ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 596

гр. София, 13.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. К. търговско дело № 1053 по описа за 2023 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „У. Б. АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Публично предприятие за железопътна инфраструктура Железници на Р. С. М. - Скопие“ оспорва жалбата. Третото лице - помагач на страна на ответника - „СК-13 Холдинг“ АД (н) не изразява становище.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните части, с които са уважени предявените искове по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 44 ЗЗД вр. чл. 442 ТЗ - изцяло и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - частично.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че банковата гаранция, издадена от ответника за обезпечаване на задължения на третото лице - помагач по сключения между него и ищеца договор за строителство, е абстрактна сделка, доколкото според съдържанието на същата задължението по нея, както и неговото изпълнение, не са обусловени от наличието и доказването на неизпълнение на наредителя като изпълнител по договора за строителство. Като е приел, че спорът във въззивното производството е концентриран върху предявените от ответника възражения за недобросъвестност и злоупотреба с права от страна на ищеца, е отхвърлил същите като неоснователни. Извода си за неоснователност е аргументирал със съображенията, че при банковата гаранция явна злоупотреба от страна на бенефициера представлява отправянето на искане за плащане във връзка с правоотношения, които не са обезпечени от гаранцията, или когато наредителят е изпълнил задълженията си по валутното отношение, както в други хипотези според характера на последното. Приел е, че в конкретния случай недобросъвестност на ищеца и злоупотреба с права не са налице. Конкретно е посочил, че не се установява знание на ищеца за липса на вземания по договора за строителство, а напротив, установено е частично неизпълнение (в размер на 25 % от обема на уговорените строителни работи) към момента на изтичане на уговорения краен срок на строителството, съответно неизпълнение на остатъка от работите и след изтичането на срока и до момента на отправяне на искането за плащане по гаранцията. Приел е също, че не обосновава недобросъвестност на ищеца и предявяването на вземането за неустойка по-късно, доколкото това обстоятелство няма отношение към верността на направеното с искането за плащане по гаранцията изявление, че изпълнителят е в неизпълнение на задълженията си, която вярност освен това не се и оспорва от страна на ответника.

По въпроса за значението на предявяването на вземанията по договора за строителство в откритото спрямо изпълнителя производство по несъстоятелност въззивният съд е изложил съображения, че правна връзка между предявяването на обезпечените вземания срещу наредителя и произтичащите от гаранцията вземания срещу банката не е налице с оглед абстрактността на гаранцията и доколкото право на бенефициера е да избере дали наред с вземането си по гаранцията да предприеме и действия за събиране на вземането си от длъжника. От значение за добросъвестността на бенефициера, като предпоставка за основателност на основания върху гаранцията иск срещу банката, е единствено плащането от страна на длъжника, ако такова е извършено. Посочил е също, че и регресните права на банката срещу длъжника в хипотезата на извършено плащане по гаранцията не зависят от предявяването, тъй като те възникват от извършеното плащане и на основание сключения между банката и изпълнителя договор за поемане на кредитни ангажименти, без да зависят от съществуването на задължения на наредителя по валутното отношение, който във всички случаи на извършено плащане по гаранцията въз основа на редовни от външна страна документи дължи да възстанови на банката платеното от нея.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поддържа се на първо място оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено въпреки наличието на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК с оглед висящото производство по предявен от ищеца иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ за установяване на вземанията, обезпечени с банковата гаранция и предявени, но неприети в откритото спрямо наредителя по гаранцията производство по несъстоятелност.

По въпросите:

- какво е правното значение на приемането на вземането в производството по несъстоятелност за иска за плащане на банкова гаранция, обезпечаваща това вземане;

- съставлява ли злоупотреба с право и проява на недобросъвестност искане за плащане по банкова гаранция от страна на бенефициер, който знае, че обезпеченото със същата гаранция негово вземане, произтичащо от валутното правоотношение с наредителя, не съществува;

- представлява ли основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК произнасянето на въззивния съд с акт по движението на делото, в частност за отказ да се спре производството, по правен въпрос, който е включен в спорния предмет на делото и по който впоследствие същият отговор е даден и с въззивното решение; ако такова преждевременно произнасяне е основание за отвод, то налице ли е порок и какъв на съдебното решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК;

се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и едновременно т. 3 ГПК.

По първия от формулираните въпроси конкретни доводи за противоречие между правните изводи на въззивния съд и практика на ВКС не са изложени, поради което основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Във връзка с основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК се твърди, че не е създадена съдебна практика, поради което разрешаването на въпроса би допринесло съществено за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Подробно е развито становището на жалбоподателя, че непредявяването и съответно неприемането на обезпеченото с банкова гаранция вземане в производството по несъстоятелност на наредителя изключва възможността бенефициерът да претендира за плащане по гаранцията.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Конкретни аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Независимо от това следва да се отбележи, че по този въпрос съществува практика на ВКС, изразена в посоченото и от въззивния съд решение № 22/2016 г. по т. д. № 3349/2014 г. на ВКС, I т. о., с което е прието, че когато банковата гаранция е издадена като абстрактна, какъвто е и настоящият случай, банката не може да противопоставя на бенефициера възражения, произтичащи от валутното правоотношение, освен при недобросъвестност на бенефициера при явна злоупотреба от страна на последния в ограничените хипотези на реализиране на гаранцията във връзка с необезпечени от нея правоотношения между бенефициера и наредителя, съответно на извършено от наредителя и получено от бенефициера плащане. От посоченото разрешение следва извод, че други възражения, основани на съществуването и упражняването на обезпечените с гаранцията вземания на бенефициера, включително предявяването им в производството по несъстоятелност на наредителя, не могат да бъдат противопоставяни на бенефициера.

С оглед същата практика на ВКС касационно обжалване не може да бъде допуснато и по направеното оплакване за недопустимост. Вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се установява, тъй като съгласно т. 1 от ТР № 1/2017 на ВКС-ОСГТК и мотивите към нея е разяснено, че основание за недопустимост на въззивното решение е постановяването му въпреки наличието на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а именно обективно съществуваща връзка на преюдициалност, при която разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по обуславящия иск/правоотношение. В разглеждания случай съгласно изразената в решение № 22/2016 г. практика обезпеченото вземане на бенефициера срещу наредителя не е обуславящо за съществуването на вземането му по гаранцията (освен в хипотезата на извършено плащане), поради което всички спорове относно обезпеченото вземане, вкл. приемането му в производството по несъстоятелност на наредителя, не се явяват преюдициални като основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съответно не обосновават и недопустимост на въззивното решение по иска за вземането по гаранцията, постановено без спиране на производството.

Вторият от формулираните въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. С дадената формулировка въпросът предпоставя знание на бенефициера за несъществуване на неговото обезпечено вземане, каквото знание в разглеждания случай въззивният съд е отрекъл да е налице.

По третия въпрос не се обосновават специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Действително въззивният съд е оставил без уважение направеното от жалбоподателя искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с висящото производство по чл. 694 ТЗ, като е приел, че въпросът доколко съществуването на вземането на бенефициера обуславя възникване на задължението на гаранта е по съществото на спора и следва да бъде разрешен с решението по същество. Изложените правни изводи на въззивния съд не влизат в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 103/2019 г. по гр. д. № 2875/2017 на ВКС, I г. о., тъй като последното, освен че се отнася до различна хипотеза (участие на съдията в решаването на предходно дело с различен предмет, но включващо същите доказателства и спорни въпроси), изрично подчертава, че основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е налице, когато предварително становище по съществото на спора е изразено не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт. В разглеждания случай не е налице произнасяне на въззивния съд не по предвидения в закона ред, респ. преди постановяване на крайния съдебен акт, тъй като, на първо място, съдът е бил длъжен да се произнесе по направеното искане за спиране, което изключва произнасянето му да е било не по предвидения ред, а на второ място по спорния въпрос не е взел действително становище, като отказа си да спре производството е мотивирал именно със съображенията, че въпросът е по съществото на спора и по него следва да се произнесе с решението си. Не са налице и предпоставките по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото дадената в изложението аргументация, свеждаща се до необходимостта от надлежно ограничаване на обхвата на преценката за значението на другото висящо производство за изхода на спора не отговаря на изискванията по т. 4 от ТР № 1/2009, подробно посочени по-горе. Съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 1/2023 г. на ВКС-ОСГТК установената последователна практика е в смисъл, че основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно и подлежи на установяване във всеки конкретен случай с оглед данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав, а конкретни аргументи за необходимост от изоставяне или осъвременяване на така установената практика не са изложени.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ищеца разноските за касационното производство в размер на 30 315,37 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 249/12.04.2023 г. по т. д. № 524/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Осъжда „У. К. Б. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. Св. Неделя № 7, да заплати на Публично предприятие за железопътна инфраструктура „Железници на Р. С. М. - Скопие“, рег. № 4030007643269, ул. Й. М. № 50Б, Скопие, Р С. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 30 315,37 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................