№ 1450/05.06.2023 г., гр. София

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІV отд., на двадесет и трети май две хиляди двадесет и трета година, в закрито заседание, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

А. Ц.

като разгледа докладваното от съдия Цанова гр. д. № 744 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена от С. С. К., чрез пълномощника адв. К., касационна жалба против решение № 332/07.11.2022 г. на ОС - Добрич по гр. д. № 439/22 г., с което е отменено решение № 269/05.04.2022 г. на РС-Добрич по гр. д. № 1880/21г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. С. Г. срещу С. С. К. иск за заплащане на сумата от 13 5000 лв., с която се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молби и вместо него е постановено друго, с което С. С. К. е осъдена да заплати на Г. С. Г. сумата от 13 500лв., ведно със законната лихва от 10.06.21г., с присъждане на разноски.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи недопустимост, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

С писмения си отговор ответникът по касацията Г. Г. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, ОС - Добрич е приел, че установената фактическа обстановка не дава основание за извод, че между страните е бил сключен договор по чл. 258 от ЗЗД. Договорът е съвпадане на две насрещни волеизявления, постигане на ясно съгласие за същностните насрещни права и задължения на страните по него, каквото съгласие в случая не е постигнато. Изложел е, че в свидетелските показания не се съдържат такива сведения, като относно тези показания следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 164, ал.,1 т. 3, пр. 2 ГПК, като и самият ищец в защитата си по същество пред въззивния съд е отбелязал, че „никога не сме твърдели, че конкретно, с най-големи детайли са се договаряли като параметри“. Не следвало друго и от съставената от ищеца фактура, която е счетоводен документ и която в случая е съставена от физическо лице, което не води счетоводство и не е подписана от другата страна. Така, тя има характер на частен документ, съдържащ твърдяните от ищеца, изгодни за него факти, които подлежат на доказване, но не са доказани. При липсата на доказателства за постигната между страните договореност ищецът да извърши строително - монтажните и ремонтни работи в имота на ищцата, за което тя да му плати възнаграждение, съдът е счел, че за ответницата не е възникнало задължение по чл. 266 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 13 500 лв. Въпреки липсата на договор по чл. 258 от ЗЗД, от гласните доказателства, ангажирани и от двете насрещни страни, съдът е счел, че ищецът не е работил за преустройството и ремонта на имота на ответницата по своя инициатива, а то е било поискано и възложено от ответницата, поради което и спорът не се обхваща от хипотезата на чл. 60, ал. 1 от ЗЗД, която е приложима, когато едно лице е извършило чужда работа, без да е натоварено. Поради което е приел, че ищецът няма вземане по чл. 61 ал. 1 от ЗЗД от ответницата за стойността на труда за строително – монтажните работи в нейния имот, като вложен от него за водене на чужда работа без пълномощие. Счел е обаче предявеният на осн. чл. 59 ЗЗД иск за основателен - ищецът е извършил процесните строително – монтажни и ремонтни работи в имота на ответницата и то е било съответно на исканото и полезно за нея. Трудът на ищеца не е възнаграден, а ответницата си е спестила разхода за труд за извършване на съответните работи. Следователно тя се е обогатила за сметка на ищеца, като правно основание за това няма. В съответствие с чл. 59 ал. 1 от ЗЗД ответницата дължи да заплати на ищеца онова, с което без основание се е обогатила за негова сметка, до размера на обедняването му, а именно – стойността на вложения от него през 2018г. труд за извършване на строително- монтажните работи в имота й в размер на 13 500лв., ведно със законната лихва

По основанията за касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо.

Вероятната недопустимост е аргументирана с довода, че съдът не е следвало да се произнася по предявения на осн. чл. 59 ЗЗД иск, тъй като този иск се допуска и разглежда само, ако за заинтересования няма друг възможен иск, което в случая не било така защото предявените при условията на евентуалност първи два иска са отхвърлени, като неоснователни. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 от ППВС №1/1979г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД постановява, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване – чл. 59 ал. 2 от ЗЗД, тоест когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имуществени ценности. Възможността на ищеца да осъществи правата си на друго основание – договорно, деликтно или чрез иск за защита на вещно право, изключва възможността да бъде предявен субсидиарният иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД. Друг иск по смисъла на чл. 59 ал. 2 от ЗЗД може е предвиден в закона иск, уреждащ конкретна хипотеза на неоснователно разместване на имуществени блага – чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, чл. 61 от ЗЗД, чл. 75, ал. 2 от ЗЗД, чл. 72 и чл. 74 от ЗС, и други. Друг иск може да бъде и иск за реално изпълнение на съществуващо между страните договорно правоотношение, съответно иск за обезщетение за вреди от неизпълнението на договора или за неустойка, когато неоснователното разместване на блага е настъпило в резултат на неизпълнение на договорни задължения. Възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл. 59 от ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства /в този смисъл решение № 148 от 28.02.2006г. по т. д.№703/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи, че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В процесния случай въззивният съд не е постановил недопустимо решение, доколкото съобразно приложените по делото доказателства и твърденията на страните е прието, че между тях не е налице облигационно правоотношение, както и водене на чужда работа без пълномощно, поради което е разгледан субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по „въпроса“: „След като по делото е установено, че устен договор не е налице, след като не са налице и условия за приемане на фактическия състав на т. нар. „гестия“, което води до извода за недоказаност на твърденията на ищеца и след като представената фактура за СМР фактически сочи на кауза между страните и не би следвало спорът да бъде разрешаван под разпоредбата на чл. 59 ЗЗД“. Съгласно дадените с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължителни разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира, като не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, сочен от касатора. Допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи - чл. 280, ал. 1 ГПК, и допълнителни - чл. 280, ал. 1 т. 1- 3 ГПК, основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания по чл. 281 от ГПК. В случая така формулирания „въпрос“ е напълно неясен и не може да бъде определен като питане, което да съдържа отговор. Наред с това, правното основание, на което следва да бъдат уважени исковите претенции, е въпрос по правилността на решението с оглед основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касационно обжалване, която преценка обаче не може да се извърши във фазата по чл. 288 ГПК.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по „въпроса“: „Допустимо ли е произнасяне от страна на съда по иск с правно основание това по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване, предявен като трети по ред евентуален иск след отхвърляне поради недоказване и неоснователност на тези за неплатено задължение по фактура и след иск за водене на чужда работа без пълномощие?“. Така формулирания въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която правото да се търси обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква именно когато няма друг иск, с който обеднелият да се защити, какъвто е настоящият случай. Трайно в съдебната практика се приема и че когато ищецът, предявявайки иск, търси определен правен резултат, позовавайки се на едно правно основание и моли, ако то не бъде установено, съдът да постанови същия резултат, но поради други правопораждащи юридически факти, е налице обективно съединяване на искове при условията на евентуалност, както и че предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум; при различие в някои от посочените елементи, са налице отделни претенции и когато те са предявени за съвместно разглеждане, съдът дължи произнасяне по всяка от тях, като при евентуалното обективно съединяване на искове, съдът разглежда претенциите в реда, посочен от ищеца, освен ако друго не следва от естеството на спорните права и правоотношения; евентуалната претенция се разглежда само, ако бъде отхвърлен главния иск; когато страните и петитумът на евентуално съединените искове са едни и същи, а разликата е единствено в правопораждащите юридически факти, съдът първо се произнася по състава на главния иск и при отхвърлянето му, разглежда твърденията и възраженията на страните относно правопораждащите факти, на които се основава евентуалната претенция; недопустимо е за основателността на евентуалната претенция да се изхожда от твърденията, представляващи основание по главния иск, като съдът дължи произнасяне по всеки иск, така, както е предявен и решава спора въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по вътрешно убеждение. Въззивният съд не допуснал отклонение от тази практика, като произнасяйки се по претенциите в реда, посочен от ищеца, е разгледал евентуалната претенция по чл. 59 ЗЗД след като преди това е приел за неоснователни главната претенция по чл. 266 ЗЗД и евентуалната - по чл. 61, ал. 1 ЗЗД.

В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 332 от 07.11.2022 г. по в. гр. д. № 439/2022 г. на ОС - Добрич.

С оглед изхода на спора С. К. следва да бъде осъдена да заплати на адв. Г. Г. на осн. чл. 38, ал. ЗАв., във вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения сумата от 1200 лв.- адвокатски хонорар.

Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 332 от 07.11.2022 г. на ОС - Добрич, постановено по в. гр. д. № 439/2022 г.

ОСЪЖДА С. С. К., ЕГН: [ЕГН], да заплати на адв. Г. С. Г. на осн. чл. 38, ал. ЗАдв., във вр. чл. 9, ал. 3 от НМРАВ сумата от 1200 лв.- адвокатски хонорар.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: