О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 677

София, 20.03.2024 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Мирослава Кацарска

изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д. № 1129/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. С. от [населено място], Л. област, срещу решение № 7 от 01.02.2023 г., постановено по в. т.д. № 160/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 260006/28.01.2022 г. по т. д. № 97/2017 г. на Окръжен съд – Ловеч. С първоинстанционното решение е признато за установено по реда на чл. 422, ал.1 ГПК съществуването към 14.08.2017 г. на вземане на ищеца „Б. - 91“ ООД към ответника С. П. С. в качеството му на авалист по издаден на 25.03.2016 г. от „Агропродукт С.“ ЕООД запис на заповед за сумата 15 810 евро, ведно със законната лихва от 14.08.2017 г. - датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на съда за липса на формални недостатъци на процесния запис на заповед като се излагат доводи за неговата нищожност. Твърди се, че със записът на заповед се е задължило „Агропродукт С.“ ЕООД чрез С. С., който няма представително качество спрямо дружеството, чиито едноличен собственик и управител е Д. П. С.. Според касатора липсата на валидно волеизявление на издателя на записа на заповед за безусловно задължаване за плащане води до нередовност от външна страна на менителничния ефект. Отделно се сочи, че процесният запис на заповед е нищожен поради липсата на предвидените в чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ реквизити относно мястото на издаване и мястото на плащане. Твърди се, че в записа на заповед не е посочен адреса на управление на дружеството, поради което липсва индивидуализация на мястото на издаване на ценната книга. Същевременно се сочи,, че в записа на заповед не е посочена банковата сметка на издателя, поради което липсва индивидуализация и на мястото на плащане. Обоснован е извод, че тъй като процесният запис на заповед е нищожен, то и поетото задължение от авалиста е недействително. Излагат се доводи за недоказано по делото каузално правоотношение, както и за установена недобросъвестност на приносителя, който знаейки, че задължението на издателя по каузалното правоотношение е погасено, злоупотребява с правата си на поемател по менителничния ефект. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения установителен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Като основание е посочена също и разпоредбата на ал. 2 на чл. 280 ГПК, без да е уточнено на кое от трите основания по ал. 2 се позовава касаторът и без да са изложени конкретни съображения. Формулирани са следните правни въпроси:

1. „Налице ли е формален недостатък на менителничния ефект, когато в същия липсват: а) безусловно обещание на издателя да се плати определена сума пари и б) подпис на издателя ? Този недостатък води ли до нищожност на менителничния ефект?“ Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 78/17.07.2009 г. по т. д.№ 29/2009 г.; решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на І т. о.; решение № 95/08.07.2014 г. по т. д. №2473/2013 г.; решение № 67/25.05.2017 г. по гр д. № 60075/2016 г. на І г. о. и решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г.

2. „Недействително ли е задължението на авалиста по един нередовен от външна страна запис на заповед?. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение № 103/04.08.2016 г. по т. д. № 1588/2015 г. на ВКС, І т. о. и решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС.

3. „ Допустимо ли е да се извеждат по тълкувателен път констатации за наличието на някой от задължителните реквизити на записа на заповед? Допустимо ли е правната фигура на издателя на менителничния ефект да се обвързва с авалиста по пътя на тълкуване на запис на заповед?“ . Сочи се противоречие с решение № 96/28.07.2017 г. по т. д. № 1907/2016 г. на ВКС, І т. о.

4. „Налице ли са предвидените в чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ реквизити място на издаване и място на плащане, ако в записа на заповед е посочен само градът на издаване? Нищожен ли е запис на заповед при липса на посочена банкова сметка, при липса на място на плащане?“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 95/08.07.2014 г. по т. д. № 2473/2013 г. на ВКС и в решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на ВКС.

5. „При недоказано каузално правоотношение може ли да се ангажира отговорността на авалиста?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с постановките в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и че е от значение на точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ищеца „Б. - 91“ ООД, в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че формулираните въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, цитирана от касатора. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил решение № 260006/28.01.2022 г., постановено по т. д. № 97/2017 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено съществуването към 14.08.2017 г. на вземане на ищеца „Б. - 91“ ООД от [населено място], към ответника С. П. С. от [населено място], Л. област, в качеството му на авалист по издаден на 25.03.2016 г. от „Агропродукт С.“ ЕООД запис на заповед за сумата 15 810 евро, ведно със законната лихва от 14.08.2017 г. - датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК, до окончателното изплащане.

Въззивният съд е приел за релевантни за спора следните установени по делото обстоятелства:

- със запис на заповед от 25.03.2016 г. „Агропродукт С.“ ЕООД се е задължил неотменимо и безусловно да плати на „Б.-91 “ ООД сумата 15 810 евро с падеж 30.09.2016 г., като сумата е платима в евро по банкова сметка, „която ни е известна“, според посоченото в записа. Като представляващ издателя на ценната книга „Агропродукт С.“ ЕООД е посочен С. П. С., който е положил и подпис за издателя;

- записът на заповед е авалиран на 25.03.2016 г. от С. П. С., който е положил подпис;

- каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, е възникнало по договор от 23.03.2016 г. за доставка на минерални торове от продавача „Б.-91“ ООД на купувача „Агропродукт С.“ ЕООД на стойност 15 810 евро. Съгласно клаузата на чл. 11 от договора вземането на продавача за цената се обезпечава със запис на заповед, издаден в негова полза от купувача;

- с влязло в сила решение № 94/15.11.2018 г. по т. д. № 75/2017 г. на Ловешки ОС „Агропродукт С.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Б.-91“ ООД на осн. чл. 327 ТЗ във вр. с чл. 79 ЗЗД сумата 29 100 лв. (15 810 евро), представляващи неплатена цена по договора за доставка на минерални торове от 23.03.2016 г., ведно със договорна лихва и разноски;

- с влязло в сила решение по т. д. № 76/2017 г. „Агропродукт С.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Б.-91“ ООД сумата 45 607.61 лв., представляващи неплатена цена по договор за продажба на стоки от 01.02.2016 г„ ведно със съответните лихви и разноски. Решението не е постановено при участие на С. П. С. като трето лице (искането е било оставено без уважение с влязло в сила определение) и няма произнасяне на съда по предявен от ответното дружество насрещен иск (насрещната искова молба е била върната поради неотстраняване на нередовностите);

- от справка в търговски регистър по партидата на „Агропродукт С.“ ЕООД се установява, че към м. март 2016 г. дружеството се е представлявало от неговия управител Д. П. С.;

- въз основа на заявление от 14.08.2017 г., подадено от „Б.-91“ ООД в Районен съд - Луковит, срещу С. С. е издадена Заповед № 314/22.08.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за сумата 15 810 евро, задължение на авалиста по записа на заповед, ведно със законната лихва от 14.08.2017 г., както и за разноски в заповедното производство. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу заповедта е подадено възражение. Заявителят е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК на 24.11.2017 г.

На базата на така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел, че предявеният установителен иск по реда на чл. 422 ГПК е основателен и доказан. Съдът е обсъдил направените от ответника – авалист възражения по чл. 485, ал. 2 ТЗ за недължимост на сумата поради недостатъци във формата на записа на заповед, обуславящи неговата нищожност. Приел е за неоснователни доводите, изложени във въззивната жалба за нередовност на записа на заповед от външна страна. Съдът е подчертал, че записът на заповед съдържа всички реквизити по чл. 535 ТЗ, а именно: наличие на наименованието „запис на заповед“ в текста на документа; безусловно обещание на издателя за плащане; ясно и точно определена по размер и валута сума - 15 810 евро; падежът на задължението е на точно определен ден - 30.09.2016 г.; ясно е лицето, на което трябва да се плати - „Б.-91“ ООД.

В обжалваното решение е отразено, че като място и дата на издаване е посочено: „гр. Севлиево, 25.03.2016 г.“, а плащането е в евро, по банкова сметка, която „ни е известна“. С оглед начина на изписване, въззивният състав е споделил мотивите на първостепенния съд за наличие на реквизитите по чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ, съответно - за неоснователност на възражението на С. С. за нищожност на записа поради липса на тези реквизити. Посочил е, че мястото на издаване е индивидуализирано чрез населеното място, което е достатъчно да се приеме, че е налице реквизитът по чл. 535, т. 6 ТЗ. Според съда при наличието на посочено населено място като „място на издаване“, за действителността на ценната книга не е задължително изписването на точния адрес на издаване, доколкото в закона няма подобно изискване, а презумпцията по чл. 536, ал. 3 и ал. 4 ТЗ обвързва мястото на издаване с местожителството на издателя, което е населеното място съгласно приложимите към датата на приемане на ТЗ разпоредби. Становището на съда, че в обхвата на реквизитите по чл. 535 т. 4 и т. 6 ТЗ - „място на плащане“ и „място на издаване“ не се включват индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място и съответно - че липсата на такива данни не води до недействителност на ценната книга, е обосновано и с позоваване на практиката на ВКС, обективирана в решение № 21/04.07.2014 г. по т. д. № 1348/2013 г. на I т. о. Съдът е приел също, че доколкото плащането по записа на заповед е по банкова сметка, посочването на точния адрес в населеното място е без значение за точното изпълнение на задължението. Апелативният състав е подчертал, че в процесния запис на заповед е изписано изрично, че банковата сметка, по която следва да се плати сумата, е известна на издателя и на авалиста, което означава, че за тях начинът на плащане по банков път е бил достатъчно ясен и конкретен още при подписване на документа.

Приемайки, че не е преклудирано възражението, въведеното от жалбоподателя пред въззивната инстанция, за нередовност на записа на заповед поради липса на реквизити по чл. 535, т. 2 и т. 7 ТЗ - „безусловно обещание да се плати определена сума пари“ и „подпис на издателя“, въззивният състав е изложил съображения за неговата неоснователност. Отразил е, че възражението се основава на липсата на посочените два реквизита, тъй като подписът за издател на записа на заповед е на лице, което не е имало представителна власт, доколкото като представляващ издателя „Агропродукт С.“ ЕООД е посочен С. П. С., който е положил и подпис, но същият не е бил управител и представляващ дружеството. Апелативният състав е акцентирал върху факта, че записът на заповед съдържа реквизитите по чл. 535, т. 2 и т. 7 от ТЗ, а именно - безусловно обещание за плащане и подпис на издателя, поради което записът на заповед се явява редовен от външна страна и не страда от пороци във формата. Отделно съдът е отразил, че по аргумент от чл. 485, ал. 2 ТЗ наличието или липсата на представителна власт на лицето, подписало ценната книга за издателя, е без правно значение за действителността на задължението на авалиста.

Въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя по чл. 465 ТЗ. Посочил е, че ответникът - авалист не е страна по каузалното правоотношение, поради което може да противопостави на приносителя само онези възражения, основани на личните каузалните отношения с издателя, които са обусловени от недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за релевантни факти, на които се основават възраженията на длъжника по каузалната сделка. Според съда по делото не само, че не е доказана недобросъвестност на приносителя „Б.-91“ ООД, а обратното – в случая вземането на поемателя към длъжника по каузалната сделка е установено по съдебен ред със сила на пресъдено нещо, което вземане не е погасено чрез прихващане или плащане, както към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, така и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК (в изложението е направено немотивирано и неуточнено позоваване на чл. 280 ал. 2 ГПК), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване въпросите на касатора под № 1 и № 2 в изложението: 1.„Налице ли е формален недостатък на менителничния ефект, когато в същия липсват: а) безусловно обещание на издателя да се плати определена сума пари и б) подпис на издателя? Този недостатък води ли до нищожност на менителничния ефект?“ и 2. „Недействително ли е задължението на авалиста по един нередовен от външна страна запис на заповед?. Въпросите не са обусловили решаващата воля на съда, който е акцентирал върху релевантния според него факт, че процесният запис на заповед съдържа реквизитите по чл. 535, т. 2 и т. 7 ТЗ, а именно - безусловно обещание да се плати посочената сума от 15 810 евро и подпис на лицето, посочено в ценната книга като представител на издателя – С. П. С.. В тази връзка и доколкото съдът е приел, че записът на заповед се явява редовен от външна страна и не страда от пороци във формата, поставените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора. Всъщност, чрез така формулираните въпроси касаторът оспорва правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. За пълнота на изложението, следва да бъде отразено, че във въпросите е игнориран довода на съда за неоснователност на възражението за нищожност поради липса на представителна власт, а именно - че наличието или липсата на представителна власт на лицето, подписало записа на заповед за издателя, е без правно значение за действителността на задължението на авалиста с оглед разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ и при липсата на недобросъвестност на поемателя по смисъла на чл. 465 ТЗ.

Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК въпросите на касатора посочени под № 3 в изложението: „ Допустимо ли е да се извеждат по тълкувателен път констатации за наличието на някои от задължителните реквизити на записа на заповед?“ и „Допустимо ли е правната фигура на издателя на менителничния ефект да се обвързва с авалиста по пътя на тълкуване на запис на заповед?“. Въпросите на са значими за конкретния правен спор, доколкото не съответстват на решаващите мотиви на въззивната инстанция. Анализът на тези мотиви сочи, че при обсъждане на възраженията на ответника, въззивният съд не е тълкувал съдържанието на записа на заповед и не е извеждал по тълкувателен път констатациите си за наличието на задължителните реквизити на записа на заповед. Съдът е приел, че ясно са отразени в текста на записа на заповед следните реквизити: наименованието „запис на заповед“; безусловното обещание на издателя за плащане; падежът на задължението; лицето, на което трябва да се плати и подписът на издателя. Що се отнася до мястото на плащане и до датата и мястото на издаване, въззивният състав не е извършил тълкуване на съдържанието на документа. Изводът на съда, че са налице и реквизитите по чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ с посочването в записа на заповед на [населено място] като място на издаване и с поемането на задължението на издателя за плати по банковата сметка на поемателя като място за плащане, е направен с оглед формираната практика на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не могат да обосноват допускане на касация на въззивното решение въпросите под № 4 в изложението: „Налице ли са предвидените в чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ реквизити място на издаване и място на плащане, ако в записа на заповед е посочен само градът на издаване?“ и „Нищожен ли е запис на заповед при липса на посочена банкова сметка, при липса на място на плащане?“. Въззивният съд е дал отговор на посочените по-горе правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 21/04.07.2014 г. по т. д. № 1348/2013 г. на І т. о., в което се приема, че съгласно чл. 536 ал. 3 ТЗ , ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането и за местожителство на издателя, както и че приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище. Въпросите не са решени и в противоречие с постановките в решение № 225/28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012г. на ВКС, ІІ т. о., според които „записът на заповед не е нищожен поради липса на реквизит „място на плащане” и/или „място на издаване”, ако с оглед определения от издателя способ на плащане, адресът няма значение за точното изпълнение на менителничното задължение. Практиката на ВКС, на която касаторът основава наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касация (решение № 95/08.07.2014 г. по т. д. № 2473/2013 г. на ВКС и решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на ВКС), не е относима към поставените въпроси под № 4, свързани с реквизитите по чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ.

На последно място не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК въз основа на въпрос № 5 в изложението: „При недоказано каузално правоотношение може ли да се ангажира отговорността на авалиста?“. От една страна отговорът на въпроса се съдържа в разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, от която следва, че менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта относителните възраженията, които би могъл да противопостави издателя на ефекта, произтичащи от каузалното правоотношение. Разясненията, дадени в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава касаторът, са относими към възраженията на издателя на записа на заповед, а не към отговорността на авалиста. От друга страна, по така формулираният от касатора въпрос, е налице непротиворечива практика на ВКС – решение №92/06.07.2017г. по т. д. №569/2016 г. на ІІ т. о. и други, което изключва наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 01.02.2023 г., постановено по в. т.д. № 160/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, ГО.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: