Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№4034/16.06.2022г., подадена от А. И. П., А. Д. П. и И. А. П., тримата от [населено място], [община], чрез процесуалния им представител адв. Н. К., срещу решение №107, постановено на 06.04.2022г. от Окръжен съд-Пазарджик, II граждански състав по в. гр. д.№73/2022г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено по предявения от Т. Б. П. срещу А. И. П., А. Д. П. и И. А. П. иск с правно основание чл. 56 ЗС във вр. с чл. 111 ЗС и чл. 108 ЗС, че Т. Б. П. притежава ограничено вещно право на ползване върху дворно място с площ от 1050кв. м., съставляващо парцел. ........, кв.. ........по плана на [населено място], [община], ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 70 кв. м., който поземлен имот съгласно КККР, одобрени със заповед №РД-18-275/27.10.2020г. на изпълнителния директор на АГКК представлява поземлен имот с идентификатор. .........с административен адрес [населено място], п. к.4453, [община], обл.П., [улица], вид на територията урбанизирана, ниско застрояване (до 10 м) с площ от 1062кв. м., ведно със сграда с идентификатор. ..........с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, брой етажи-един, със застроена площ от 115 кв. м. и А. И. П., А. Д. П. и И. А. П. са осъдени да предадат на Т. Б. П. владението върху този имот.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл в повече от поисканото с исковата молба (plus petitum), тъй като с исковата молба е поискано предаване владението върху дарената сграда с площ от 70 кв. м., а с диспозитива съдът присъжда повече. Поддържат също така, че е останало неизяснено дали предявените искове са ревандикационни или негаторни предвид направеното в петитума на исковата молба исакне „като се въздържат от действия, с които препятстват правата на ползване“. Считат, че съдът е следвало да се произнесе по иск по чл. 109 ЗС.

Поддържат също така, че неправилно въззивният съд не е допуснал до разпит поискания от тях свидетел още в първата инстанция за изясняване на обстоятелството дали ищцата не е упражнявала своето право на ползване върху определени сгради и части от имота и по този начин правото се е погасило по давност; че съдът не е приел като доказателство ( а ако е приел не е ясно като какво доказателство) фотография на процесния имот; че предметът на делото е останал неизяснен.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1.Разпространява (разширява) ли се правото на ползване, първоначално учредено върху сграда в полза на ползвател, и върху помещения, построени към тази сграда и функционално станали част от нея, след учредяването на правото на ползване, ако построеното е изградено от:

А)собствениците на „голата“ собственост на вещта (имота), на които е била прехвърлена „голата“ собственост върху вещта, когато е учредено правото на ползване;

Б)последващ собственик-приобретател, придобил собствеността от собствениците, на които е била прехвърлена „голата“ собственост към момента на учредяване на правото на ползване.

2.Разпространява (разширява) ли се правото на ползване, учредено върху недвижим имот - УПИ в полза на ползвателя и върху изцяло новопостроени сгради, построяването на които е започнало и завършило след учредяването на правото на ползване, ако те са построени от:

А) собствениците на „голата“ собственост на вещта (имота), на които е била прехвърлена „голата“ собственост върху вещта, когато е учредено (запазено) правото на ползване;

Б)последващ собственик-приобретател, придобил собствеността от „голите“ собственици, на които е била прехвърлена собствеността към момента на учредяване на правото на ползване.

3.Собствениците на пристройки (построили/придобили ги след учредяването на право на ползване върху вече съществуващи сгради), които постройки са станали функционално част от сгради, върху които е било учредено право на ползване, имат ли всички правомощия на един пълноправен титуляр на правото на собственост – на разпореждане, ползване и събиране на плодовете от/на тези пристройки към сгради, върху които има учредено право на ползване?

4.Собственици на правото на „гола“ собственост върху недвижим имот – урегулиран или неурегулиран парцел, върху който е учредено (запазено) право на ползване в полза на предишен собственик, стават ли собственици с пълен набор от правомощия на правото на собственост (разпореждане, ползване и плодосъбиране) на (от) сградите, построени от тях в имота, на който са „голи“ собственици, ако построените (придобитите) от тях сгради са построени след учредяване на правото на ползване?

5.Ако в недвижим имот – парцел са учредени отделно право на ползване само на недвижими вещи – сграда (и) в полза на първи ползвател, а в полза на втори ползвател е учредено право на ползване само върху парцела (без сградите), то при построяването на нови сгради в този недвижим имот-парцел от собственик на право на „гола“ собственост, след като са били учредени правото на ползване на първия ползвател и на втория ползвател, то:

А) собственикът на правото на „гола“ собственост става ли титуляр на право на собственост върху новопостроените от него сгради с включени всички правомощия на това право на собственост – разпореждане, ползване и плодосъбиране?

Б) ако собственикът по буква А не става пълноправен собственик, то има ли конкуренция между правата на ползване на първия ползвател и втория ползвател, как се решава тази конкуренция и в полза на кой от посочените ползватели се „разпростира“ (разширява/учредява) правото на ползване върху новопостроените сгради в имота от титуляра на правото на „гола“ собственост, както и при какви квоти/части всеки от горепосочените ползватели придобива право на ползване върху тези новосъздадени/новопостроени вещи в имота?

6. Има ли доказателствена стойност снимката (фотографията), представена с писмения отговор и приета по делото от първоинстанционния съд като доказателство, какво доказателство представлява – веществено, писмено или електронно, когато е приета с определение №890/14.05.2021г. като писмено такова преди влизане в сила на 30 юни 2021г. на новата разпоредба на чл. 102а ГПК, приемането като такова в противоречие ли е с действащия към онзи момент и сега Регламент 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета, който я определя като електронен документ и доказателство?

7. Разпространяването (разширяването) на правото на ползване върху новосъздадени (построени) недвижими имоти – сгради, в полза на ползвател, на когото това право е учредено преди построяването им, накърнява ли правото на собственост на собственика, който ги е построил, като го лишава от две от правомощията, включващи се в това право – на ползване и на придобиване на плодовете от този имот (сграда)?

Поддържат, че постановените от първоинстанционния и от въззивния съд решения са в противоречие с Решение №22 от 10.12.1996г. на КС на РБ по конст. д. №24/1996г.; Решение №17 от 16.12.1999г. на КС на РБ по конст. д. №14/1999г.; Решение №5 от 09.05.2006г. на КС на РБ по конст. д. №1/2006г.; Решение №6 от 15.07.2013г. на КС на РБ по конст. д. №5/2013г., тъй като засягат неприконсовеността на правото на частна собственост по чл. 17, ал. 4 във вр. с ал. 1 от Конституцията на Р. Б.

Поддържат също така, че постановените решения са в противоречие на чл. 17 от Х. на основните права на Европейския съюз и практиката на С., гарантиращо че „всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба“, която разпоредба според касаторите съответства на чл. 1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОСи гарантира правото на собственост.

Поддържат, че поставените въпроси имат значение и за точното и еднакво прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като определят границите на упражняване на правото на собственост при учредено право на ползване и ще допринесат в тази насока при изясняване на „конкуренцията“ на правото на собственост с правото на ползване, както за изясняване на границите на „конкуренцията“ между правото на ползване на различни ползватели, учредено върху една и съща вещ, както и съотнасянето на тези права на ползване към правото на собственост върху вещ, собственост на трето лице, която вещ е създадена след учредяване на правата на ползване, но имотите, върху които ползвателите имат право на ползване.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Т. Б. П., чрез процесуалния си представител адв. Е. Ц. Г. от АК-П., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Т. Б. П. е предявила срещу А. И. П., А. Д. П. и И. А. П. иск за признаване правото на ползвател върху дворно място с площ от 1050кв. м., съставляващо парцел. ............в кв.. ..........по плана на [населено място], [община], представляващ понастоящем ПИ с идентификатор. ............, с административен адрес [населено място], [улица], ведно с построената в него двуетажна масивна сграда, представляваща понастоящем сграда с идентификатор. .............със застроена площ от 115кв. м. и за предаване владението върху този недвижим имот, с твърдението, че с н. а.№.........., том. ...., дело №............/1997г. тя и съпругът, който е починал, дарили на А. И. П., техен син, този недвижим имот, като уточнява, че сградата е описана като двуетажна съгласно предходно законодателство и се състои от един редовен жилищен етаж и един приземен, като допълнително е пристроена. Твърди, че надареният А. И. П. бил съгласен и приел дарението, като дал съгласие дарителите да ползват пожизнено и безвъзмездно както намерят за добре имота, предмет на дарението. Поддържа, че понастоящем и тримата ответници живеят в имота като поради съществуващите роднински връзки и близки отношения тя не е оспорвала правото им също да ползват имота, но разбрала, че синът А. И. П. прехвърлил чрез дарение имота на сина си И. А. П. (н. а.№...., том. ...., дело №......./2014г.) като в този нотариален акт е посочено, че А. П. запазва за себе си и съпругата си А. Д. П. правото на ползване върху имота. Счита, че собственикът при жив ползвател няма правото да се разпорежда с правото на ползване, което е запазено за друг. Твърди също така, че през последните години постоянно е заплашвана от А. И. П. и А. Д. П., че ще бъде изхвърлена от имота, че само им пречи и имат планове за имота, че са сменили патроните на входните врати на двора и къщата, забраняват да ползва имота както прецени за добре и открито отричат правото на ползване.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците оспорват така предявения иск с твърдението, че никой от тях не оспорва правото на ищцата да ползва приземния етаж от къщата, както и дворното място, вкл. да обработва двора, че ищцата винаги е разполагала с ключ от дворната врата от улицата към двора на къщата, както и от приземния етаж, но след извършен ремонт е бил предоставен оригинален ключ от входната врата от улицата с молба да не кани хора в тъмната част на денонощието и да внимава с хората, които кани, тъй като се занимава с чакръкчийство, както и са внимава с печката с твърдо гориво, която използва в приземния етаж. Твърдят, че от сключването на гражданския брак между А. И. П. и А. Д. П. и до настоящия момент те живеят на втория етаж от къщата и това не се е оспорвало от ищцата и починалия съпруг, че само тримата ответници имат ключ за втория етаж, а ищцата и починалия съпруг не са имали ключ от втория етаж и не са го ползвали.

Петитум за предаване на владението се съдържа както в началото на подадената на 19.11.2020г. искова молба, така и в предхождащия описа на доказателствата абзац от същата, поради което доводите на касаторите, че е налице произнасяне по непредявен иск следва да се приемат за несъответстващи на данните по делото.

Доколкото и в обстоятелствената част и в петитума на исковата молба имотът е описан както според неговите белези, посочени в н. а.№......., том. ..., дело №........./1997г., така и в н. а.№......, том. ......., рег.№........./2014г., доводите на касаторите за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне plus petitum не могат да бъдат споделени. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли в рамките на спора, с който са били сезирани, вкл. и досежно предментия му обхват. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение, посочвайки съдържанието на иницииращия производството документ и уточнението на исковата молба на л. 35-36 от делото и отбелязвайки, че в тези два документа искането е формулирано досежно имота, описан по начин, идентичен с описанието в решението на първоинстанционния съд. Посочено е, че разминаването е досежно площта на имота в двата нотариални акта, което е въпрос по съществото на спора. Този извод на въззивния съд изцяло съответства на данните по делото и на трайно установената съдебна практика.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че на 19.12.1997г. Т. Б. П. и нейният съпруг И. С. П. (понастоящем покойник) са дарили на сина си А. И. П. дворно място, находящо се в [населено място], [община], с площ от 1050кв. м., съставляващо парцел. ... кв......., ведно с построената в парцела двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 70 кв. м., като дарителите са си запазили правото да ползват пожизнено и безвъзмездно този имот. Взето е предвид, че имотът според действащата КККР представлява ПИ с идентификатор. ...........с площ от 1062кв. м., ведно със сграда с идентификатор. ..............с предназначение жилищна сграда-еднофамилна, брой етажи-един със застроена площ от 115кв. м.

Прието е, че на 10.07.2015г. А. И. П. е дарил имота с описание по действащата КККР на сина си И. А. П. (н. а.№........, том. ......, рег.№.........., дело №............./2014г.), като дарителят запазил за себе си и за съпругата си А. Д. П. ползването на целия имот, докато са живи.

Посочено е, че за изясняване на спора от фактическа страна по делото са ангажирани гласни доказателствени средства и от двете страни: от страна на ищцата – показанията на нейната дъщеря и сестра на първия ответник С. С. и на бивша тяхна съседка И. Ц., а от ответната страна – тези на другата сестра на първия ответник и втора дъщеря на ищцата П. М.. Въз основа на показанията на двете сестри е прието, че С. С. полага системно грижи за майка си и е в близки отношения с нея и във влошени отношения с брат си и с другата си сестра П. М., която пък е близка с брата А. И. П.. Изложени са съображения, че тези отношения са обусловили и част от твърденията на св. П. М., че ответниците не са осуетявали достъпа на ищцата до втория етаж и двора и е прието, че в тази част показанията са дискредитирани, доколкото са опровергани от еднозначните и взаимнодопълващи се показания на св. С. С. и И. Ц.. Взето е предвид, че ако С. С. има родствена и емоционална връзка с ищцата, която предполага да се допусне интерес от решаване на спора в нейна полза, това съмнение не възниква по отношение на св.Ц., която седем години е живяла в съседство със страните „врата до врата“ и има непосредствени впечатления от отношенията в дома им, вкл. и приживе на съпруга на ищцата, когато настоящите проблеми не са съществували и пътната врата не се е заключвала. Взето е предвид, че според показанията на тази свидетелка след смъртта на И. А. П. вратата вече се заключвала от ответниците, които не предоставили ключ на ищцата; тя не била допускана до етажа, на който те живеели и до двора, както и до една от второстепенните постройки, за да съхранява там дърва за печката на твърдо гориво, която използвала зимния сезон.

Посочено е, че в подкрепа на негативното отношение към ищцата са и наложените за закрила на ищцата мерки за защита от домашно насилие с решение №557 от 30.06.2021г. по гр. д.№3107/2020г. на РС-Пазарджик.

От правна страна въззивният съд е изложил съображения, че правото на ползване като ограничено вещно право може да бъде обект на самостоятелно придобиване и притежание, както и че подлежи на петиторна защита както правото на собственост; че може да бъде притежавано отделно от правото на собственост и задължава всички трети лица, вкл. и носителя на правото на собственост, да го зачете.

Посочено е, че ищецът следва да докаже наличието на валидно учредено и съществуващо право на ползване по отношение на процесния имот, както и че ответниците го владеят или държат, а в тежест на ответниците е да установят противопоставими на ищеца права, които се явяват основание, оправдаващо упражняваната от тях фактическа власт.

За безспорно е прието, че при извършване на дарението през 1997г. ищцата е запазила правото пожизнено и безвъзмездно да ползва дарението от нея дворно място и построената в него масивна жилищна сграда. Посочено е, че ограниченото право на ползване включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и правото да се получават добивите без тя да се променя съществено, като упражняването на вещното право на ползване следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а всяка форма на фактическо и правно ползване на имота – постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Взето е предвид, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем или заем за послужване и това съответства обективно на упражняване на правото чрез другиго, при което няма законово разграничение и рестрикция това „друго лице“ да бъде родственик на ползвателя, нито съществува забрана това друго лице да бъде и самият собственик на имота, доколкото в неговия патримониум не се съдържат правомощия на ползване, които са изцяло във властта на носителя на ограниченото вещно право.

С оглед данните по делото въззивният съд е приел, че фактът, че до смъртта на съпруга на ищцата не е имало спорове за това, че ответниците обитават втория етаж на къщата, не може да бъде индиция за съгласие от нейна страна предвид доминиращата роля на нейния съпруг и авторитета, който той е имал в семейството и който е доказан от показанията на всички свидетели.

Изложени са съображения, че при запазено право на ползване ищцата има правомощието да владее и ползва целия имот, като е прието, че собственикът А. П. не е носител на правомощието да ползва имота, а е разполагал единствено с правомощието да се разпорежда с имота или с т. нар. „гола собственост“, което правомощие е упражнил през 2014г., дарявайки достроения към момента на сделката имот на И. П..

За безспорно е прието, че сградата е с пристройка, съставляваща гараж на ниво приземен етаж и построена върху гаража стая, ползвана за хол и присъединена към жилището на втория етаж, ползван от ответниците, както и че това пристрояване е увеличило жилищната площ на основната сграда, което е дало отражение върху заснеманията и записванията в С..

Прието е, че разликата в площта на двата имота е резултат от пристройката, увеличила площта на първи приземен етаж (ползват като жилищен от ищцата) и втори жилищен етаж, като въпросът е правото на ползване на ищцата, запазено с първия нотариален акт от 1997г., разпростира ли се върху пристройката и защо.

Прието е, че досежно правото на собственост този въпрос е изяснен, като в съответствие с трайно установената практика на ВКС е прието, че пристроените две помещения са присъединени към съществуващата стара постройка така че съставляват един обект, при което пристроеното следва режима на собственост на главната вещ. Взето е предвид, че според твърдението на ответниците пристрояването е станало след извършеното през 1997г. дарение. Посочено е също така, че според твърденията, съдържащи се в отговора на исковата молба, върху тези помещения право на ползване в полза на ищцата не е учредявано. Прието е, че правото на ползване на ищцата следва и върху пристройката, независимо кой я е изпълнил и за чия сметка.

Изложени са съображения, че вещното право на ползване на ищцата е противопоставимо не само на ответника А. И. П., който е приобретател по първото дарение от 1997г., но и на надарения след това от него негов син и нов собственик на имота И. П., тъй като това право е неотменимо, непрехвърлимо, неотчуждимо и поради личния си характер се погасява със смъртта на ползвателя, ако не е учредено за по-кратък срок, като в случая правото е учредено безвъзмездно и пожизнено и за ответника И. П. не съществува основание, оправдаващо упражняването на фактическа власт върху процесния имот.

Прието е, че такова основание липсва и за ответника А. Д. П., макар в нотариалния акт, обективиращ дарствения акт в полза на ответника И. П. да фигурира клауза за запазване правото на ползване върху дарения имот в нейна полза, доколкото по делото липсват доказателства ищцата да е заявила изцяло или частично отказ от правото си на ползване, което би дало основание за замяна на ползвателя с друго лице.

Въз основа на показанията на св.С. С. и И. Ц. е прието, че ответниците (сега касатори) са възпрепятствали ищцата в пълен обем да упражнява правото си на ползване, лишавайки я от право да ползва втория етаж от къщата, дворното място и постройките на допълващо застрояване, находящи се в двора, а тези права са включени като съдържание и обхват на ограниченото вещно право на ползване съгласно нотариалния акт от 1997г.

Изложени са съображения, че дори ищцата сама да се е оттеглила да ползва приземния етаж, обособен като първи жилищен етаж, тя има учредено право на ползване на целия недвижим имот и при липса на изразено нейно съгласие да съжителства с ответниците, правото на ползване не може да бъде ограничавано до приземния етаж.

При така изложените от въззивния съд съображения не може да бъде споделена тезата на касаторите, че по поставените от тях въпроси въззизният съд се е произнесъл в противоречие с посочените в изложението решения на Конституционния съд на Р. Б.

Подобни въпроси не са били разрешавани от Конституционния съд нито в диспозитива, нито в мотивите на посочените решения. С Решение №22 от 10.12.1996г. по к. д.№24/1996г. е обявен за противоконституционен Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на Р. Б (ДВ брой 79/1996 г., обявяващ за държавни всички вземания към юридически лица и еднолични търговци от продажби на природен газ по определени от Министерския съвет вътрешни цени, доставени по търговски договори, разрешени по съответния ред, както и по международни договори и спогодби, включително и по Я. спогодба, за периода на действието им, по които страна е Р. Б, чрез овластения представител - Б. ЕАД. Прието е, че частната собственост и на юридическите лица е неприкосновена - чл. 17, ал. 3 от основния закон и поради това едно частноправно вземане, каквито са вземанията по § 1, ал. 1 от ЗИДЗДБ на Р. Б не може да бъде обявено за държавно. То може да бъде принудително отчуждено, но само при условията на чл. 17, ал. 5 от Конституцията - наличие на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. В настоящия случай обаче пред въззивния съд не е бил поставен въпрос за възможността едно частноправно вземане да бъде обявено за държавно и съответно принудително отчуждено, доколкото предмет на спора е право на ползване, с чието запазване за дарителя надареният се е съгласил.

С Решение №17 от 16.12.1999г. по к. д.№14/1999г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на ал. 3 и ал. 4 на § 35 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р. Б за 1999 г. (ДВ, бр. 155 от 29 декември 1999 г.), които са част от създадения с § 35 механизъм за уреждане задълженията на “П.”-АД към “Б.”-АД (в несъстоятелност), “Първа частна банка”-АД (в несъстоятелност), “Международна банка за инвестиции и развитие” - АД (в несъстоятелност), “М.”-АД (в несъстоятелност), “Търговска и спестовна банка”-АД (в несъстоятелност) и “Е.”-АД (в несъстоятелност). Съгласно ал. 1 на § 35 държавата встъпва в задълженията на “П.”-АД към тези банки при условие, че бъде утвърден план за оздравяване на “П.”-АД по реда на глава четиридесет и четвърта от Търговския закон, а съгласно ал. 2 държавата прихваща задълженията си към банките по ал. 1 с вземанията си към тях, възникнали на основание чл. 5 от отменения Закон за държавна защита на влогове и сметки в търговски банки, за които Българската народна банка е поискала откриване на производство за несъстоятелност (обн., ДВ, бр. 46 от 1996 г.; изм., бр. 90 от 1996 г.; отм., бр. 49 от 1998 г.), както и с вземанията си, възникнали по сключени договори от тези банки с Българската народна банка, действаща от името и за сметка на Държавния фонд за реконструкция и развитие, до размерите, в които тези вземания съществуват към момента на влизането на закона в сила, като насрещните вземания се считат за погасени от датата на встъпването на държавата в задълженията по ал. 1. Подобни въпроси по настоящето дело не са били поставяни, поради което изразеното от Конституционния съд становище, че намесата на държавата в частноправните отношения е в нарушение и на чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията, които съответно утвърждават принципа на свободната стопанска инициатива и гарантират еднакви правни условия за стопанска дейност, в настоящия случай не може да намери приложение и да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване – както вече беше отбелязано, не е налице намеса на трето лице, вкл. и на държавата, при запазване на правото на ползване за дарителя.

С Решение №5 от 09.05.2006г. по к. д.№1/2006г. е отхвърлено искането на състав на Върховния административен съд, второ отделение, за установяване на противоконоституционност на чл. 127, ал. 9, изр. 2 от Закона за устройство на територията, изключваща съдебния контрол по отношение на актовете за одобряване на общите устройствени планове по чл. 127, ал. 9 ЗУТ. Въпроси, свързани с възможността за съдебно обжалване на административни актове обаче по настоящето дело не са поставяни. Не са поставяни и въпроси, свързани със същността на подробния устройствен план, нито на общия устройствен план на съответното населено място. Поради това следва да се приеме, че това решение на КС не би могло да обоснове наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване.

С Решение №6 от 15.07.2013г. по к. д.№5/2013г. са обявени за противоконституционни и несъответстващи на международните договори, по които България е страна, чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от Закона за държавната собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996, посл. изм. и доп., ДВ, бр. 99 от 14.12.2012 г.), и чл. 27, ал. 1 от Закона за общинската собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 91 от 20.11.2012 г. Тези разпоредби предвиждат гражданите и юридическите лица да не бъдат уведомявани за акта за отчуждаване чрез връчване на индивидуалните административни актове на заинтересованите лица по реда на Административно-процесуалния кодекс, а да се обнародват в „Държавен вестник“, като на обнародването се придава правната характеристика на връчване на актовете. Или както е посочено в мотивите към решението, с цитираните разпоредби на гражданите и юридическите лица се вменява своеобразно задължение да следят всеки брой на „Държавен вестник“, за да могат да упражнят правото си на защита срещу принудителното отчуждаване, тъй като съответният държавен или общински орган няма задължение да уведоми собственика нито за намерението на държавата и общините да бъде отчужден имота, нито за акта на самото отчуждаване. Подобен подход, който улеснява единствено дейността на държавата и общините за сметка на ограничаване на правото на защита на гражданите и юридическите лица, според КС е конституционно недопустим. Подобни въпроси, свързани с начина на уведомяване на извършено отчуждаване по настоящето дело не са били поставяни.

С Решение №6 от 15.07.2013г. по к. д.№5/2013г. са обявени за противоконституционни чл. 38, ал. 3, чл. 39, ал. 1, изречение второ и раздел втори „Обезщетение за ползване на имот - частна собственост” в глава трета „Предварително отчуждаване на имоти - частна собственост, за държавни нужди” от Закона за държавната собственост и чл. 29, ал. 3, т. 1 и чл. 30 от Закона за общинската собственост. Посочени са условията за принудително отчуждаване на частна собственост от страна на държавата - отчуждаването да се извършва единствено въз основа на закон, и то само за държавни или общински нужди; тези нужди да не могат да бъдат задоволени по никакъв друг начин; да бъде определено равностойно на отнеманата вещ обезщетение; това обезщетение да е предварително изплатено на собственика. Въпрос за предпоставките за принудително отчуждаване на частна собственост от страна на държавата обаче по настоящето дело не са били разглеждани от въззивния съд, нито са били поставяни за разглеждане, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване.

Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване и по поставения шести въпрос за доказателствената стойност на снимката (фотографията), представена с писмения им отговор на исковата молба.

Многократно в своята практика ВКС е приемал, че представени по дела снимки (фотографии) следва да бъдат взети предвид от съда с оглед установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства (състояние на сгради, наличие на проход – решение №154 от 07.02.2020г. по гр. д.№817/2019г. на II г. о. на ВКС), вкл. като носители на информация, която е важно да бъде взета предвид при изготвяне на съдебни експертизи (решение №55 от 11.04.2016г. по гр. д.№4914/2015г. на I г. о. на ВКС; решение №8 от 24.02.2021г. по гр. д.№913/2020г. на III г. о. на ВКС; решение №3 от 09.02.2022г. по гр. д.№2139/2021г. на I г. о. на ВКС). Снимката обаче може да послужи като доказателство само когато съдържа релевантна за спора информация. В настоящия случай подобен извод не може да бъде направен, доколкото е предявен иск за предаване владението на недвижим имот. Следва при това да се отбележи, че снимката е приета като доказателство по делото и в обжалваното решение въпросът за нейната доказателствена стойност не е бил обсъждан.

Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване и по поставените въпроси дали правото на ползване се разпростира и върху помещения, пристроени към сградата след неговото учредяване. В отговора на исковата молба подобни доводи не са въвеждани. Не е твърдяно сградата да е била пристроявана след учредяването на правото на ползване през 1997г., респ. смъртта на съпруга на ищцата. Именно поради тази причина първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за допускане на свидетел за обстоятелства, касаещи пристрояването на сградите – дали това е станало преди или след смъртта на починалия съпруг на ищцата. И тъй като подобни въпроси не са включени в спорния предмет по предвидения в ГПК ред, същите не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по наведените доводи за противоречие с чл. 17 от Х. за основните права и свободи и практиката на С., тъй като въпроси, свързани с лишаване от право на ползване на собствеността върху законно придобито имущество извън предвидените в закона случаи и условия по смисъла на Х. и Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОСпо делото не са били поставяни.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №107, постановено на 06.04.2022г. от Окръжен съд-Пазарджик, II граждански състав по в. гр. д.№73/2022г.

ОСЪЖДА А. И. П., ЕГН [ЕГН], А. Д. П., ЕГН [ЕГН] и И. А. П., ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [община], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на Т. Б. П., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], [улица] сумата от 1500 лв. (хиляда и петстотин лева), представляваща направените по делото разноски.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: