О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1514
гр. София, 07.06.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3836/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Е. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 59 от 04.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 57/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 226 от 13.11.2021 г. по гр. д. № 422/2020 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният от касатора против „Тоники -МБ“ ООД иск по чл. 108 ЗС и вместо него е отхвърлил като неоснователен иска за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание договор за прехвърляне на собствеността върху съвкупност от движими вещи вместо изпълнение на парично задължение, с нотариална заверка на подписите рег. № 947/14.03.2014 г. на нотариус М. М., с рег. № 462 на НК, на следните движими вещи: Фадрома УНК - челен товарач, два броя портални крана – 8 тона, Коробелачна машина/Коробелачка, два броя портални крана – 5 тона и слитъци стомана, и за осъждане на ответника да му предаде владението на тези вещи; потвърдил е първоинстаниционното решение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против „Тоники -МБ“ ООД иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 37 422 лв. (частичен иск от 54 000 лв.), представляваща обезщетение за невъзможността да ползва собствените му движими вещи, поради незаконното им задържане от ответника за периода от 07.08.2016 г. до 07.08.2019 г.
По делото е установено, че с договор за прехвърляне на собствеността върху съвкупност от движими вещи вместо изпълнение на парично задължение от 14.03.2014 г., с нотариална заверка на подписите, сключен между ищеца в първоинстанционното производство С. Е. К. и „Водопад- 91“ АД /длъжник по изп. д. № 78/2014 г. на ЧСИ П. М./, представлявано от А. М. А., страните са приели за установено помежду си, че дружеството има парично задължение към ищеца в размер на 165 400 лв., произтичащо от запис на заповед от 28.01.2008 г., като вместо да изплати дължимата сума, длъжникът прехвърля на кредитора собствеността на множество движими вещи, между които и процесните. Изложени са съображения, че този договор, въз основа на който ищецът черпи своите права, представлява по съществото си даване вместо изпълнение и за да породи правно действие, следва да е налице първоначално валидно възникнало задължение. Записът на заповед, основание за възникване на задължението на „Водопад – 91“ АД, е върнат на издателя му, като впоследствие същият е унищожен или изгубен, не по вина на ищеца, поради което за установяването на неговото съществуване са допустими свидетелски показания в хипотезата на чл. 165, ал. 1 ГПК. Доколкото обаче по делото са въведени твърдения, че записът на заповед е издаден като обезпечение на възникнало задължение по договор за заем, за да установи съществуването на задължението на издателя на записа на заповед, следва да бъде установено валидното сключване на каузалното правоотношение. Договорът за заем е реален и неформален, който се счита сключен с предаване на заемната сума от заемодателя на заемополучателя, което е предмет на доказване, при положение че страната черпи права от това правоотношение. В случая се касае за сума над 5000 лв., поради което е недопустимо да бъде установявано съществуването на договора със свидетелски показания. След като не са представени писмени доказателства сумата от 156 400 лв. да е била предадена в заем от ищеца на дружеството „Водопад – 91“АД, нито са въведени твърдения договорът за заем да е изгубен или унищожен /такива твърдения са въведени единствено за записа на заповед/, то в случая свидетелските показания за установяване съществуването на каузалното правоотношение не са допустими, с оглед на което по делото не е установено наличието на каузално правоотношение, за обезпечение на което е издаден записът на заповед. Следователно не е налице парично задължение, в изпълнение на което длъжникът, по съглашение с кредитора, е престирал нещо различно, а именно прехвърляне собствеността на процесните движими вещи по силата на договора от 14.03.2014 г. Тъй като ищецът не е въвел друго основание за претендираното право на собственост, въззивният съд е приел, че активната му материалноправна легитимация по предявения ревандикационен иск е недоказана и същият е неоснователен. С оглед изхода на спора по този иск, за неоснователен е приет и искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползването на вещите от ответното дружество без основание за посочения исков период.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е по конкретното дело съдът да основе решението на обстоятелства, които не са твърдени от страните“; 2. „При положение, че волята на страните по договора от 14.03.2014 г. явно е била да се констатира наличието на парично задължение, оформено като запис на заповед, то необходимо ли е ищецът да доказва отделно и паралелно „заемно правоотношение“, за да бъде преценен процесният договор като действителен, с валидно правно основание“; 3. „Допустими ли са свидетелските показания за доказване съществуването и съдържанието на договор за заем, при положение че по делото се доказа и не се оспорва, че ако е съществувал договор за заем, то той е бил унищожен от ответника „Тоники-МБ“ ООД, не по вина на ищеца С. К.“; и 4. „Представлява ли съществено процесуално нарушение игнорирането и необсъждането на позоваването от страна на ищеца на допълнителни, оригинерни способи за придобиване на правото на собственост върху процесните движими вещи, при положение че ищецът изрично се е позовал на тях, както и на други, основни за предмета на делото твърдения на ищеца“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.
От ответната страна по жалбата „Тоники -МБ“ ООД е постъпил писмен отговор, в който е изразено становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият въпрос е формулиран според твърденията на касатора за липсата на заемно правоотношение между него и „Водопад – 91“ АД и не кореспондира на данните по делото, породи което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е разрешен в противоречие със соченото от него решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр. д. № 5673/2015 г. на ВКС, III г. о., отнасящо се до различна от настоящата хипотеза. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че в случая въззивният съд изрично е посочил, че по повод възраженията на ответника ищецът лично е заявил, че записът на заповед е издаден като обезпечение на паричен заем в размер на сумата по записа.
По отношение на втория поставен въпрос, в съответствие с установената практика въззивният съд е счел, че за да бъде прието, че ищецът е собственик на процесните движими вещи, следва да бъде установено, че с договора за даване вместо изпълнение е погасено съществуващо задължение на длъжника по него, респ. установяване съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Съгласно ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 17, и формираната въз основа на него съдебна практика в предмета на спора е допустимо да бъдат въведени и разгледани възраженията, основани на каузалното отношение, ако някоя от страните твърди, че е налице връзка между него и ценната книга, която е издадена, за да го обезпечи. В случая въззивният съд е приел, че ценната книга обезпечава вземане на ищеца по договор за заем за сумата 165 400 лв., за който не са представени писмени доказателства. Съгласно посоченото тълкувателно решение при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и самото каузално правоотношение. Изводът на въззивния съд е съобразен изцяло с посочената задължителна практика на ВКС, поради което поддържаното от касатора основание по 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Третият поставен въпрос също е формулиран според твърденията на жалбоподателя и не отговаря на установената по делото фактическа обстановка. По делото са въведени твърдения от ищеца и от неговия процесуален представител, че процесният запис на заповед, основание за възникване на задължението на „Водопад – 91“ АД, е върнат на издателя му, като в последствие същият е бил унищожен или изгубен. Твърдения за съществуването на писмен документ, установяващ съществуването на договор за заем, не са въведени, поради което в съответствие с установената практика съдът е приел, че свидетелски показания в хипотезата на чл. 165 ал. 1 ГПК за установяване съществуването на каузалното правоотношение са недопустими.
Същото важи и за последния въпрос, тъй като нито в исковата молба, нито в последствие ищецът е въвел друго основание, било то оригинерно или деривативно, въз основа на което да е придобил собствеността върху процесните движими вещи. С оглед на това, за въззивния съд не е съществувало задължение да разглежда евентуалното наличие на друго придобивно основание.
Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК /в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяване на решението е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответното дружество сумата 3600 лева, представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 59 от 04.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 57/2022 г. на Пловдивския апелативен съд.
О с ъ ж д а С. Е. К. да заплати на „Тоники -МБ“ ООД сумата 3600 лв. /три хиляди и шестстотин лева/ разноски.
т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: