/ Д. и И. Г. заявяват, че не оспорват правото на собственост на ищеца, но упражняват право на задържане. Позовават се на уговорки между тях да им прехвърли собствеността върху апартамента, защото са му дали пари да изплати дела на втората съпруга на баща му, но той отказал да им го прехвърли по същата цена а поискал пазарна цена. Считат, че следва да им заплати сумата 10000 лв., която Д. Г. е платила за покупката на апартамента и суми, които И. Г. е похарчила за издръжката на баба им. Заявили са, че подържат отговора, който е приложен към исковата молба и упражняват право на задържане до уреждане на сметните им отношения. Заявили са доказателствено искане само за свидетели за установяване на изложените отношения и кой е извършвал ремонти и подържал апартамента. Не е направено искане за оценка на подобренията. В допълнение към отговора са заявили, че упражняват право на задържане и ще освободят апартамента в разумен срок след заплащане на дължимите им суми.

В доклада по делото съдът е посочил, че ответниците са заявили възражение за право на задържане. Не са докладвани суми, до заплащане на които се претендира признаване на това право. Едва в третото открито съдебно заседание на 07.05.2019 г. е заявено искане от пълномощника на ответниците адв. С. С. за назначаване на СТЕ за оценка на извършените ремонти в апартамента, която не е допусната от съда поради това, че не са били налице предпоставките на чл. 147 ГПК.

С решението, РС е приел, че ищеца е собственик, а ответниците ползват имота без основание. Не е уважено възражението за признаване право на задържане, тъй като не е доказано изискуемо и ликвидно вземане на ответниците от ищеца.

В обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че ако за РС съществува задължение по чл. 128 ГПК за остави без движение искова молба за уточняване, той няма такова задължение към отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК. Тъй като в отговорът на исковата молба не са уточнени по вид и размер ремонтните дейности и подобренията, до заплащането на които се претендира признаване право на задържане, съдът е приел, че правилно това възражение не е уважено. Изложил е допълнително и мотиви, че право на задържане има само добросъвествия владелец, съгласно чл. 72, ал. 3 ЗС и то само за разноските и подобренията. Тъй като ответниците нямат качеството на владелци, според твърденията им /признават правото на собственост на ищеца и са очаквали да купят от него апартамента/, нямат право на задържане. Съдът е посочил, че ответниците по иска не могат да се позоват и на чл. 90 и чл. 91 ЗЗД за похарчените суми за издръжката на бабата на ищеца и за сумата 10 000 лв. за придобиване на процесния апартамент от наследодателя на ищеца, тъй като тези суми не са изискуемо вземане от същото правоотношение, от което произтича тяхното задължение да предадат апартамента на ищеца, а не е налице и връзка на конекситет между тях. Всяко от задълженията на страните произтича от различни правоотношения и е независимо от другото – не са насрещни, поради което не може да се признае право на задържане. Затова, решението на РС е преценено като правилно и е потвърдено.

Заявената основание за допускане до касация на обжалваното решение поради това, че пълномощното не било подписано от ищеца и съдът не изследвал този въпрос не сочи на вероятна нищожност на решението. Подобно основание за нищожност на решението няма. Такива са постановяване на решението от не надлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение, съгласно мотивите към ТР № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното решение не е постановено при нито една от тези хипотези. Предявяване на иск от лице, което не е подписало исковата молба или от пълномощник без представителна власт е основание за недопустимост на решението, ако представителната власт не бъде потвърдена, защото съдът в такъв случай не би бил надлежно сезиран. Въпросът за подписа на ищеца върху пълномощното за адвокат Н. е повдигнат в първото съдебно заседание от ответниците, но още в същото съдебно заседание те са заявили, че подписът е на ищеца, поради което не е била назначена СГрЕ. Така по делото не е доказано, че подписът не е на ищеца. Следователно, тъй като изложеното твърдение не кореспондира на фактите по делото, то не формира и основание за допускане до касация.

На второ място се твърди вероятна недопустимост на решението поради това, че ответниците не оспорвали правото на собственост на ищеца и поради това следвало той да предяви само владелчески иск. Искът по чл. 108 ЗС е за защита на невладеещият собственик против този, който държи или владее имота му без основание, т. е. с този иск се цели защита на правомощието на собственика да владее собствената си вещ. Владелческите искове целят да защитят владението на владелеца / чл. 75 ЗС/ или на владелеца или държателя / чл. 76 ЗС/ като фактическо състояние. Ищецът не е владелец, а собственик, който е лишен от правомощието си да владее и ползва собствената си вещ и има правен интерес да иска връщането й от несобственик, който я държи. Следователно не е налице липса на правен интерес от предявяване на иск по чл. 108 ЗС, не е налице и вероятна недопустимост на решението, като основание за допускане до касация.

Неоснователно е и твърдениято за очевидна неправилност на решението поради това, че ответниците нито владеели апартамента, нито били негови държатели. Това твърдение се опровергава от заявеното от тях становище за задържане на апартамента до заплащане на претендираните от тях суми, след което в разумен срок щели да го освободят.

Наведено е и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Поставените въпроси обаче не определят изхода от спора, Въпросите касаят сезирането на съда с възражението им за право на задържане. Съдът е приел и разгледал това тяхно възражение, но го е преценил за неоснователно. Следва да се подчертае само, че гражданският процес е основан на диспозитивното начало / чл. 6 ГПК/ и извънсъдебни изявления на страните не могат доведат до възникване на валидно процесуално правоотношение. До колкото ответниците са се позовали на право на задържане, съдът се е произнесъл по това възражение и в диспозитив, предвид нормата на чл. 298, ал. 4 ГПК. Въззивната инстанция е разгледала и основанията, на които се претендират сумите, до заплащането на които се иска признаване право на задържане, за да приеме това възражение за неоснователно. Така поставените въпроси не кореспондират на мотивите към обжалваният съдебен акт. Те касаят и единичен случай. когато изявление за упражняване право на задържане е направено преди предявяване на иска, но това не сочи специфика до колкото това право е заявено и пред съда, той го е приел за разглеждане и се е произнесъл по него, като е изложил и мотиви по същество за неоснователност. Те не произтичат от начина на предявяване на възражението, а от липса на материално правни предпоставки за признаване право на задържане.

Отделно от това, по въпроса за характера на правото на задържане, кой е активно легитимиран да го претендира, срока, до който следва да се заяви възражението за право на задържане и какви са изискванията за редовното му предявяване има и задължителна съдебна практика – ТР № 48/3.04.1961 г. на ОСГК на ВС, т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2001 от 04.01.2001 г. и т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и казуална такава на ВКС - решение № 454/22.10.2010 г. по гр. д. № 765/2010 г., ВКС, ІІ гр. о., решение № 422/17.01.2011 г. по гр. д. № 939/2009 г., ВКС, ІІ гр. о., решение №201/17.10.2013г. по гр. д.№2329/2013г. на ІІ гр. о. на ВКС.З не се допуска касационен контрол и на основание чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.

Водим от изложеното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 422 от 07.11.2019 г. по гр. д.№ 506/2019 г. на Русенски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Д. Г. Г. и И. Г. Г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: