Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от П. М. П., като председател на Домсъвета и представляващ етажните собственици на ЕС[жк], чрез адв. М. Б. срещу решение № 914/25.11.2010 г. по гр. дело № 487/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 66/07.07.2008 г. по гр. дело № 4365/2007 г. на Софийски градски съд и вместо него е отхвърлен предявения иск с пр. осн. чл. 108 ЗС на П. К. Я., С. П. Д., С. Я. К., Ц. Д. А., А. Н. С. и С. А. С., Д. К. П., К. Г. Д., Р. Й. Р., Т. Т. Г., Г. Д. К., С. К. Л., М. М. И., Ц. И. К., Е. Г. Т., Т. А. М., Т. Т. Ч., В. С. М., Л. Н. К., Т. Н. У., А. Г. Х., Д. С. С., Т. Й. П., Н. Й. С., Г. С. Г., Ю. М. Б., К. М. Р. срещу [фирма] за предаване на владението на помещение – трафопост с размер 5.94 м./4.22 м., находящо се в [населено място],[жк], [улица] в [жилищен адрес] както и иска с пр. осн. чл. 59 ЗЗД за сумата 16 200 лв., представляващо обезщетение за ползване на процесния обект-трафопост за периода 07.11.2004 г. до 06.11.2007 г. и в частта за разноските като неоснователни.

Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения.

В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. относно задължението на въззивния съд да постанови решението си възоснова на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК. Цитирани са ТР№ 2/2004 г. на ВКС, определение № 422/18.05.2009 г. по гр. дело № 714/2009 г. на ВКС I г. о., решение № 2419/13.10.60 г. по гр. дело № 3461/60 г. на ВС I г. о., решение № 2162/22.10.69 г. по гр. дело № 1615/69 г. на ВС I г. о., решение № 2102/17.08.68 г. по гр. дело № 1475/68 г. на ВС II г. о., решение № 687/21.04.55 г. по гр. дело № 1999/55 г. на ВС IV г. о., решение № 1471/29.03.99 г. по ад. дело № 4861/98 г. на ВАС, решение № 896/05.06.56 г. по гр. дело № 3454/56 г. на ВС I г. о., 2. че са нарушени съдопроизводствените правила, визирани в текста на чл. 154 ГПК отм., че нарушаването на посочената разпоредба е пряко свързана с принципа на точното прилагане на закона и в този смисъл тежестта на доказване за истинността на документа, който е представен пада върху страната, която го е представила.

Ответникът по жалбата [фирма], чрез представителя по пълномощие с юридическа правоспособност В. Ж. И. – ръководител отдел „Р.” е изразил в писмен отговор становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежни страни в процеса и е процесуално допустима.

Обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване по следните съображения:

Производството пред настоящата инстанция е второ по ред след постановено решение № 344/23.06.2010 г. по гр. дело № 1418/2009 г. на ВКС II г. о. на осн. чл. 290 ГПК, с което е отменено решение № 838/03.07.2009 г. по гр. дело № 2025/2008 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника [фирма] [населено място], че ищците са собственици на помещение, представляващо трафопост с размер 5.94 м./4.22 м., находящо се в [населено място],[жк], [улица] в бл. 210 и за предаване владението на това помещение, както и предявен иск с пр. осн. чл. 59 ЗЗД за осъждане на същия ответник да заплати на ищците обезщетение, равняващо се на дължим наем за ползване без основание на процесното помещение за времето от 07.11.2004 г. до 06.11.2007 г.

Прието е от съда, че жилищната сграда, в която се намира процесния трафопост е построена през 1969-72 г. при действие на Закона за електростопанството от 1948 г отм. и Правилника за приложението му, ЗПИНМ отм. и ППЗПИНМ отм., в които не съществува забрана за изграждане на енергийни обекти в имоти частна собственост. Прието е, че съобразно разпоредбите на чл. 251 и чл. 253 ППЗПИНМ е предвидена възможност благоустройствените уредби и съоръжения да се изграждат в имоти частна собственост.

Съдът е взел предвид разпоредбите на Закона за електростопанството отм. действал за времето от 1975 г. до 1999 г. – чл. 2, ал. 1, съответно чл. 10, ал. 1 и е приел, че собствеността върху енергийните обекти е държавна. Според съда с влизане в сила на ТЗ енергийните предприятие се преобразуват в търговски дружества, като имотите, включени в балансите им се считат включени в капитала им по силата на самия закон за съществуващите държавни предприятие каквото е било [фирма]. След отделяне на електроразпространителните дружества [фирма] е правоприемник на [фирма].

Прието е, че в същата насока е и уредбата на статута на енергийните обекти и в Закона за енергетиката и енергийната ефективност отм., действащ за периода 1999 г. – 2003 г. Съдът е приел, че в този закон е предвидено, че около енергийните обекти се създават сервитутни зони, като сервитутното право възниква за съществуващите към влизането в сила на закона енергийни обекти по силата на закона, а за новите такива с отреждането на терена. Прието е, че в ЗЕЕЕ отм. е определено съдържанието на понятието „енергиен обект” и „сервитутна зона”. Прието е, че съобразно разпоредбите на пар. 26 от действащия Закон за енергетиката възникналите по силата на отменения ЗЕЕЕ сервитутни права в полза на енергийните предприятия за съществуващи към влизането в сила на този закон енергийни обекти запазват действието си.

Като е взел предвид посочената законодателна уредба относно статута на енергийните обекти съдът е приел, че процесния енергиен обект – трафопост е съществувал в имота и законно функционира още преди ищците да са се снабдили с нотариални актове. Прието е, че процесния трафопост със Заповед № 470/01.03.72 г. е бил предаден за стопанисване и управление на Е. С., чиито правоприемник е ответника по иска, като в същата е отразено, че обектът е собственост на СДИС С. и собствеността ще се прехвърли безвъзмездно на Е. С. до 15.03.72 г. С оглед на това съдът е приел, че процесния енергиен обект не е собственост на ищците, че те не са заплатили за изграждането му.

При тези съображения съдът е направил решаващия извод за неоснователност на предявения иск с пр. он. чл. 108 ЗС. Приет е за неоснователен и искът с пр. осн. чл. 59 ЗЗД. В тази насока съдът е взел предвид, че по делото не е установено процесния обект да е ползван без основание от ответника по иска, поради което да се дължи обезщетение от същия, равняващо се на дължим наем. Съдът е взел предвид и разпоредбите на пар. 7 ПЗР на ЗЕЕЕ отм. според които не се дължи обезщетение на собствениците на земя върху която съществуват сервитутни зони по чл. 60, ал. 2, т. 1 към момента на влизането в сила на този закон. С оглед на това съдът е направил извода, че искът с пр. осн. чл. 59 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.

По правните въпроси:

Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал пред него и пред първата инстанция, и е направил свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Съдът е обсъдил всички доводи на страните по делото. Изводите на съда са резултат от осъществената проверяваща правораздавателна дейност в съответствие с тълкуването, дадено в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Следователно правният въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. Поради това не следва да се обсъжда наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата, при наличие на задължителна практика на ВКС по същия въпрос.

По посочения правен въпрос не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбите на чл. 188 ГПК отм., приложими в случая, тъй като исковата молба е постъпила и разгледана при действието на ГПК отм. са ясни, пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е налице трайно установена съдебна практика.

Не следва да се допусне касационно обжалване по втория въпрос, поставен в изложението. Същият касае правилността на обжалваното решение и е основание за касационна отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Този въпрос следва да се прецени, ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство, в което се преценява само наличието на предпоставките за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 ГПК при ясно и конкретно формулиран правен въпрос.

Изложените съображения налагат извода, че обжалваното въззивно решение на Апелативен съд [населено място] не следва да се допусне до касационно обжалване по поставените въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 от ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска

касационно обжалване на решение № 914/25.11.2010г., постановено по гр. дело № 487/2010 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 316/14.01.2011 г., подадена от П. М. П., като председател на Домсъвета и представляващ етажните собственици на ЕС[жк], чрез адв. М. Б..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: