О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 993

София, 05. 05. 2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ: М. Р. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 4433 по описа за 2022г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Софарма“ АД, представлявана от прокурист Д., чрез процесуалния представител адвокат В.-К. против въззивно решение № 262565 от 29.07.2022г. по в. гр. д. № 1/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 243197 от 14.10.2019г. по гр. д.№ 10292/2017г., поправено с решение № 20233069 от 22.10.2020г. на Районен съд София като е осъдена „Софарма“АД да заплати на С. А. Б., на основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона на защита от дискриминация /ЗЗДискр./ сумата от 20 355.65лв., представляваща обезщетение за претърпени вследствие на дискриминационно отношение при определяне на трудово възнаграждение на ищеац при работа на длъжност „стоковед“ за периода 25.02.2014г. до 25.02.2017г. имуществени вреди, формирани като разлика между от полученото в същия период трудово възнаграждение от 1200лв. и това на останалите служители в дружеството, заемващи същата длъжност в размер ан 1 800лв., ведно съз законната лихва от 17.02.2017г., като отхвърля иска над уважения размер до 21 600лв., както и сумата от 4 328.18лв., обезщетение за претърпени вследствие на дискриминационно отношение имуществени вреди, формирани като разлика от полученото допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит, определин като процент от посочения по-висок размер на трудово възнаграждение и дължимото за периода 23.06.2012г.- 22.01.2013г., като отхвърля иска над уважения размер до 5 240лв.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от С. А. Б., чрез процесуалния представител адвокат Б., с който се изразява становище за недопустимост поради липсана посочените от касатора основания за допустимост и за неоснователност. Счита, че поставените въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и че постановеният въззивен акт е правилен, постановен в съответствие с установената съдебна практика във връзка със специалните правила за разпределение на доказателствената тежесет в производството по Закона за защита от дискриминация.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

След преценка на ангажираните доказателства въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че постановяването на следните решения е достатъчно да обосноват вероятност за наличие на дискриминация: Решение № 168 от 20.07.2010г., с което К. е приела за установено че работодателят не е осигурил равно възнаграждение за една и съща длъжност и трудови задължения „стоковед“ в отдел „Внос“ по отношение на ищеца за периода от 19.10.2009г. до постановяване на съдебния акт, представляващо дискриминация по признак „лично положение“, Решение № 724/2012г., с което СРС е приел, че ищецът е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение със своите колеги, които изпълняват идентична длъжност и което е довело до обективно по-ниски показатели по утвърдените критерии за съкращаване на една щатна бройка „Стоковед“, Решение от 24.112015г. по гр. д.№ 1530/2015г. на ІV г. о. , с което състав на ВКС е определил размер на обезщетение, за периода 23.12.2011г.-23.06.2011г., въз основа на трудово възнаграждение, полагащо се при равно третиране на служителите, заемащи същата длъжност /основно трудово възнаграждение от 1 800лв. и 365.40лв., допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит/. Според съда, след като тези факти са достатъчни за да обосноват вероятност за наличие на дискриминация, ответникът е бил този, който е следвало – при условията на пълно и главно доказване - да установи, че принципът на равно третиране не е нарушен. Това той не е направил, защото представените от него служебни бележки като частни документи, ползващи се с формална доказателствена сила, не са достатъчни за да обосноват и докажат тезата му, че са приложени обективни критерии, водещи да по-високо оценяване на част от служителите, заемащи същата длъжност. Въззивният съд се е позавал на трайно установената съдебна практика, съгласно която ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, а ответникът носи доказателствената тежест да установи, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. Представените от работодателя нови длъжностни характеристики за длъжността „стоковед“ в отдел „Внос“ и допълнително въведеното разпределение на служителите, въззивният съд е приел, че също не доказват тезата му за равно третиране на служители, заемащи същата длъжност през процесния период. Това е така, защото съпоставката на новите и старите длъжности характеристики сочи, че изискванията за заемана на длъжността са останали едни и същи, не се установява съществено различие в трудовите функции и съответно няма въз основа на какви обективни данни да се изведе извод, че служители, заемащи една и съща длъжност, с еднакви трудови функции следва да получават различен размер на трудово възнаграждение за идентичен труд. Обстоятелството, че още един служител /К.К./ през процесния период е получавал възнаграждение като ищеца /от 1 200лв./ въззивният съд е приел за ирелевантно, защото работодателят не е установил какво е съдържанието на неговото трудово правоотношение и какви са причините той да получана подобно възнаграждение.

В касационната си жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че постановеният акт е в противоречие с установената съдебна практика по следните въпроси: 1. В производството по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. необходимо ли е елементите от фактическия състав на пряката дискриминация по чл. 4, ал. 2, вр. чл. 14, да бъдат доказани от ищеца в конкретното производство и за конкретния период, за да се приеме, че е налице обосновано предположение за дискриминация по чл. 9 ЗЗДискр. във връзка с предявения иск, обуславяща разместване на доказателствената тежест по делото и възлагането й на ответника?Как следва да процедира съда, ако тези елементи не са доказани от ищеца? Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр. д.№ 4328/2015г. на ІV г. о., по гр. д.№ 578/2009г., гр. д.№ 534/2010г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 1207/2009г. на ІV г. о., гр. д.№ 204/2009г. на ІV г. о., гр. д.№ 777/2011г. на ІV г. о. При предявен иск по чл. 71, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4, чл. 14 ЗЗДискр.,основан на твърдения за неравенство в трудовото възнаграждение, длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви относно всички елементи на фактическия състав на чл. 4 и чл. 14 ЗЗДискр. и да посочи дали и въз основа на какви доказателства по делото приема за доказано, че в процесния период по делото спрямо ищеац е приложим защитен от ЗЗДискр. признак, в какво се изразява този признак, или връзка межу този признак и твърденията за неравно третиране в процесния период и при сравнение с кое лице, както и въз основа на какви доказателства е установено еднаквост на труда на ищеца с труда на това лице и разлика във възнагражденията за процесния период? Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГТК, на решение по гр. д.№ 1062/2021г. на І г. о., 2. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейно решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение? Освободена ли е при това положение въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съоблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното обжалване? Цитира конкретна съдебна практика, на която се позовава. 3. Обвързан ли е съдът от предходни решения между същите страни при липса на идентичност в предмета на спора, фактическата обстановка и периода, за който се отнасят тези предходни решения с предмета, фактическата обстановка и периода – предмет на спора по конкретното дело?, 4. При предявен иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр., по който ищецът основава претенциата си на твърдения за дискриминация по отношение размера на трудовото му възнаграждение в посочен в исковата молба период, следва ли твърдяното дискриминационно нарушение в този период да бъде доказано от ищеца пред съда, от който търси обезщетение, обвързан ли е съдът, разглеждащ делото, от констатация в предходно решение на КЗД по друг спор между старните, касаещ предходен период, който е различен от процесния и е при различна фактическа обстановка? Твърди противоречие с приетото в решение по гр. д.№ 311/2012г. на ІV г. о.,5. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение и формира ли се такава по отношение на направените в тях констатации? В компетентността ли е на съда да определи със съдебно решение размер на дължимото възнаграждение по трудов договор и ако това е така, какво действие поражада такова решение?, 6. При неправилна правна квалификация на иска, дадена с доклада на първоинстанционния съд, вследствие на което на страната са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли въззвният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, като укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства и да им даде възможност да ги представят?, 7. Кога може да се счита, че трудът на две лица е равен или равностоен, по смисъла на чл. 14 ЗЗДискр. и чия е доказателствената тежест да го докаже? Достатъчно ли е еднаквото наименование на длъжностите или еднаквите изисквания за заемане на длъжността, ако от длъжнистните характеристики на сравняваните лица е видно, че възложените на тях трудови функции, брой и вид задачи на сравняваните лице се различават?, 8. Дали практиката на ВАС по приложението на чл. 14 ЗЗДискр. следва да се възприема и от ВКС. Касаторът счита постановеният въззивен акт и за очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, като счита, че въззивният съд не е отчел, че ищецът е следвало да установи наличието на всички елементи от фактическия състав на дискриминация по чл. 4 ЗЗДискр. /еднаквост на труда на сравняваните лица/, за да възникне доказателствена тежеста за ответника да установи обратното. Въззивният съд не е съобразил, че неизпълнението от страна на ищеца на възложената му със закона доказателствена тежест е достатъчно условие за отхъврляне на искането. От значение е обстоятелството и че въззивният съд не е изложил мотиви нито защо счита, че спрямо ищеца е приложим защитения признак „лично положение“, нито каква е връзката му с получаваното трудово възнаграждение.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по нито един от поставените от касатора въпроси, защото не са налице основанията за допустимост /общо и специални/ по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Събраженията:

Въпроси с № 3, 5,6 и 8 не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените в т. 1 от ТР №1 по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото те не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора. Дали се ползват със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебен акт и дали съдът е компетентен с решението си да определя размер на възнаграждение по трудов договор /в какъвто смисъл е въпрос №5 е без значение за изхода на настоящия спор, защото подобни правни изводи въззивният съд не е извеждал. Във въпрос № 6 се съдържа условие /че е налице неправилна правна квалификация на иска, дадена с доклада на първоинстанционния съд, вследствие на което на страната са дадени неточни указания/, което не е възможно да бъде установено в настоящата фаза по допустимост, в която касационната инстанция не извършва проверка за правилност, а съгласно т. 2 от ТР № 1/9.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Същите мотиви, че неотносимост на въпроса, поради съдържание в него на условие, което не се установява важи и за въпрос № 3, защото въззивният съд не е приемал, че е от предходни решения между същите страни, за които липса на идентичност в предмета на спора, фактическата обстановка и периода. Досежно практиката на ВАС /във връзка с която е поставен въпрос № 8/, приложение намират изложеното в т. 3 от ТР №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК, където е посочено, че понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища.

Първият поставен от касатора въпрос, касаещ разпределението на доказателствената тежест при установяване на дискриминация, е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика /включително и с цитираната от касатора/, съгласно която ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация и когато той е направил това, законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. В случая въззивният съд – е извел правния си извод за вероятна основателност на твърденията на жалбоподателя въз основа на предходно поведение на ответната страна спрямо ищеца, установено въз основа на вече постановени акт на К. и съдебни актове и е приел представените от ответната страна доказателства за недостатъчни за да установят облатното. Въззивният съд е мотивирал изводите си, като с поставените въпроси с № 1, 2, 4, 7 касаторът оспорва тяхната правилност, но в производството за допустимост тя не може да бъде проверявана. Въззивният съд е длъжен и в случая той е изложил мотивите си защо счита, че е налице дискриминация по признак „лично положение“ по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр., като е направил сравнение между начина на третиране на ищеца и на другите лица, които са в същото или сходно положение / в случая, заемащи длъжността „стоковед“/. Ръководейки се от принципа установен в чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., че работодателят дължи равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд е извел крайния си извод за липса на установени обективни кретирии, обосноваващи заплащане на различно възнаграждение за труд, който – сравнявайки длъжностните характеристики е преценил, че е „еднакъв и равностоен“ по смисъла на закона. В този смисъл, съдът е працедирал съобразно задълженията си съобразявайки претендирания период и установените факти. Кога може да се счита, че трудът на две лица е равен или равностоен, по смисъла на чл. 14 ЗЗДискр. /въпрос №7/ е въпрос по съществото на спора и се разрешава съобразно установените по делото доказателства и съобразно горепосоченото разпределение на доказателствената тежест.

Досежно поставеният въпрос, касаещ задълженията на въззивния съд като инстанция по същество /въпрос № 2/следва да се посочи, че те са изпълнени, доколкото съдът не е препратал общо и изцяло към мотивите на районния съд, а се е произнесъл по спорния предмет на делото като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата и е обсъдил защитните тези на страните при съоблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното обжалване.

Мотивиран от изложеното и като счита, че не е налице нито едно от посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 262565 от 29.07.2022г. по в. гр. д. № 1/2020г. на Софийски градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :