О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 215

София, 19.01.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: В. М.

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 1133/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 268 от 03.12.2024 г. по гр. д. № 390/2024 г. на Окръжен съд – Габрово е потвърдено решение № 230/28.06.2024 г. по гр. д. № 717/2023 г. на Районен съд - Севлиево, с което е уважен предявения срещу Й. М. Й. иск за признаване за установено по отношение на Министерството на земеделието и храните, че ответникът не е собственик на следния недвижим имот: имот с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], [община], с площ 7 685 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 57/8.07.2022 г., с който същият е признат за собственик на описания имот.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от Й. М. Й. чрез пълномощника му адв. И. Г., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касация, чрез процесуалния си представител, е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен отрицателен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че имотът е част от Стопански двор в [населено място] и по силата на закона-чл. 27, ал. 6 във вр. с чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, представлява частна държавна собственост.

Ответникът е възразил, че е придобил процесния имот по давност чрез упражнявана фактическа власт, считано от 2001 г., като правото му е удостоверено с констативен нотариален акт.

Процесният имот е актуван като частна държавна собственост с акт № 3611/22.03.2023 г., с посочено правно основание-чл. 71, ал. 1 ЗДС, чл. 104, ал. 1, т. 5 ППЗДС във вр. с чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ.

Експертизата, изслушана във въззивното производство, установява, че процесният имот е частично идентичен с парцели I и II, кв. 23 по плана за парцелиране на Стопански двор. Съгласно действащия регулационен план същият попада в площ, отредена за озеленяване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил решаващи съображения, че процесният имот се е включвал в границите на Стопански двор. Към влизане в сила на ЗСПЗЗ, земите, включени в Стопанските дворове, са изрично изключени от предметния обхват на закона като негодни за земеделско производство /чл. 2, т. 2 ЗСПЗЗ/. В чл. 10б ЗСПЗЗ законодателят е предвидил възможност за обезщетяване на собствениците на тези земи, тъй като стопанските дворове представляват „проведено мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността“; със ЗИД на ЗСПЗЗ-ДВ, бр. 45/1995 г. тези земи са обявени за държавна собственост /решение по к. д. № 12 от 1995 г./. Впоследствие със ЗИД на ЗСПЗЗ-ДВ, бр. 79/1996 г. е предвидена възможност за реституция в полза на гражданите, но само по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ /в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници и за онези земеделски земи, които не са застроени и не представляват прилежащи площи към сградите в стопанските дворове на организациите по пар. 12 ПЗР на ЗСПЗЗ; върху земите в стопанските дворове не съществува възможност за реституция по реда на чл. 14, ал. 1, т. 2 и чл. 18г, ал. 1, т. 4 ППЗСПЗЗ /с план за земеразделяне/. Сградите и съоръженията в стопанските дворове са част от имуществото на тези организации и подлежат на разпределение между правоимащите или на продажба чрез търг-чл. 27, ал. 1 и чл. 48, ал. 2, ал. 8 и ал. 10 ППЗСПЗЗ. С чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ /предишна ал. 4/ за държавна собственост са обявени следните земи в стопанските дворове на организациите по пар. 12 ПЗР на ЗСПЗЗ: а/ които са прилежащи площи към сгради и съоръжения на тези организации – земите по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ; б/ които не са заети от сгради и съоръжения на тези организации и не представляват прилежащи площи към тях, но са негодни за земеделско ползване и не подлежат на възстановяване по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ; в/ които са земеделски /предназначени са за земеделско производство/ и са останали след възстановяване правата на останалите собственици в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници - земите по пар. 12а ПЗР на ЗСПЗЗ; земите по чл. 27, ал. 8 ЗСПЗЗ /незаети със сгради или съоръжения или прилежащи площи към тях на организациите по пар. 12 и по пар. 29 ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ, които са негодни за земеделско ползване/ не подлежат на възстановяване и са собственост на държавата по силата на закона.

По отношение на придобивната давност като основание за придобиване на правото в полза на ответника, са изложени и съображения, че съгласно чл. 86 ЗС, в редакцията му до ДВ, бр. 31/1996 г. не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. За имотите частна държавна собственост, нормата на чл. 86 ЗС, в редакцията на ДВ, бр. 31/1996 г. в сила от 01.06.1996 г., вече не е установявала забрана за придобиване по давност. Течението на придобивната давност за имоти частна държавна собственост е спряно с нормата на пар. 1 ЗДЗС, но в последния ден преди изтичане на десетгодишния срок, т. е. считано от 01.06.2006 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. Като последица от обявяването за противоконституционна на нормата на пар. 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./, с която е придадено обратно действие на продължаване на срока, се приема от КС, че придобивна давност е текла в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., защото обратното действие на материалния закон не може да засяга вече придобити права. За периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 7.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна собственост е спряла да тече по силата на установения от законодателя мораториум. Такава започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. В настоящата хипотеза от гласните доказателства се установява, че жалбоподателят и баща му косели, чистели процесния имот и складирали в него бали и техника от 2001 г. (към този момент свидетелите П. и М. са били съответно на 14 и 13 годишна възраст). Въззивният съд е посочил, че давностният срок е могъл да започне да тече едва от 01.04.2006 г. (когато ответникът е навършил пълнолетие). Предвид горните съображения този срок не е изтекъл дори и да се приеме, че Й. е установил владението си, както твърди, през 2001 г., когато баща му е закупил сградите в съседния имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторът е поставил следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. „съставеният акт за частна държавна собственост с отразено в него правно основание чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, без посочване в акта на фактическите основания за придобиване на собствеността, достатъчен ли е за да се приеме, че собствеността върху имота е частна държавна; при оспорване на акта следва ли държавата да установява фактическите основания за съставянето му, като докаже всички елементи на фактическия състав на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ“. Твърди се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 271/3.10.2012 г. по гр. д. № 477/2012 г. на второ г. о., решение № 269/03.08.2010 г. по гр. д. № 643/2011 г. на първо г. о., решение № 87/1.08.2018 г. по гр. д. № 2714/2017 г. на първо г. о., решение № 60081/14.07.2021 г. по гр. д. № 3370/2020 г. на първо г. о., решение № 50014/30.08.2023 г. по гр. д. № 2282/2022 г. на второ г. о. и решение № 559/02.10.2024 г. по гр. д. № 608/20124 г. на първо г. о.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК е обосновано с въпросите: 2. „Има ли обратно действие обявяването на пар. 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна; твърди се противоречие с решение № 3/28.04.2020 г., решение № 3/24.02.2022 г. и решение № 22/1995 г. на КС; 3. „В коя разпоредба на ЗС към 2022 г. се съдържа забрана за придобиване на частна държавна собственост, като се има предвид пар. 2 от ЗИД ЗС; с оглед неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението в сила; 4. „С обявяване за противоконституционни нормите на пар. 1, ал. 1 ЗДЗС и на пар. 2 от ЗИД ЗС, то КС не е ли отменил от 2006 г. до 2022 г. мораториума“.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 5. „При доказване на владение, удостоверено от нотариус, как съдът извършва преценка за давностния срок“; 6. „Какви факти трябва да доказва ищецът при предявен отрицателен установителен иск, когато се е легитимирал с акт за частна държавна собственост, който следва датата на издаване на констативния нотариален акт“.

Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Решение № 6/06.02.2023 г. по гр. д. № 959/2022 г. е относимо към хипотеза, в която е съществувало основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК.

Останалите доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение съставляват такива за неговата неправилност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Представената съдебна практика е относима към изложените мотиви за течението на придобивната давност за имоти частна държавна собственост, които са изложени като допълнителни. Независимо от това, същите са съобразени със съдебната практика, обективирана в решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г. на ВКС, II г. о. и решение № 50141/25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г. на ВКС, I г. о. След обявяване за противоконституционен текста на § 1 ЗДЗС и на § 2 от ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./, придобивна давност за имоти частна държавна собственост тече за периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и не тече в периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г.

Не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по поставения в изложението първи въпрос. В цитираната съдебна практика е възприето, че актовете за държавна собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. Не се разкрива противоречие със същата. В настоящата хипотеза е доказано основанието за възникване на правото на собственост преди съставянето на акта, като изложените от въззивния съд съображения относно обстоятелството, че теренът на стопанския двор на ТКЗС е държавна собственост и придобиването му по давност е невъзможно, съответстват както на разпоредбата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, така и на трайно установената практика на ВКС по нейното приложение, според която земите, незаети със сгради и съоръжения или прилежащи площи към тях на организациите по § 12 и § 29 ПЗР ЗСПЗЗ, които са негодни за земеделско ползване и не подлежат на възстановяване, съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ са държавна собственост. Тези земи биха могли да бъдат придобити по давност само ако са включени в капитала на търговско дружество по предвидения в ТЗ ред, включително и чрез апорт /решение № 79/12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3792/2016 г., I г. о./. За тези земи съществува дори възможност държавата да защити правата си чрез предявяване на иск за собственост /решение № 184/11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2008 г., III г. о./. Правото на собственост върху такива земи може да бъде придобито само по предвидения в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ ред.

Не съществува и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По отношение на първия въпрос в Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. изрично е посочено, че обявяването на противоконституционността на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС не се засяга нейният досегашен ефект, като съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на решението в сила. Въззивният съд е съобразил изводите с това тълкуване на Конституционния съд, а тезата на касатора, че мораториума не следва изобщо да се прилага е в пряко противоречие с него. Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд на Р. Б. на което се позовава жалбоподателят, тълкува нормата на 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията с оглед въпроса за правните последици от решенията на Конституционния съд, с които се обявява за противоконституционен закон с еднократно правно действие и е неотносимо.

Следващите два въпроса са обосновани с тезата, че след обявяване на противоконституционността на § 1, ал. 1 ЗДЗС мораториумът изобщо не следва да се прилага, поради което жалбоподателят е придобил собствеността с изтичане на десетгодишния срок. Тази теза е в пряко противоречие с тълкуването, което Конституционният съд е дал за действието на обявената противоконституционност на § 1, ал. 1 ЗДЗС в Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г.

Поставените въпроси /пети и шести в изложението/ не могат да доведат до допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на трайна съдебна практика /включително тълкувателна такава за констативния нотариален акт: Тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГК (в развитие на приетото с Тълкувателно решение № 178/30.06.1986 г. по гр. д. № 150/85 г. на ВС, ОСГК), която не се нуждае от осъвременяване. Относима е и цитираната по-горе практика за действието на акта за държавна собственост, включително и тази, на която се позовава касаторът.

В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.

С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 300 лв. /за юрисконсултско възнаграждение/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 268 от 03.12.2024 г. по гр. д. № 390/2024 г. на Окръжен съд – Габрово.

Осъжда Й. М. Й., да заплати на Министерството на земеделието и храните, сумата 300 лв. /триста лева/ – разноски по делото.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: