5Р Е Ш Е Н И Е

№ 44

гр.София,

07.06.2023 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

АНЕЛИЯ ЦАНОВА

при секретаря А.Давидова

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 4230 по описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 783 от 07.04.2022 г. по в. гр. д. № 7429/2021 г. на ГС София, с което е потвърдено Решение от 16.04.2021 г. по гр. д. № 1857/2021 г. по описа на РС - София, и предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ е отхвърлен.

Допуснато е касационно обжалване по въпроса относно прилагане на института на погасителната давност при определяне на началния момент, от който започва да тече давността и крайния момент на настъпване на изискуемостта за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при незаконно прекратяване на служебното правоотношение по ЗМВР.

Жалбоподателят Н. О. Г. поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване и излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение, постановено в противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Ответникът - Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител поддържа, че обжалваното решение е правилно, постановено в съотвествие с материалния и процесиалнен закон и поддържа становище същото да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното:

Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил изцяло предявения иск по чл. 234, ал. 8 ЗМВР за сумата 9207, 36лева.

Установено е, че ищецът е работил по служебно правоотношение в структурите на ответника Министерство на вътрешните работи и по - конкретно ГДНП - МВР. Установено е, че със заповед № 8121К-1680/19.05.2015 г., служебното правоотношение е било прекратено, но с решение № 14355/28.12.2016 г. на 3-чл. с-в на ВАС и решение № 10335/07.08.2017 г. на 5-чл. с-в на ВАС заповедта е била отменена. Твърди се, че за периода на висящност на делото по отмяна на незаконната заповед - 20.05.2015 г. - 10.10.2017 г. ищецът е бил лишен както от възможността да полага труд така и от възможността да ползва платен годишен отпуск.

Въззивният съд е приел, че за периода на висящност на делото по отмяна на незаконната заповед - 20.05.2015 г. - 10.10.2017 г. ищецът е бил лишен както от възможността да полага труд, така и да ползва платен годишен отпуск, поради което претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за този период за 2015 г.-23 дни отпуск, за 2916 г.-40 дни отпуск и за 2017 г. - 19 дни отпуск, тъй като в периода от 16.02.2017 г. до 10.05.2017 г. е работил по трудов договор като заместник областен управител на област София, като неизползваният платен годишен отпуск за целия период от 2015 г. до 2017 г./ от 01.01.2017 г. до 10.10.2017 г. е в размер на 72 дни, или 4 месеца.

Прието е, че служебното правоотношение на ищеца с ответника отново е било прекратено със Заповед № 8121К-7521/24.06.2020 г., когато на основание чл. 234, ал. 8 от ЗМВР, ищецът е поканил ответника да му изплати сумата от 9 207, 36 лв., но плащане не е последвало.

Въззивният съд е приел, че ищецът претендира обезщетение от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа в хипотезата на незаконно уволнение и по-късно възстановяване на работа със съдебно решение и повторно напускане на работа. Прието е, че искът следва да бъде квалифициран по чл. 224, ал. 1 КТ.

Позовавайки се на решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г., което е задължително за българския съд на основание чл. 633 ГПК, в което е прието, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна, съдът е приел, че работодателят би дължал обезщетение за неизползван платен годишен отпуск само в случай че уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен на работа, при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на възстановения служител, за отпуска натрупана през периода от предходното му незаконно уволнение до възстановяването му на работа. Съобразявайки приетото в решението на СЕС по повод преюдициални запитвания, съдът е приел, че ищецът има право да получи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, вкл. и за времето от датата на незаконното уволнение до деня на започване на работа при друг работодател, а именно за периода от 20.05.2015 г./датата на незаконнато уволнение/до 10.10.2017 г./ деня на започване на работа/ в претендираният размер от 9 207, 36 лв. , като е посочил, че в случая се касае за служебно правоотношение и за неуредените в ЗМВР въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл. , поради което съдът е счел, че следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 125 ЗДСл предвиждаща, че имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Съдът е приел, че в конкретния случай този срок тече от 07.08.2017 г ., когато е постановено решение № 10335/07.08.2017 г. на 5-чл. с-в на ВАС, с което окончателно е отменено незаконосъобразното решение на административният орган, като е решен окончателно въпросът за незаконното уволнение и е изтекла на 07.08.2020 г., т. е. преди завеждане на делото на 26.11.2020 г.

По тези съображения въззивният съд е отхвърлил изцяло предявения иск.

Допуснато е касационно обжалване по въпроса относно прилагане на института на погасителната давност при определяне на началния момент, от който започва да тече давността и крайния момент на настъпване на изискуемостта за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при незаконно прекратяване на служебното правоотношение по ЗМВР на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По поставения за разглеждане въпроса в установената практика на ВКС (която се споделя от настоящия състав, вж. - решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение № 174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г., IV г. о., решение № 48/28.06.2022 г. по гр. д. № 908/2019 г., ІІІ г. о. решение от 18.10.2022 г. по гр. д.№3261/2019г. на Върховния трето, г. решение от 11.10.2022 година гр. д. № 640/2019г. на ВКС, трето г. о.и др.) се приема, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3) и ЗДСл (чл. 59, ал. 6) нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни своето право на платен годишен отпуск с едностранно волеизявление. Законът за МВР не допуска този отпуск да се компенсира с парично обезщетение , освен при прекратяване на служебното правоотношение, а погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Посочва се, че нормата на чл. 125 ЗДСл следва да се тълкува в съответствие с правния принцип, съгласно който погасителната давност не тече, когато имущественото право не може да се упражни, а държавният служител в МВР не може да упражни правото на отпуск с едностранно волеизявление, поради характера на изпълняваната длъжност (в ЗМВР не съществува такава възможност), нито може да конвертира правото на отпуск във вземане за парично обезщетение през време на службата. В този смисъл е практиката на ВКС - решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение № 174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., и решение № 243/05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г., IV г. о. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението.

С оглед на така дадения отговорна поставения за разглеждане въпрос обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с разпоредбите на закона и трайната практика на ВКС. Също следва да бъде отменено и настоящата инстанция следва да реши спора по същество.

Въззивният съд правилно е приел, че като се има предвид решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г., което е задължително за българския съд на основание чл. 633 ГПК, работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна, поради което работодателят дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в случай че уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен на работа, при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на възстановения служител, за отпуска натрупана през периода от предходното му незаконно уволнение до възстановяването му на работа.

Съдът неправилно обаче е приел, че в конкретния случай претенцията е погасена по давност, тъй като вземането е станало изискуемо от 07.08.2017 г, когато е постановено решение № 10335/07.08.2017 г. на 5-чл. с-в на ВАС за отмяна на предходно уволнение на жалбоподателя.

Служебното правоотношение на ищеца с ответника е било прекратено окончателно със Заповед № 8121К-7521/24.06.2020 г., когато на основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР, ищецът е поканил ответника да му изплати сумата от 9207, 36 лв., но плащане не е последвало, а исковата молба е предявена на 26.11.2020г., т. е. вземането не е погасено по давност. Установено е, че неизползваният платен годишен отпуск за целия период от 2015 г. до 2017 г./ от 01.01.2017 г. до 10.10.2017 г. е в размер на 72 дни, или 4 месеца, за който период обезщетението е в размер на исковата сума. Ето защо предвид посочената по-горе практика след като вземането не е погасено по давност предявеният иск с правно основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР следва да бъде уважен за сумата 9207, 36 лв, ведно с лихва от 26.11.2020г.-датата на предявяване на исковата молба.

С оглед разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и чл. 80 ГПК на ГПК жалбоподателят-ищец в производството не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива.

Предвид изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 783 от 07.04.2022 г. по в. гр. д. № 7429/2021 г. на ГС - София.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Н. О. Г. сумата 9207, 36 лв обезщетение за неизползвания отпуск, ведно със законната лихва считано от 26.11.2020г. до окончателното заплащане на сумата.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: