ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 618

София, 15.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1551 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Стенисофт” ЕООД, чрез адв. В. К. от АК-Бургас и адв. Д. К. от АК-Бургас, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 42/02.06.2023 г., постановено по в. т. д. № 4/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 230/25.10.2022 г., постановено по т. д. № 469/2021 г. по описа на ОС-Благоевград, в частта, в която е уважен предявеният от публичния изпълнител при ТД на НАП-Бургас срещу „Стенисофт” ЕООД и „Рекорд 2013” ООД под евентуалност конститутивен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване за относително недействителен (непротивопоставим) – спрямо държавата, на сключения между ответниците договор за покупко-продажба на имот, удостоверен в нотариален акт № 62, т. I, рег. № 1551, съставен по н. д. № 45/03.04.2018 г. на нотариус с рег. № 542 при НК, като имотът, предмет на възмездната транслативна сделка представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 07079.651.95.1.36 по КККР, одобрен със Заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет. 0, магазин № 3, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № 07079.651.95, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, построен в УПИ III-43, кв. 130 по ПУП на[жк], [населено място], с площ от 48,56 м2, състоящ се от търговска площ, офис и санитарен възел, ведно с прилежащи части от 0,425%, равняващи се на 6,49 м2 ид. ч. от общите части на сградата и 0,425% ид. ч. от правото на строеж върху имота, върху който е построена жилищната сграда, при граници: изток - стълбищна клетка и коридор; запад - външен зид; север - магазин № 4; юг - магазин № 2 и коридор.

Тъй като въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение – в обжалваната му част, обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение – по предявения отменителен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, ще се разпрострат само по отношение на договора за покупко-продажба на процесната недвижима вещ, удостоверен в процесния нотариален акт (транслативната сукцесия, прехвърлителното правоприемство), респ. по отношение на страните в настоящото съдебно производство, а не и по отношение на извършената конститутивна сукцесия (учредителното правоприемство) с процесния имот, обективирана в същия нотариален акт – учредяването на пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху магазина, респ. не и по отношение на вещния ползвател – А. Г. Д. (управителя на търговското дружество-купувач).

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост – макар и от събраните по делото писмени и гласни доказателства да се установявало, че длъжникът-продавач не е формирал чрез своя представителен орган субективни представи за увреждане на държавата чрез сключване на оспорената възмездна транслативна сделка, поради необсъждане в съвкупност на всички приети за установени по делото правнорелевантни факти и вследствие на нарушение на правилата на логическото мислене апелативният съд е достигнал до обратния фактически извод, който се явява необоснован.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е съдът, сезиран с иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, да направи преценка и да изложи мотиви относно намерението за увреждане, като обсъди всички конкретните факти по спора?” (по поставения въпрос твърди противоречие с Решение № 27/28.02.2013 г. по търг. д. № 410/2012 г., ТК, I отд.). За да обоснове поставения процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, касаторът твърди, че апелативният съд не е обсъдил събрани по делото доказателствени средства, от които се установявала истинността на поддържаното в исковия процес фактическо съждение, че управителят на „Стенисофт” ЕООД не е знаел за наличието на публични задължения на това търговско дружество, като този факт изключва намерението за увреждане на публичния взискател. Това фактическо твърдение се изяснявало от обстоятелствата, удостоверени в свидетелските показания на св. А. Г. и в съвкупността от следните документи (отправена от управителя на „Стенисофт” ЕООД до счетоводителката на дружеството нотариална покана от 12.04.2018 г. за предаване на счетоводната документация на дружеството, връчена на адресата на 25.04.2018 г.; жалба до Районна прокуратура-Бургас с вх. № 3529/20.04.2018 г.; съставен на 28.05.2018 г. - с участието на свидетелката Г. и Протокол за липсващите счетоводни документи).

Ответниците по касационната жалба – публичният изпълнител при ТД на НАП-Бургас и „Рекорд 2013” ООД, не са подали в законоустановения срок писмен отговор срещу нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не са спорни обстоятелствата по образуване на ревизионно производство спрямо „Стенисофт“ ЕООД със Заповед за възлагане на ревизия № Р-02000217008196-020-001/24.11.2017 г. на началник сектор при ТД на НАП, [населено място], връчена по електронен път на това търговско дружество на 12.12.2017 г., както и по издаване на Ревизионен акт № Р-02000217008196-091-001/22.05.2018 г. Счел е, че съгласно постигнатото съгласие в нотариален акт за учредяване право на ползване и покупко-продажба на недвижим имот № 62, съставен по н. д. № 45/3.04.2018 г., като насрещна престация от купувача е поето задължение да погаси остатъчния дълг на продавача към „Р. Б. ЕАД, произтичащ от договор за кредит с тази банка, в чиято полза имотът е бил ипотекиран. Апелативният съд е изяснил юридическите факти, които са включени във фактическите състави, уредени в чл. 216, ал. 1 ДОПК и обуславящи възникването на материалното преобразуващо право на кредитора с публично вземане - държавата или общините, да поиска обявяване на съответна сделка или действие за относително недействителни: 1) осъществяване на сделка или действие с имущество, принадлежащо на длъжника; 2) това разпоредително действие да е извършено след връчване на заповедта за възлагане на ревизия и установяване (при тази ревизия) на публични задължения на лицето, което е извършило увреждащото публичния орган действие и 3) свързаност на длъжника и третото договарящо лице, респ. намерение за увреждане на публичния взискател. Прието е, че в настоящото производство не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че задълженията, установени в ревизионния акт, не са погасени от длъжника, поради което е доказана първата материална предпоставка за уважаване на предявения конститутивен иск - държавата се легитимира като кредитор на въззивника и носител на правото да упражни потестативното право за обявяване на сделката за относително недействителна. Изяснявал се и фактът, че оспореното разпоредително действие е извършено след връчване на заповедта за възлагане на ревизия.

По отношение субективния елемент - намерението за увреждане на публичния взискател, апелативният съд е счел, че то трябва да се схваща като мисъл и желание да се извърши нещо във вреда на кредитора, т. е. със съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора - най-често като се намалява имуществото на длъжника, принципно служещо за удовлетворяване вземанията на кредиторите – арг. чл. 133 ЗЗД. Позовавайки се на изложените правни съждения в Решение № 27/28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 410/2012 г., апелативният съд е приел, че намерението за увреждане не притежава самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор (естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане косвено - на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане).

При съобразяване на тези принципни правни постановки въззивният съд е счел, че в конкретния случай следва да се съобрази, че атакуваното разпореждане е извършено по-малко от четири месеца след уведомяване на длъжника за започналата ревизия на неговата търговска дейност, установяваща немалки по обем публични задължения. Приел е за неоснователен релевирания във въззивната жалба правен довод, че търговецът не е бил наясно за задълженията си, тъй като този факт противоречи на изискванията за полагане на дължимата грижа на добър търговец към собствените работи. От данните по публичния Търговски регистър се изяснявало, че търговецът трайно не е изпълнявал и правното задължение за своевременно публикуване на годишните си финансови отчети, като тези за 2017 г. и 2018 г. са обявени едва на 09.02.2021 г. - това обстоятелство не може да се отчете като извинимо бездействие на управителя на дружеството да се информира за актуалното му финансово състояние. От друга страна, при извършване на процесната разпоредителна сделка не са постъпили парични суми в дружеството-длъжник, тъй като продажната цена е погасена чрез поемане на дълг на продавача към банкова институция. Този търговец не е предприел и действия по погасяване на установените задължения към фиска или тяхно подходящо обезпечаване, с което да възпрепятства настъпването на неблагоприятния за публичния взискател ефект на извършеното разпореждане. Апелативният съд е достигнал до правния извод, че, тъй като преди оспорената разпоредителна сделка имуществото да е било обект на ипотечно право в полза на банката (тя би била привилегирован кредитор спрямо публичния изпълнител), този факт не би могъл да се преценява като предпоставка, обуславяща отпадането на кредиторовия интерес от предявяване на отменителния иск – не би могло да се предполага дали пълната стойност на ипотекирания имот би била употребена за удовлетворяване на банката или ще остане на разположение на хирографарните кредитори (пораждането на това обстоятелството е обусловено от условията на пазара към конкретния момент, в който имотът ще бъде продаден).

При формирана на своето вътрешно убеждение апелативният съд е взел предвид и способа за отчуждаване на процесния имот, принадлежащ на длъжника. С един формален акт той е извършил две разпоредителни сделки - първо безвъзмездно е учредил вещно право на ползване върху магазина в полза на управителя на търговското дружество-купувач, като това разпоредително действие е предпоставило значителното намаляване на продажната цена на имота, а едва впоследствие е извършена продажбата му - без в настоящото производство да е бил посочил разумен аргумент за наложителността на тази последователност от разпоредителни действия. И безвъзмездното предоставяне на ограничено вещно право следва да се приеме като намерение да се увреди публичният взискател - при знание за съществуване на публични задължения, като този факт е довел до обезценяване на имуществото, т. е. невъзможност в патримониума на длъжника да постъпи действителната пазарна стойност на отчуждената недвижима вещ. Обратен извод – за липса на намерение за увреждане с двете поредни разпоредителни сделки, не може да се обоснове и от установяване на факта на доброволното погасяване на друго данъчно задължение от въззивника.

Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е достигнал до правното съждение, че в процеса на доказване са установени всички правопораждащи предявеното потестативно материално право юридически факти, поради което е уважил конститутивния иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставеният процесуалноправен въпрос, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решение (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на въззивника, че към момента на извършване на оспорената отчуждителна сделка у длъжника-въззивник не е съществувала субективна увереност (знание, намерение) за увреждане на публичния взискател, а именно - процесното разпоредително действие е извършено по-малко от четири месеца след уведомяване на длъжника за започналата ревизия на неговата търговска дейност, установяваща немалки по обем публични задължения, като търговецът е бил наясно за задълженията си, тъй като поддържаното в обратния смисъл фактическо твърдение противоречи на изискванията за полагане на дължимата грижа на добър търговец към собствените работи. Тази фактически извод е подкрепен и с останалите развити от въззивния съд съждения за установяване на правнорелевантното обстоятелство за знание у длъжника за увреждане на публичния изпълнител – чрез сключване на процесния възмезден транслативен договор. По същество с този процесуалноправен въпрос се релевират правни доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, респ. за неправилно приложение на процесуалния закон от въззивния съд - касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК, които обаче могат да бъдат разглеждани едва в производството по чл. 290 ГПК, т. е. след установяване, че въззивното решение подлежи на касационен контрол.

Само за пълнота трябва да се изясни, че във формираната по реда на чл. 290 ГПК константната практика на ВКС е изяснено, че длъжникът знае за увреждането, когато притежава субективни представи, че е длъжник на определен кредитор и със съответния акт обективно намалява актива, респ. увеличава пасива на своя имуществен комплекс, който служи за общо обезпечение на кредиторите – напр. Решение № 18/4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на кредиторовото вземане (със съответния акт на публичния орган единствено се установяват вече възникнали по силата на закона публични вземания, напр. данъци и осигурителни вноски – след настъпване на съответния правопораждащ юридически факт, поради което ирелевантно за тяхното възникване и съществуване е обстоятелството кога те са удостоверени в ревизионен доклад, респ. кога те са установени в ревизионен акт – арг. чл. 108, ал. 1 ДОПК, във вр. с чл. 117, ал. 2 ДОПК и чл. 118, ал. 1, предл. 1 ДОПК).

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 42/02.06.2023 г., постановено по в. т. д. № 4/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.