О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 601

София, 14.03.2024 година

Върховен касационен съд - Търговска колегия, I търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучковаслед като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т. д.№ 839 по описа на ВКС за 2023г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу решение № 24/17.01.2023г. по възз. т.д.№ 710/2022г. на САС, с което е потвърдено решение от 30.05.2022г. по т. д.№ 1929/2021г. на СГС.С обжалвания първоинстанционен акт са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) против О. Н. Р. и И. А. З. искове да бъдат осъдени да заплатят солидарно обезщетение за вреди, настъпили от неизпълнение на техни законови и договорни задължения като администратори на „Корпоративна търговска банка“ АД при вземане на решението за сключване на договор за банков кредит от 19.10.2012г. с „Дивал 59“ ЕООД в размер на 11 230 000лв., евентуално –всеки от тях да бъде осъден да заплати обезщетение за вреди в размер на 2 812 500лв., ведно със законната лихва от подаване на ИМ до окончателното изплащане.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени.Претендира се за присъждане на разноски.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по т.1 (по въпрос № 2) и по т.3 ( по въпроси № 1 и № 3) на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1.При предявен иск по чл.57, ал.3 ЗБН за обезщетение за вреди, причинени от противоправно поведение на администратори на банка, за настъпването на вредата, поради несъбиране на вземането по договор за банков кредит, достатъчно ли е кредиторът да е предприел всички действия по събиране на вземането в индивидуалното принудително изпълнение или е необходимо кредиторът да е инициирал производство по несъстоятелност и едва при проведено универсално принудително изпълнение и удовлетворяване на кредитора може да се приеме, че вредата в патримониума на банката вече е настъпила?

2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства?

3.Отговорността на администраторите по чл.57, ал.3 ЗБН за вреди, причинени на банката, обусловена ли е от момента, в който са настъпили вредите, и съответно, дали към този момент администраторите са били отстранени от длъжност?

Не са постъпили в срок писмени отговори на касационната жалба от ответниците О. Н. Р. и И. А. З..

Съставът на I т. о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено и безспорно, че на 19.10.2012г. между „КТБ“ АД и кредитополучател „Дивал 59“ ЕООД е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 30 000 000лв. с посочено целево предназначение на средствата и краен срок на погасяване 20.02.2015г. при разсрочване на задължението на кредитополучателя на 24 вноски.Установил е, че, в изпълнение на поетото от кредитополучателя договорно задължение за учредяване на залог и/или ипотека на активи на пазарна стойност минимум 125 % от размера на кредита, на 19.10.2012г., между банката и кредитополучателя са сключени три договора за залог, като обезпечения на произтичащите от договора за банков кредит вземания на банката: първият - с предмет всички настоящи и бъдещи вземания на залогодателя спрямо банката, произтичащи от договори за разплащателни сметки с посочени номера и от всички открити след датата на договора сметки на залогодателя, открити в банката; вторият - с предмет краткотрайни материални активи на обща стойност 29 995 188лв., собственост на залогодателя, и третият - с предмет настоящи и бъдещи вземания на кредитополучателя, произтичащи от сключения между него и „Аркус“ АД договор на обща стойност 32 961 556.80лв. Към 31.10.2014г. просрочената главница по договора е била в размер на 3 750 000лв., а просрочените лихви – 446 041.67лв., поради което банката е обявила задължението за изцяло предсрочно изискуемо, изявлението на банката е получено от кредитополучателя на 07.04.2015г., след което банката се е снабдила със заповед по чл.417 ГПК и е образувала изпълнително дело за събиране на вземанията.От експертното заключение по делото е установено, че кредитът е изцяло усвоен, последното плащане по договора е на 25.06.2014г. и от усвоената сума са върнати 22 217 187.50лв. Към датата на сключване на договорите ответниците Р. и З. са имали сключени договори за управление с банката.

От правна страна въззивният съд е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд, към които е препратил, на осн. чл.272 ГПК.Формирал е и собствени мотиви.Приел е за установено и безспорно, че към момента на сключване на процесния договор за кредит ответниците са имали качеството на „администратори“ на банката, заемайки длъжността „изпълнителен директор“, като са се задължили да изпълняват функциите си с грижата на добър банкер. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че е налице конкретно неизпълнение на задълженията на ответниците, изразяващо се в подписване на процесния договор за кредит, без да е изпълнена процедурата по проучване и отпускане на кредит, неосъществяване на ефективен контрол върху процесите по кредита и невписване на договорите за особен залог, гарантиращи право на предпочтително удовлетворяване на кредитора. След подробно обсъждане на правната уредба на дейността по кредитиране в „КТБ“ АД, регламентирана в Правилника за кредитната дейност на „КТБ“ АД, редакцията към 2012г., въззивният състав е приел, че дейността по кредитиране на банката е уредена като сложен фактически състав и в нея са ангажирани множество служители и кредитни специалисти от различни отдели на банката.Предвид тази правна уредба, съставът на апелативния съд е намерил, че причинно - следствената връзка между неизпълнението на задълженията на ответниците и вредоносния резултат за банката е опосредена от множество обстоятелства и фактори – поведение на трети лица и не може да се приеме, че вредите от неплащане на кредита са били предвидими към момента на сключване на договора, а и няма данни към момента на сключване на договора анализите в кредитното досие на кредитоискателя да са съдържали данни относно неспособност за обслужване на кредита. Отделно от това, съставът на въззивния съд е приел, че, тъй като ответниците са отстранени от длъжност като членове на УС и изпълнителни директори на 20.06.2014г., те не могат да носят отговорност за вреди, възникнали след тази дата, доколкото в случая последното плащане е от 26.05.2014г., а към датата на сключване на договора кредитополучателят е разполагал с достатъчно имущество, видно от представената по делото справка от Службата по вписвания.Намерил е, че последващите договора за кредит разпоредителни сделки или обременяване на имуществото с тежести представлява неизпълнение на договорното задължение на кредитополучателя, което не може да бъде вменено във вина на ответниците.Обсъдил е и извършването на три разпоредителни сделки непосредствено преди отпускането на кредита, като е приел, че това не може да обоснове извод за бъдеща невъзможност за погасяване на кредита или за недостатъчно обезпечение, предвид това, че видно от справката за периода от 2009г. до датата на отпускане на кредита кредитоискателят е разполагал с достатъчно други недвижими имоти.Въззивният състав се е позовал и на това, че дейността по кредитирането е една от основните дейности на банката, а банковата дейност по принцип иманентно съдържа определено ниво на риск.Изложени са и съображения, че изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност/свръхзадлъжнялост не води автоматично до извод за нарушаване на задълженията на мениджмънта на банката, при условие, че по делото не е доказано пренебрегване на определени процедури, игнориране на данни, което е в отклонение на нормативно/договорно определените изисквания.В допълнение към изложеното съставът на въззивния съд е посочил, че кредитополучателят е изпълнявал задълженията си до 26.05.2014г. и от усвоената сума от 30 000 000лв. е върнал 22 217 187.50лв. За недоказано е прието твърдението, че договорът е сключен при лоша оценка на риска и изначално предвидима невъзможност за възвращаемост. Отделно от това, е прието, че имуществото на банката не е намаляло чрез отпускане на кредита и банката продължава да разполага с правни възможности да реализира вземанията си.В тази връзка са изложени съображения, че вредоносният резултат е обусловен не само от неправомерните действия на ответниците, но и от липсата на адекватни действия на кредитора да се удовлетвори, поради което основателността на иска е обусловена от преценката дали кредиторът е предприел всички необходими действия за удовлетворяване на вземането, вкл. в производство по несъстоятелност.В тази връзка е констатирано, че в хода на делото и към момента на постановяване на въззивното решение банката не е инициирала по отношение на кредитополучателя производство по чл.625 ТЗ.Направен е извод, че квесторите и синдика не са предприели необходимите действия по предвидените в закона способи за удовлетворяване на вземанията на банката. Отделно от това, е прието, че ищецът не е доказал вредите по вид и размер и реалното им отражение върху патримониума на банката. Крайният извод е за недоказаност на елементите на фактическия състав на търсената отговорност на ответниците.

Въпрос № 2 е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд да обсъди релевантните за спора доводи, твърдения и възражения на страните и свързаните с тях допустими и относими доказателства по делото.Този въпрос е принципно значим за всяко въззивно производство.По него е формирана задължителна съдебна практика, а въз основа на нея и постоянна съдебна практика на касационния съд по чл.290 ГПК, вкл. посочената от касатора. За обосноваване на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че въззивният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства относно момента на извършване от длъжника на разпоредителните сделки, доводите на банката, че, за да се приеме настъпване на вредата, не е необходимо провеждането на производство по несъстоятелност и то при установена липса на имущество на длъжника в индивидуалното принудително изпълнение, и, че е невъзможно с предвидените в ТЗ искове да се попълни масата на несъстоятелността, поради изтичане на сроковете по чл.647 ТЗ .Въпросът се поставя във връзка с въведена и последователно поддържаната от касатора теза, че е настъпила вреда за банката в пряка причинна връзка с неизпълнението на задълженията на ответниците като нейни администратори.Тази теза на банката не е възприета от въззивния съд, който след анализ и преценка на доказателствата по делото е направил извод, че липсва пряка причинна връзка между неизпълнението на задълженията на ответниците и вреда за банката.За да обоснове този извод въззивният съд е изложил множество самостоятелни основания, само част от които са свързани с поставените въпроси.Изводът за липса на причинна връзка между неизпълнението на задълженията на ответниците и вредата за банката е обоснован с това, че при сключване на процесния договор не е доказано пренебрегване на определени процедури, игнориране на данни, което е в отклонение на нормативно/договорно определените изисквания, че в дейността по кредитирането са ангажирани множество други служители от различни отдели на банката, че в кредитното досие на кредитоискателя не са се съдържали данни за невъзможност за погасяване на кредита, както и, че кредитната дейност е една от основните дейности на банката и тя иманентно съдържа голяма степен на риск. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, е обусловен от преценката на фактите и доказателствата по делото, поради което са от значение за правилността на обжалваното решение, която е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 1 и № 3 произтича от необосноваване на приложното поле на въведеното от касатора допълнително основание по т.3 на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като твърди, че произнасянето от касационния съд би имало за последица уеднаквяване на съдебната практика по иска по чл.57, ал.3 ЗБН, съответно би довело до правилно прилагане на разпоредбата, избягване на противоречива съдебна практика, предвид множеството казуси, изискващи неговото разрешаване по несъмнен и безпротиворечив начин и предвид значимостта на исковете по чл.57, ал.3 ЗБН с оглед на всички кредитори на несъстоятелността. Въведените от касатора твърдения не са достатъчни, за да се счете за осъществена допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото касаторът не се позовава на неяснота, непълнота или противоречивост на разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН, пораждащи необходимост от изясняване на съдържанието й по тълкувателен път. Формулираните в изложението въпроси отразяват несъгласие с изводите на въззивния съд за неоснователност на исковете по чл. 57, ал. 3 ЗБН, поради което касационното им разглеждане би било от значение единствено за правилното решаване на спора, но не и за постигане на целта, вложена от законодателя в съдържанието на основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК - чрез принос в тълкуването да се осигури решаване на делата според точния смисъл на закона.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не се присъждат. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК и на основание чл. 77 вр. чл. 57, ал. 6 ЗБН следва да се присъди държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събира от съдилищата по ГПК, в размер на 30 лв., която да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н. /.

Мотивиран от това, съставът на I т. о.:ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 24/17.01.2023г. по възз. т.д.№ 710/2022г. на САС.

Осъжда „Корпоративна търговска банка“ АД (н) на основание чл. 57, ал. 6 ЗБН да заплати от масата на несъстоятелността по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30лв.

Определението не подлежи на обжалване.Председател:

Членове: