Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „АР и Б Вардеви“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 35 от 09. 06. 2021 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. т.д. 80 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение след отмяна на първоинстанционно решение № 6/03. 01. 2019 г., постановено по гр. д. № 3195 по описа за 2018 г. на Русенски районен съд в частта му, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, че „Е. Е“ ООД, ЕИК:[ЕИК] дължи на „АР и Б Вардеви“ ООД сумата 14403.08 лв., представляваща обезщетение по чл. 41, ал. 2, вр. с ал. 1 от ТЗ, дължимо поради ограничаване дейността на търговския представител „Ар и Б Вардеви“ ООД след прекратяване на договор за търговско представителство от 01. 04. 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19. 03. 2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1754/2018 г. по описа на РС - Русе, е отхвърлен предявеният от „АР и Б Вардеви“ ООД иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че „Е. Е“ ООД, ЕИК:[ЕИК] дължи на „АР и Б Вардеви“ ООД сумата 14403.08 лв., представляваща обезщетение по чл. 41, ал. 2, вр. с ал. 1 от ТЗ, дължимо поради ограничаване дейността на търговския представител „Ар и Б Вардеви“ ООД след прекратяване на договор за търговско представителство от 01. 04. 2016 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 19. 03. 2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1754/2018 г. по описа на РС – Русе, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, като не е изпълнил дадените от Върховния касационен съд /ВКС/ в решението му, с което е касирано предходното, постановено по делото въззивно решение, указания да се извърши обсъждане на доводите и възраженията на страните, както и на доказателствата във връзка с наличието на виновно неизпълнение на задълженията на търговския представител, като основание за прекратяването на процесния договор за търговско представителство. Излага се, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като без да извърши самостоятелна преценка за наличие на неизпълнение от страна на търговския представител, като основание за прекратяване на договора за търговско представителство, се е ограничил единствено до това да се позове на влязъл в сила съдебен акт по друго дело между страните, което обаче е с друг предмет – обезщетение за клиентела по чл. 40, ал. 1 от ТЗ. Според касатора приетото в този друг спор наличие на неизпълнение на задълженията на търговския представител и това, че договорът е развален от търговеца по вина на търговския представител, не се ползва със сила на пресъдено нещо между страните, доколкото по приключилото дело са приети за основателни възраженията на ответника – търговец в изложената насока, решението на съда по които възражения обаче не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като същите не са предмет на делото. В тази насока се цитира т. 18 от ТР № 1/04. 01. 2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съобразно която със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено като предмет на делото с основанието и петитума на иска, но не и решението по отношение на възраженията на ответника, извън тези за прихващане и право на задържане. Съществено процесуално нарушение според касатора въззивният съд е извършил и като не е допуснал и събрал поисканите от касатора доказателства за провеждане на насрещно доказване относно липсата на виновно неизпълнение на задълженията на търговския представител, като в резултат на така посочените нарушения е останала неустановена действителната фактическа обстановка по делото. От материалноправна гледна точка се твърди, че въззивният съд е нарушил чл. 20а от ЗЗД, във връзка с разпоредбите на договора за търговско представителство, както и разпоредбите на чл. 87 ЗЗД и чл. 40, ал. 3 от ТЗ, вр. с разпоредбите на Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 г. относно координирането на правото на страните членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители и установената въз основа на нея съдебна практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Претендира се неправилност на изводите на съда в насока на това, че процесният договор между страните е развален от страна на търговеца по вина на търговския представител. Твърди се, че същият е прекратен едностранно и без предизвестие на основания, предвидени в самия договор, но не и развален поради неизпълнение на търговския представител, което разваляне само би водило като последица до отпадане правото на търговския представител да получи процесното обезщетение. Касаторът намира, че въззивният съд неправилно е тълкувал съдържанието на договорната връзка между страните в частта относно прекратяването на договора, в противоречие и с цитираната директива. Излага се, че за развалянето на двустранната договорна връзка от едната страна по нея, законът установява задължителни предпоставки, които са императивни и кумулативно уредени, поради което и страните не могат по взаимна воля да се отклоняват от тях, както неправилно е приел въззивният съд. Неправилно според касатора е и тълкуването от страна на съда, на заложените в разпоредбите на самия договор предпоставки за прекратяването му, което е довело до приемане от страна на съда, че извършените от търговския представител нарушения са от категорията, водеща до едностранно прекратяване на договора. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че съгласно договора търговецът определя начина на работа на търговския представител, поради което и последният не може да носи отговорност за пропуските в организацията на самия търговец. Твърди се и необсъждане от страна на съда на поредица обстоятелства относно прекратяването на договора, документите и времето, които ги установяват, при каквото обсъждане според касатора съдът би стигнал до извод, че не са налице нарушения на търговския представител, които да дават основание за прекратяване на договора.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и по същество уважаването на предявения от касатора иск, претендират се разноски за всички инстанции и за проведеното заповедно производство.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа на първо място основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност, като твърди, че при постановяването на решението въззивният съд е нарушил основни принципи на гражданския процес – формиране на вътрешното убеждение на съда след собствена преценка на доказателствата, установяване на релевантните факти и прилагането им към относимата правна норма, което не е сторено, доколкото съдът се е позовал на приключило между страните съдебно производство с друг предмет, като по този начин не е изпълнил и задължителните за съда указания на ВКС в решението му, отменящо предходното постановено по делото въззивно решение.

На следващо място се заявява и поддържа, че доколкото се позовава на друго влязло в сила решение между същите страни, но с различен предмет, въззивното решение противоречи на ТР № 1/09. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., съгласно което въззивният съд е длъжен да реши делото по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния изход може да потвърди или отмени решението на първата инстанция. В този смисъл се поставят въпросите:

1. Допустимо ли е въззивният съд да изгради вътрешното си становище по спора единствено въз основа на друго съдебно решение между страните, което е с друг предмет?

2. Длъжен ли е въззивният съд да постави на самостоятелна преценка доказателствата по делото и да извърши самостоятелно тълкуване на материалните разпоредби по спора, като изгради собственото си становище относно неговото разрешаване?

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните в своето решение?

По отношение на третия поставен въпрос се твърди, че е налице богата съдебна практика на ВКС, обобщена в решение № 138 от 03. 10. 2017 г. по гр. д. № 5037/2016 г. на ВКС, ГК, Трето г. о.

Като се твърди, че въззивният съд не се е съобразил с дадените от ВКС в решението му, с което е касирано предходното въззивно решение по делото указания да изгради собствени изводи относно посочените в съдебния акт на ВКС въпроси, се поставя въпросът: /4/. „Задължителни ли са указанията на ВКС до въззивния състав за изграждане на собствени изводи по приложението на материалния закон и извършване на процесуални действия по събиране и оценка на доказателствата?“ По отношение на същия се твърди, че даденият от въззивния съд отговор е в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за решаването на спора, а отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт – решение № 143 от 17. 02. 2020 г. по т. д. № 2703/2017 г. на ВКС, ТК, Първо т. о.

Твърди се по-натам, че позовавайки се единствено на влязъл в сила съдебен акт по друго дело между страните, който спор обаче е с друг предмет, въззивният съд е дал отговор, противоречащ на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 186/07. 02. 2018 г. по т. д. № 1785/2016 г. на ВКС, решение № 118/11. 12. 2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на ВКС, ТК, Първо т. о., решение № 131/25. 07. 2019 г. по гр. д. № 3102/2018 г. на ВКС и други. Претендира се противоречие и с т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, на въпроса: /5./ „Ползва ли се влязло в сила решение с установително действие между страните относно общите факти във връзка с друг спор между страните с различна правна квалификация?“

С твърдението, че от материалноправна страна въззивният съд е дал отговор на въпроса за предпоставките за освобождаване на търговския представител едностранно от търговеца – принципал във връзка с разпоредбите на процесния договор за търговско представителство между страните, и конкретно - разпоредбите на чл. 50Б от него, както и на чл. 87 от ЗЗД, и във връзка с разпоредбите на Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 г. относно координирането на правото на страните членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, и установената въз основа на нея съдебна практика на СЕС, се поставят материалноправните въпроси:

1. Дължи ли се обезщетение на търговския представител, когато договорът за търговско представителство е едностранно прекратен от търговеца-принципал, а не развален поради виновно неизпълнение на търговския представител?

2. Какви са правните последици от едностранното прекратяване на договора по отношение на правото на търговския представител на обезщетение?

По отношение на същите се претендира противоречие на въззивното решение с решение № 42/11. 05. 2015 г. по т. д. № 1357/2013 г. на ВКС, ТК, Първо т. о.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му с обжалваното въззивно решение част, въззивният съд е изложил, че с решение № 2 от 17. 03. 2021 г., постановено по т. д. № 2364/2019 г. състав на ВКС е отменил предходното, постановено по делото въззивно решение № 140/27. 06. 2019 г. по в. гр. д. № 125/2019 г. на Русенски окръжен съд, като е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Като основание за отмяна на съдебния акт в отменителното решение на ВКС се сочи, че е извършено неправилно тълкуване на нормата на чл. 41 ТЗ, като е прието, че отговорността на търговеца за заплащане на обезщетение по чл. 41, ал. 2 ТЗ на търговския представител при прекратяване на договора между тях е обективна, възниква при проявление на уговорената писмено клауза за забрана за конкурентна дейност и прекратяване на договора, независимо от основанието за прекратяване, поради което и винаги е налице право на обезщетение на търговския представител, а търговецът има право на обезщетение за неизпълнение по общите правила. Въззивният съд е посочил, че съставът на ВКС е счел в отменителното си решение, че тези изводи са постановени в нарушение на действителното съдържание на чл. 41 ТЗ, за което в решението на ВКС са развити подробни доводи и е цитирана съдебна практика. Прието е, че предявеният иск съобразно неговото основание е такъв за обезщетение за ограничаване на дейността на търговския представител - по чл. 41, ал. 2 ТЗ, като не може да се приеме, че в случая се касае за обективна отговорност, основанието за прекратяване на договора за търговско представителство има значение при определяне дължимостта на обезщетението по чл. 41 ТЗ, като е необходимо да се установи наличието/липсата на виновно неизпълнение на договора, довело до неговото прекратяване. Въззивният съд е изложил по-натам, че предвид наличието на възражение от страна на търговеца - ответник по спора в тази насока, а именно - съображения за виновно неизпълнение на задълженията на ищеца - търговски представител, като основание за ангажиране на отговорността му и за прекратяването на договора, поради извършването от страна на търговския представител, на противоправни действия и такива в неизпълнение на договорните му задължения, по които въззивният съд не е извършил обсъждане на доводите и възраженията на страните, и на доказателствата, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото е върнато от ВКС за ново разглеждане от друг състав за извършване на сочените съдопроизводствени действия. При произнасянето си по спора с обжалваното в настоящото производство по касационен ред решение, като втори въззивен състав след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане, въззивният съд е изложил, че в случая пред първата съдебна инстанция по делото са представени и приети от съда писмени доказателства, въз основа на които ответното дружество изгражда тезата си за това, че е налице неправомерно поведение на служители на ищцовото дружество, представляващо многобройни и тежки нарушения на договорните му задължения, които са станали причина за прекратяването на договора за търговско представителство, т. е. е налице виновно неизпълнение на договорните задължения на ищеца - търговски представител, и тези доказателства не са обсъдени при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция. Въззивният състав е посочил, че в хода на производството се установява, че междувременно между същите страни - „Ар и Б Вардеви“ ООД и „Е. Е“ ЕООД, и за изпълнението/неизпълнението на същия договор за търговско представителство, е било налице още едно съдебно производство - гр. д. № 3126/2018 г. по описа на Русенски районен съд, в. т.д. № 203/2019 г. по описа на Русенски окръжен съд, изискано и приложено от въззивния съд към настоящото производство. По приключилото производство, след постановяване по настоящото дело на първото въззивно решение № 140/27. 06. 2019 г. по в. гр. д. № 125/2019 г. на Русенски окръжен съд, касирано от ВКС, с влязло в сила решение № 331/28. 02. 2019 г. по гр. д. № 3126/2018 г. на Русенски районен съд, потвърдено с решение № 171/16. 07. 2019 г. по в. т.д. № 203/2019 г. на Русенски окръжен съд, със сила на пресъдено нещо е прието за установено, че договорът за търговско представителство, предмет и на настоящия спор, е прекратен/развален поради съществено виновно неизпълнение на договорните задължения по него от страна на „Ар и Б Вардеви“ ООД, с оглед на което и с влязлото в сила решение, е отхвърлен предявеният от търговския представител иск с правно основание чл. 40, ал. 1 ТЗ. Въззивният състав е посочил, че доколкото страните в настоящото производство са обвързани от влязлото в сила решение на съда по гр. д. № 3126/2018 г. по описа на Русенски районен съд, потвърдено с решение № 171/16. 07. 2019 г. по в. т.д. № 203/2019 г. на Русенски окръжен съд, що се отнася до мотивите в същото относно основанието за разваляне на договора, а именно - виновно неизпълнение на договорните задължения от страна на „Ар и Б Вардеви“ ООД, то следва да се приеме, че е налице такова виновно неизпълнение, при разглеждането и на настоящия спор. По-натам въззивният съд е посочил също, че видно от доказателствата по приложеното към настоящото производство гр. д. № 3126/2018 г. по описа на Русенски районен съд, същите сочат до безспорния извод, че процесният договор е развален по инициатива на търговеца „Е. Е“ ЕООД [населено място], но по вина на ищеца „Ар и Б Вардеви“ ООД. Както първата, така и въззивната инстанция по приключилото дело са установили, че в хода на производството са събрани множество доказателства, от които по безспорен начин се установява извършването на нарушенията, посочени в уведомлението за прекратяване, както и други нарушения на правилата и стандартите, изготвени от търговеца. От непротиворечивите и последователни показания на разпитаните в приключилото производство свидетели, подкрепящи се от останалия доказателствен материал, според въззивния съд се установява, че търговският представител „Ар и Б Вардеви“ ООД в лицето на управителя и служителите му е нарушавал системно Инструкцията за приемо-предаване на пратки от склад - клиент, като служителите не са извършвали идентификация на получателите на пратките и не са оформяли протокол, съгласно същата инструкция. В хода на делото са събрани множество доказателства за регистрирани фалшиви профили, чрез използването на чужди лични данни, както и че от тези профили са транспортирани многократно пратки и изпращани парични преводи. Пак от множеството доказателства е установено, че злоупотребата с лични данни е била преустановена едва след сигнали на действителните лица, притежаващи посочените в регистъра ЕГН и имена. Това обстоятелство е довело до единствения възможен извод, че при предаването на процесните пратки и изплащането на парични суми, служителите на търговския представител не са извършвали идентификация посредством лична карта, доколкото и при положение, че тези лица са ползвали чужди лични данни, при евентуална проверка злоупотребите биха били установени още при първата изпратена пратка и/или паричен превод. С тези си действия, служителите на „Ар и Б Вардеви“ ООД са нарушили не само цитираната по-горе инструкция, но и Вътрешни правила за контрол и предотвратяване изпирането на пари и финансирането на тероризма, част от които е и задължението за идентификация на клиентите. Според въззивния състав по-натам, в мотивите на приложеното съдебно решение № 171/16. 07. 2019 г. по в. т.д. № 203/2019 г. на Русенски окръжен съд, съдебният състав е обсъдил и установените множество други нарушения на правилата и стандартите за работа, въведени от въззиваемото дружество, видно от представените и в настоящото производство двустранно подписани протоколи относно неспазването на инструкциите на търговеца, които протоколи носят подписа на двете страни по делото, съдържат данни за извършени нарушения, както и за размера на наложената от страна на търговеца парична санкция за съответното нарушение, и не са оспорени в хода на производството. В заключение въззивният състав е изложил, че събраните както в настоящото дело, така и в приложеното гр. д. № 3126/2018 г. по описа на Русенски районен съд писмени и гласни доказателства очертават един системен характер на нарушенията, извършени от търговския представител, които въпреки двукратното предупреждение от страна на търговеца за последващо разваляне на договора са продължили и всичко това сочи, че договорът за търговско представителство е развален именно поради виновното му неизпълнение от страна на „Ар и Б Вардеви“ ООД, при което на същото не следва да му се дължи процесното обезщетение.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, и в случая тези условия не са налице по делото.

Поставени са две групи въпроси – процесуалноправни, номерирани от касатора с №№ от 1 до 3, както и условно от съда, като № 4 и № 5 за яснота, доколкото касаторът не им е присвоил номера, както и материалноправни - №№ 1 и 2 от тази втора група. По отношение на всички тях касаторът не е заявил изрично кое от основанията за допускане на такова обжалване, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК поддържа, като налично по делото /в отлика от очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, която е изрично заявена/. От твърденията в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване обаче, може да се направи еднозначен извод, че касаторът заявява и поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Процесуалноправните въпроси от първата група са правни, поради което и са принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение на първите четири от тях обаче по делото не се установява да е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.Тпротиворечие с цитираната от касатора задължителна за съдилищата практика на ВС и ВКС, както и с практиката на ВКС би било налице в случай, че действително от изложените от въззивния съд към обжалваното му решение мотиви се установи, че съдът е изградил решаващото си становище по спора единствено въз основа на друго съдебно решение между страните, което е с друг предмет /първият въпрос/, не е поставил на самостоятелна преценка доказателствата по делото и не е извършил самостоятелно тълкуване на материалните разпоредби по спора, за да изгради собственото си становище относно неговото разрешаване /вторият въпрос/, не е обсъдил всички доводи и възражения на страните в своето решение /третият въпрос/, или не е изпълнил задължителните указания на ВКС до въззивния състав за изграждане на собствени изводи по приложението на материалния закон, и извършване на процесуални действия по събиране и оценка на доказателствата /четвъртият въпрос/. От действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение обаче се установява друго. Именно в изпълнение на указанията на ВКС /противно на предпоставяното от четвъртия въпрос/, въззивният състав е обсъдил както доказателствата по приложеното в цялост, приключило с влязло в сила решение, производство между същите страни с предмет обезщетение, базирано на същия договор за търговско представителство, на което се основава и претенцията по настоящото дело, /с което прилагане доказателствата по приложеното дело придобиват качеството на събрани и в делото, към което същото е приложено/, така и, макар и лаконично, и тези, събрани в първоинстанционното производство по настоящото дело. Налице са, също видно от възпроизведените и в настоящите мотиви такива на обжалваното решение, и отричаните от предпоставките, на които се базира втория въпрос да са извършени от съда, самостоятелна преценка на доказателствата по делото и самостоятелно тълкуване на материалните разпоредби по спора с цел изграждане на собствено становище относно неговото разрешаване. Противно на изложеното от касатора, освен че се е позовал на мотивите на влязлото в сила решение по приключилия спор между страните, като е обсъдил в относимата им част събраните доказателства и по двете дела – приключилото и висящото пред него, въз основа на това обсъждане и на оценка на доказателствата, съдът е формирал и крайните си, при това – именно собствени изводи по спора в насока на това, че процесният договор между страните е едностранно развален точно поради виновното му неизпълнение от страна на ищеца „Ар и Б Вардеви“ ООД, при което на същия не следва да му се дължи процесното обезщетение. Що става въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните в своето решение, от една страна в случая въззивният съд е съсредоточил дейността си по оценка на доказателствата и обсъждането на доводите на страните, макар и не изключително, което също би било процесуално нарушение, но предимно върху частта от тези твърдения и относимите към тях доказателства, изрично указани му в решението на ВКС, с което делото му е върнато за ново разглеждане. От друга страна, макар и важна гаранция за спазването на принципите на законност, състезателност и равенство на страните в гражданския процес, едно такова процесуално задължение на съда не следва и да се абсолютизира. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви, и ако без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях /мотивите/, да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практика на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о. и др. При така изложеното и доколкото от мотивите на обжалваното въззивно решение в конкретният случай може да се направи извод, че въззивният съд е взел предвид и изтъкваните от касатора при обосноваването на въпросите му, поставени в изложението на основания за допускане на касационно обжалване обстоятелства, то и по отношение на третия въпрос на касатора също не е налице допълнителният селективен критерий за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Петият, поставен от касатора в изложението му въпрос е правен, съответно – и принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Обосновката на същия обаче противоречи на действително осъществените от въззивния съд, негови действия по решаването на делото и постановяване на въззивното решение, видни от изложените от съда мотиви към същото. Решаващите изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, не са формирани единствено чрез позоваването от страна на съда, на влязлото в сила решение по приключилото дело между същите страни, както това се твърди от касатора при обосноваването и на този въпрос, а подробни съображения за това са изложени в настоящите мотиви в частта им относно първите четири въпроса от изложението на основания за допускане на касационно обжалване. По отношение и на този въпрос не е налице и допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Макар и касаторът коректно да възпроизвежда съдържанието на задължителната за съдилищата т. 18 от ТР № 1/04. 01. 2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и да се позовава на основаната на нея практика на ВКС, по делото не се установява да е налице претендираното противоречие на обжалваното решение с тях. В случаите, в които различни като правна квалификация претенции /както в случая – процесната е по чл. 41, ал. 2 от ТЗ, а отхвърлената с влязло в сила решение по спор между същите страни – по чл. 40, ал. 1 от с. з./, съответно – твърденията за съществуването или несъществуването на заявеното за съдебна защита спорно субективно материално право на ищеца, заявени по различни дела, се основават на едни и същи твърдени от ищеца правопораждащи техни факти /или групи от факти/, като „основание“ на иска по смисъла на чл. 126, ал. 1 и чл. 298, ал. 1 от ГПК следва да се схваща именно съвкупността от правнорелевантните за съществуването на спорното право факти с юридическо значение, а не формалната негова правна квалификация, съобразно материалния закон. В изложения смисъл във всички случаи, в които различни права се заявяват от ищеца като съществуващи или се отричат като несъществуващи по различни дела, но въз основа на едни и същи техни правопораждащи/правопогасяващи, правоотричащи факти, всеки съд, при наличието на влязло в сила решение между същите страни, с което наличието или неналичието на спорно право, основано на същите факти /групи от факти/, заявени и по делото, с което е сезиран, и релевантни за спорното право по същото, е вече признато или отречено със сила на пресъдено нещо именно поради установяването на осъществяването или неосъществяването на пораждащия го фактически състав, е длъжен да зачете влязлото в сила решение и при собственото си произнасяне по делото. Това не противоречи и на цитираната от касатора в изложението му към този въпрос практика на ВКС, включително и задължителната такава, която очертава с цел внасяне на безспорност и яснота за съдилищата, пределите на силата на пресъдено нещо на съдебните решения, но и не изключва задължителното съобразяване със същата, породена от вече влязло в сила решение по начина, изложен непосредствено по-горе и в случаите, като процесния. Все в подкрепа на изложеното е налице и обилна практика на ВКС, както задължителна – т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, така и обективирана в решения по чл. 290 от ГПК, като например, но не само: /така изрично/ решение № 50243 от 23. 11. 2022 г. по гр. д. № 5068/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС и посочените в него решения по т. д. № 561/2010 г. на I т. о. на ВКС, т. д. № 883/2010 г. на I т. о. на ВКС, гр. д. № 4301/2014 г. на ІV г. о. на ВКС, гр. д. № 2488/2013 г. на ІV г. о. на ВКС, гр. д. № 6421/2013 г. на ІІ г. о. на ВКС, както и по-натам решение № 55 от 22. 02. 2012 г. по гр. д. № 812/2011 г., Г.К., ІІ г. о. на ВКС, решение № 181 от 09. 07. 2014 г. по гр. д. № 1625/2014 г., Г.К., І г. о. на ВКС, решение № 209 от 15. 01. 2020 г. по гр. д. № 1099/2017 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, решение № 179 от 26. 01. 2016 г. по гр. д. № 2207/2015 г., Г. К., І г. о. на ВКС, решение № 33 от 01. 04. 2016 г. по гр. д. № 5781/2015 г., Г.К., ІІ г. о. на ВКС, решение № 154 от 15. 01. 2020 г. по т. д. № 1641/2016 г., Т.К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 60154 от 01. 12. 2021 г. по т. д. № 936/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 255 от 21. 07. 2015 г. по гр. д. № 6714/2014 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, решение № 50174 от 19. 12. 2022 г. по т. д. № 1329/2021 г., Т.К., І т. о. на ВКС, решение № 72 от 22. 07. 2020 г. по т. д. № 832/2017 г. на Първо т. о. на ВКС, и други.

Поставеният от касатора в изложението му първи въпрос от втората група – материалноправни въпроси, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК в точният смисъл, разяснен по също задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Това е така, доколкото изисквайки отговор относно това дължи ли се обезщетение като процесното, но в случай, че договорът за търговско представителство е едностранно прекратен от търговеца-принципал, а не развален поради виновно неизпълнение на търговския представител, въпросът пряко противоречи на ясно и еднозначно приетото от въззивния съд в решаващите му мотиви към обжалваното решение в насока на това, че процесният договор в случая е именно развален от страна на търговеца поради неизпълнение, и то – по вина на търговския представител, а не едностранно прекратен на друго основание. Поради изложеното по отношение на същия въпрос въобще не се дължи преценка относно наличието или липсата на някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК – допълнителни селективни критерии за такова допускане.

Не съставлява годно общо основание, съобразно разяснения с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК и вторият, поставен от касатора материалноправен въпрос. Същият е хипотетичен, формулиран изключително общо и в толкова широк смисъл с оглед принципно възможните хипотези на прекратяване на договор, дори и точно като процесния, преценявани като евентуални основания, инициатива, наличието или липсата на вина у някоя, или и у двете от страните по него за прекратяването му, конкретен фактически състав, довел до това прекратяване и т. н., че е въобще невъзможно отговорът му да бъде преценяван, с оглед наличието или не на противоречието му с практиката на ВКС и на СЕС, съобразно както с конкретните обстоятелства по делото, така и с базираните на тях, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на съда в мотивите му към обжалваното решение.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен, и задълбочен анализ на приетото в мотивите и на постановеното от съда, и такъв тежък порок на обжалваното въззивно решение в случая според касационния състав не е налице. Поддържаната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с твърдения, припокриващи се с част от оплакванията в касационната жалба – основания за касиране на решението сред изброените в чл. 281 от ГПК. Твърди се очевидна неправилност на решението поради това, че същото е постановено без да е налице формиране на вътрешното убеждение на съда след собствена преценка на доказателствата, установяване на релевантните факти и прилагането им към относимата правна норма, както и поради това, че съдът се е позовал на приключило между страните съдебно производство с друг предмет, като по този начин не е изпълнил и задължителните за съда указания на ВКС в решението му, отменящо предходното постановено по делото въззивно решение. Същите твърдения са относими изцяло към правилността на обжалваното решение, съответно - и биха били годен предмет на обсъждане само в същинското касационно производство по чл. 290 от ГПК, и при проверката на тази правилност по същество, но не са годни да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение в смисъла, изяснен непосредствено по-горе, и за нуждите на настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет проверка само наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски, а на ответника по касация следва да се присъди претендираното от него адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 35 от 09. 06. 2021 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. т.д. 80 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА „АР и Б Вардеви“ ООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „Е. Е“ ООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 2040 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по допускане на касационно обжалване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: